— Не искам да ви се меся, господин Шоу…

— Няма нищо.

— Ами, будя се по два-три пъти през нощта. Жена на моята възраст, нали знаете. Не мога да не забележа, че лампите ви светят.

— Просто се бях улисал в работата си, госпожа Макгъвърн.

— О, хубаво. Това е добре.

Щеше да бъде много грубо да си излезе в този момент, макар да нямаше никакво желание да дава повече обяснения.

— Е, двамата с Ели си направихме хубава разходка. Сега ще се приведа в приличен вид.

— О, по дяволите, твърде съм стара за скрупули от този род, господин Шоу. Факт е, че изглеждате ужасно. Не съм ви виждала да изглеждате така или да стоите буден до среднощ и да спите до обяд. Знам, че не ми е работа, разбира се, в никакъв случай, но просто си помислих дали да не взема да ви попитам. Да ви кажа какво си мисля. В случай че вие…

Тя остави думите си недоизречени.

Шоу потри наболата по бузата си четина и се зачуди доколко ли е занемарил външния си вид. Даде си сметка, че не беше направил много, за да поправи последствията от онази дълга нощ в Бруклин преди три дни. Дали не изглеждаше така, както го виждаше старата дама, защото беше повече потресен от своето изгнание, отколкото сам осъзнаваше? Нима беше изпаднал в депресия, утежнена от многото алкохол?

— Нищо ми няма, госпожо Макгъвърн. Нищо ми няма.

Още докато произнасяше думите, разбра, че прозвучаха като опит да убеди колкото старата госпожа, толкова и себе си.

— Но беше мило от ваша страна, че ме попитахте. И добре че ме попитахте, защото за известно време ще ме виждате често. Има един… Е, малко е сложно. Но аз съм добре. Благодаря, за вниманието.

— Слушайте, господин Шоу, можете да ми кажете каквото си поискате или да не ми казвате нищо. Но не ме лъжете, че сте добре, защото не сте добре. Вие сте много далече от квалификация като добре. Ако не го осъзнавате, тогава това може би е най-доброто, което мога да направя за вас. Ако го осъзнавате, тогава вие или ще направите това, което можете за себе си, или няма да го направите. Единствено от вас зависи.

Госпожа Макгъвърн приключи темата с леко махване с ръка. Ели беше изслушала краткото й слово и сега, когато господарката й бе спряла да говори, тя излая рязко веднъж, за да й напомни, че все още държи паницата й с храна.

— О, виж ме и мен! — възкликна госпожа Макгъвърн. — Забравих те, нали, момичето ми?

Старата дама се наведе бързо и постави купата върху дървения под на верандата. Лабрадорът лакомо се нахвърли на храната.

Госпожа Макгъвърн погледна Шоу, но не каза нищо повече. Той знаеше, че не беше необходимо да му казва нещо.

— Благодаря ви. До скоро.

Тя кимна и го остави да излезе, но той имаше чувството, че ще го държи под око, независимо дали му харесва, или не.

Шоу се зачуди какво ли си мислеше за него. Каза си, че може би е нещо, свързано с брака му. Той никога не беше водил Джейн да види мястото и не беше имал и намерение да го прави. И двамата се измъкваха с извинението, че реконструкцията все още не е завършила. Това им осигуряваше учтив повод да избегнат да си признаят, че никой от двамата не желае да прекара почивните си дни в компанията на другия сред селски пейзаж.

Зает с тези мисли, Шоу потръпна като си представи неудоволствието, което щеше да изпита, ако Джейн си позволеше да повдигне въпроса.

— По дяволите — промърмори той. — Майната му на всичко.

Но въпреки усилията си да не обръща внимание на създалата се ситуация, Шоу се усети, че съставя наум списък на нещата, които трябваше да свърши в понеделник: да се обади на Джейк Бенет, за да провери дали е намерил тъпаците, които го бяха нападнали във Флетбуш, да се обади на адвоката Зигел, да се свърже с няколко души, с които се познаваше и които щяха да подушат тук-там и да му предадат думите на помощник главния прокурор Джонсън.

Може би искаше да си докаже, че госпожа Макгъвърн греши, или може би представата как Джейн щеше да посрещне вестта за освобождаването му с обичайната жлъчна доза съжаление го мобилизира, но докато се върне в ателието си, Шоу почти успя да си внуши, че все някак ще се справи със създалото се положение и ще доизкара последната си мизерна година служба, за да закръгли двадесетте години за пълна пенсия.

До неделя яростта на Рахман от устроената му следобедна засада в петък се уталожи, но гневът му продължаваше да тлее. Почти всяка мисъл, която го спохождаше, беше свързана с отмъщението.

В събота, той и членовете на МС-2 се погрижиха за мъртвите и ранените. Сега, в неделя сутрин, в сравнително най-спокойното време за Браунсвил, тримата най-високопоставени членове на МС-2 — Джон Х, Юсеф Х и Рахман Абдул Х — седяха около една ламинирана кухненска маса в празен апартамент на последния, четвърти етаж на сграда А и планираха възмездие. Трима закоравели престъпници, с умове, изкривени от дългия престой по затвори със строг режим, без никакво бъдеще в нормалното общество, седяха и планираха следващия ход в своята свещена война — война, която те смятаха за напълно справедлива. Война, която ги задължаваше да отмъстят за смъртта на Уоли Х, на охранителя на МС-2, който бе прострелян в главата, и за бруталното раняване на другите двама.

Рахман и Джон Х бяха воини. Юсеф Х изпълняваше ролята на аналитик и разузнавач. Беше дребен мъж. Носеше стар черен костюм с размери почти два пъти колкото собствените му, бяла риза, закопчана до брадичката, и задължителния религиозен реквизит — фес. От този човек се излъчваше някаква суровост и сдържаност, като че ли затворът, фанатичната омраза и дисциплината бяха изцедили всичко от него. Юсеф не носеше бремето на никакъв допълнителен товар, никакви тлъстини, никакво излишно съчувствие, никаква мекота по отношение на каквото и да било. Дори фесът му беше изплетен от проста, небоядисана памучна прежда.

Единствените неща, които Юсеф притежаваше в изобилие, бяха фанатизмът, интелигентността и омразата.

Рахман откри заседанието.

— Кажи ни какво са научили хората ти.

Юсеф бавно запали цигара от горящия фас на предишната, като че ли използваше паузата, за да подреди мислите си. Рахман и останалите понасяха навика му да пуши непрекъснато, представляващо насилие над личността за повечето мюсюлмани. Но Юсеф не беше като повечето от събратята си. Тяхното неодобрение изобщо не засягаше Юсеф.

— Знаем повечето от това, което ни трябва за тяхната операция. Всъщност, те са малко по-организирани от повечето утайки — пласьори.

Юсеф бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади фотокопие на карта, показваща сектора на Браунсвил, обхващащ „Ню Лотс“. Беше я увеличил дотолкова, че линиите и буквите бяха станали зърнести, но така беше по-лесно да се видят имената на улиците и по-характерните обекти.

Той разпъна фотокопието върху масата и модулният тръст на МС-2 се надвеси над нея. Юсеф посочи участъците на картата, които беше заградил с червено.

— Това е техният щаб. Представлява автосервиз в алеята, минаваща покрай издигнатия коловоз при спирка „Ню Лотс“. Тук пазят оръжието си и поне една от колите, с които транспортират скрита в тайници дрога. Освен това, тук е основният снабдителен пункт за отровата им. Оттук я препращат в различни апартаменти. После, от тези апартаменти до всяка дупка, от която я продават. Така че тук вътре винаги има техни хора. Четирима или петима, понякога и повече.

— Освен това обикновено има до двама на пост, пазещи отвън, тук и тук. Вероятно са въоръжени.

Юсеф бутна картата към останалите и седна.

— Петък и събота са най-силните им дни за продажба. Днес повечето от тях, както и техните клиенти, ще се възстановяват след уикенда. В понеделник започват да набират скорост. В този ден получават най-големите количества суровина. — Юсеф се наведе напред и посочи едно голямо червено пръстче, отбелязано на картата. — Най-много хора ще имат тук, а най-голямо количество суровина — утре.

Юсеф описа какво ще им донесе евентуално утрешния ден. Няколко секунди след това никой не проговори. Дори Рахман изглеждаше поразен от мащабността на замисъла. Юсеф знаеше, че ще последват въпроси. Той се отпусна на стола си и се изгърби, готов да отговаря на всякакви въпроси.