Лойд Шоу беше прекарал остатъка от неделния следобед в рисуване. Когато дневната светлина стана сумрачна, той включи изкуственото осветление и продължи да нанася мазки по платното в различни нюанси на акрилно червено. В последните месеци той се бе заел да експериментира с цветовете. Каквото и да рисуваше, дори притаени в силуетите на боровата гора, тъмнозелени и сивкави тонове, всичко придобиваше червени оттенъци.

Рисуването държеше ума му надалеч от мислите за това, което отделът беше събрал за него, но когато луната се издигна достатъчно, за да надзърне през прозореца на тавана на втория етаж в провинциалното му ателие, гневът и боязънта обсебиха съзнанието му като дразнещо петно, избило под поредния слой боя.

Залезът на слънцето беше катализатор на гнева. Шоу не можеше да се отърси от мисълта, че е неделя вечер. Всяка неделя досега, която беше прекарвал в ателието, Шоу негодуваше от факта, че се налага да опакова багажа си и да поеме обратно към големия град, за да бъде отново на работа в понеделник. Понякога графикът му се променяше, но по принцип работеше от понеделник до петък. В съботите и неделите рисуваше под светлината на таванския прозорец и големите, модерни двойни прозорци. В понеделниците се връщаше на работа.

Беше привикнал да различава светлината в различните часове на деня, променяща се в зависимост от времето, сезона и климата. И сега разбираше само по оттенъците на здрача и сиянието на луната, че настъпваше онзи момент, в който обикновено се налагаше да потегля обратно към града.

Всяка неделя, когато оставяше платното, за да се върне към служебните си задължения, недоволството му неизменно нарастваше.

Но сега, в неделята, откакто от отдела му бяха наредили да не се връща, Шоу не усещаше никакво облекчение. Обичайният яд и негодувание. Всъщност, негодуваше още повече. Сега разбираше, че не е достатъчно добър дори за един от техните миризливи понеделници.

Шоу пусна четката в кутията от кафе, пълна с разредител за боя, отиде до кухненския бокс и си напълни чаша с четири пръста „Джак Даниълс“.

И за пореден път си каза всичко да върви по дяволите.

Юсеф Х им беше описал един изключително брутален и същевременно невероятно ефикасен план. Успехът му зависеше от точния разчет на времето и достоверността на информацията, която Юсеф бе събрал. Рахман Абдул Х беше убеден, че информацията на Юсеф е точна. В края на краищата, кой по-успешно би могъл да събере информация за деянията на една банда, пласираща дрога в гетото, отколкото бивши чернокожи затворници, много от които се бяха занимавали точно с такава престъпна дейност в също такива квартали? Що се отнася до разчета на времето, за това той разчиташе единствено на себе си и на волята на Аллаха.

В шест часа, понеделник заранта, тъмната уличка, където се намираше автосервизът на Сините тапи, беше тиха. Както обикновено, двама души от бандата пазеха отвън. Един от тях, длъгнест младеж с неприятен цвят на кожата и още по-неприятен характер, на име Нелсън, се беше облегнал на тухлената стена до голямата метална гаражна врата. Другият пазач, набит тип с телосложение на щангист, на име Бийл, седеше на стъпалото, водещо към малката входна врата до гаража. Бийл беше гушнал в скута си зареден узи. Двамата мъже бяха нащрек, знаейки, че товарът ще пристигне скоро.

Един уличен пес се показа откъм западния край на уличката, куцукайки към тях. Десетина метра преди кучето да стигне до двамата пазачи, то вдигна главата си във въздуха, задуши, след което рязко се обърна и изчезна между две порутени здания.

Зад тях, на издигнатата до уличното ниво платформа, вагоните на метрото по линията Канарси спряха на спирка „Ню Лотс“. Старите релси изтътнаха под стоманените колелета и скърцащи спирачки.

Загледани в кучето и вагоните, пазачите не видяха прегърбения скитник, който се зададе по уличката откъм западния край. Беше облечен в непромокаема мушама, цялата в петна и мръсотия, като че ли са му били необходими години, докато успее да я приведе в толкова окаян вид. Долната част на дрехата беше съвсем дрипава. Под дъждобрана бездомникът носеше мръсен суичър с качулка, въпреки топлата априлска утрин. Скитникът дърпаше след себе си разнебитена количка за амбулантна търговия, отрупана с всевъзможни боклуци: метален кафез за мляко, парчета желязна тръба, черен найлонов чувал, пълен с кутии от консерви, други найлонови торби, пристегнати с шнур, стар, навит на руло юрган.

Нелсън го забеляза пръв. Той се ухили на тази човешка отрепка, поредният несретник в Браунсвил, тръгнал да събира никому ненужни боклуци в задънена уличка.

Стиснал автомата в скута си, Бийл процеди:

— Иди кажи на оня дърт педераст да се маха на майната си от тука. Не го искам да минава край мен да му мириша пикнята.

— К’во те кара да мислиш, че аз искам да мине покрай мен?

— Айде. Иди му кажи.

Мърморейки под нос, Нелсън се отдалечи. Скитникът се бе спрял до стената на една изоставена сграда и опипваше по ръбовете парче ламарина, заковано напречно на разнебитен прозорец. Изглежда се мъчеше да измисли как да го отпори, за да го прибави към колекцията си в количката.

— Ей, старче! — изрева Нелсън.

Скитникът продължаваше да оглежда парчето ламарина.

Нелсън измъкна патлака си и пристъпи към него.

— Ей! На теб говоря.

Нелсън беше съкратил разстоянието до пет метра и продължаваше да се приближава.

— Ей! Глух ли си?

Най-после скитникът се обърна.

— Върви на майната си, човече.

— Какво?

Нелсън вдигна патлака, прицелвайки се в скитника и приближавайки се достатъчно, за да може да насочи дулото точно срещу мръсното лице, скрито под качулката на суичъра. Той опъна напред ръката си с пистолета, но задържа глава назад, за да избегне вонята.

— Казах…

Така и не успя да види бухалката, измъкната изпод мръсната мушама на Рахман Абдул Х. Успя само да мерне замахването, преди дървото да разбие лявата страна на черепа му и да счупи очната му кухина. Миг на силна болка и всичко пред очите му стана черно.

Бийл беше изгледал сцената нетърпеливо, с навъсено лице, стиснал узито в скута си. А после съвсем неочаквано скитникът стисна Нелсън за гушата.

— Какво, по…

Бийл се изправи и бързо закрачи към тях, докато Рахман навеждаше Нелсън над количката.

Какво, мамицата му, беше направила тази улична отрепка, помисли си Бийл. Това беше последната съзнателна мисъл, която го споходи. Последната, която изобщо щеше да го споходи.

Джон Х пристъпи иззад двете здания в мига, в който Бийл мина покрай него, и замахна с бейзболна бухалка към главата на часовия. Тъпото изхрущяване от дървото стоварило се в тила на нещастника, беше достатъчно силно, за да го чуе Рахман от другия край на уличката.

Между порутените сгради сякаш от небитието се материализираха въоръжени фигури и се струпаха около повалените пазачи. Никой не промълви дума. Рахман свали мръсните дрипи, докато хората му разсъблякоха Сините тапи по бельо. Двама от мюсюлманите надянаха облеклата им, а останалите натовариха неподвижните тела върху амбулантната количка на Рахман.

След минути двама от бойците на Рахман бяха заместили Бийл и Нелсън, облечени в техните дрехи и стиснали техните оръжия, застанали на пост пред входа на автосервиза.

Рахман, Джон Х и останалите се скриха. Тридесет минути по-късно, се появи колата, караща товара на Сините тапи.

Въоръженият, който бе заел мястото на Нелсън, почука на металната врата. Електрическата макара забръмча и вратата бавно се повдигна. Колата влезе. Голямата врата веднага започна да се затваря. Преди да се затвори напълно, Рахман и Джон Х вече стояха от двете й страни с къси ковашки чукове и каменарски клинове. Остриетата на двата клина бяха здраво забити в улеите на плъзгащата се врата, спирайки я на тридесетина сантиметра над пода.

Отнякъде се появиха четирима въоръжени бойци, всеки от които носеше по две пластмасови туби с двадесет литра бензин. Само за секунди те без проблеми напъхаха под заклинената врата тубите с леснозапалимата течност. Друг въоръжен заби железен прът на втората врата.