Отвътре се разнесоха гласове. Някой започна да блъска по стоманената врата, мъчейки се да я отвори.

Рахман взе узито от човека, който беше заместил Бийл. Наведе се и изстреля залп от куршуми под заклинената врата. Нажежените до червено късчета олово се плъзнаха и заотскачаха по бетонния под, рикоширайки към дебелите тухлени стени, блоковете на двигатели и разглобените коли. Първият куршум, който подпали една от пластмасовите туби с бензин, предизвика яростна експлозия, която отвън се чу твърде приглушено. Но след секунди последва серия от трясъци, прерастващи в един-единствен, ужасяващ гръм.

Крясъците, започнали преди последната експлозия, продължиха и се извисиха заедно с мазния, черен пушек, който изведнъж започна да се извива от всяко шупливо отверстие по стените на сервиза. Вълна смъртоносен черен дим запълзя изпод заклинената врата. Един от членовете на бандата успя да провре глава под нея, дращейки с окървавени ръце по бетона, мъчейки се да изпълзи навън и раздирайки кожата на тила си в усилието да се спаси от яростните пламъци, обгарящи гърба и краката му.

Нечий изстрел пръсна черепа му, слагайки край на страданията му.

Рахман вече беше дал знак на хората си да се изтеглят от мястото на разправата. Самият той застана отвън пред бушуващата стихия, заслушан в последните заглъхващи стонове, докато зноят, понесъл се към него, не опърли лицето му. Надяваше се, че онзи, когото наричаха Арчи-Ар, също е вътре.

Единственото, което му оставаше да направи сега, беше да се оттегли до празния парцел, където хората му бяха откарали Бийл и Нелсън, и да контролира изпълнението на последната задача — пребиването на двамата мъже до смърт и оставянето на едва разпознаваемите им тела за назидание. Рахман държеше жителите на „Ню Лотс“ да видят какво се случва на онези, които са дръзнали да навредят на който и да е член на МС-2.

Той огледа опустошения гараж. Планът на Юсеф беше успял. Слава на всемогъщия Аллах.

Когато телефонът иззвъня в девет часа на следващата сутрин, Шоу не бе готов да го вдигне.

Нямаше да го направи, само че телефонът не престана да звъни. Звънът продължи безкрайно, сякаш онзи, който го търсеше на другия край на линията, знаеше, че Шоу лежи там и упорито отказва да се отзове. Най-после той се наведе от леглото, грабна слушалката и изрева:

— Моля!

Чу гласа на Ричард Парнъл, който съвсем не се бе обезпокоил от нелюбезния му тон.

— Шоу?

— Да.

— Парнъл се обажда.

— Да?

— Докладваш в офиса на шефа. Днес, по обяд. Съветвам те да облечеш костюм.

— Колко е часът?

— Девет.

— Ти луд ли си? Аз съм в Масачузетс.

— Заповед на шефа, Шоу. Кога можеш да пристигнеш?

Шоу се помъчи да събере мислите си и да се съсредоточи. Какво ставаше, по дяволите?

— Какво иска от мен?

— Шоу, искам те до един часа. Трябва да караш бързо, показвай значката си. Искам те тук!

Линията прекъсна.

Шефът го викна на доклад. Просто ей така. Без обяснения. Заповед и толкова.

Шоу изрева в нямата слушалка:

— Да ти го начукам, Парнъл! Злобно гадно ирландско копеле!

После затръшна слушалката.

Седна на ръба на леглото, като се мъчеше да реши дали смее да не се подчини на шефа на детективите. Той знаеше, че ако някой детектив от НЙПУ откажеше да изпълни заповед на шефа на отдела, това беше равносилно да оскверни Бога. Парнъл беше виновен, разбира се. Офисът на окръжния прокурор, да, но шефът на детективите?

Шоу погледна часовника си. Ако се забавеше още пет минути, изобщо нямаше да успее.

Точно в един часа без две минути Шоу пристъпи във фоайето на офиса на шефа на детективите на Първи полицейски участък. Беше облякъл най-хубавия си костюм и връзваше най-скъпата си вратовръзка върху последната си чиста риза. Прокара пръсти през косата си, все още влажна от взетия набързо душ в градското му жилище.

Той съобщи името си на администратора с ранг на офицер, пазещ пред входа на кабинета на лицето, което се явяваше най-влиятелният човек в системата на НЙПУ — шефа на детективите, Албърт де Лука.

За повечето хора полицейският шеф бе длъжността с най-силни позиции. Шоу обаче знаеше, че на рутинно равнище, когато станеше напечено, шефът на детективите разполагаше с повече власт. Той контролираше следователския контингент на една от най-големите и могъщи полицейски сили в света. Нито един случай на престъпление в Ню Йорк Сити не можеше да бъде решен или представен пред съда, преди да бъде разследван. Полицейските шефове определяха правилата, командваха хиляди подчинени, но единствено детективският отдел можеше да разследва и да събира доказателства. Без разследване нямаше да има съдебно дирене, наказание и справедливост. Контролирането на този процес превръщаше Де Лука в човек с огромна власт. Възможността да назначи пълно полицейско разследване както над невинни, така и над виновни, означаваше, че Албърт де Лука можеше да спаси или да осъди както едните, така и другите.

Когато го покани да седне, администраторът се постара да избягва погледа на Шоу. Това му напомни съдебните заседатели, отбягващи да погледнат в очите обвиняемите, които предстоеше да изпратят в затвора.

След десетминутно чакане Шоу чу много тих сигнал, който прозвуча откъм бюрото на секретаря. Той вдигна глава и кимна на Шоу:

— Окей, вървете.

Шоу мина по един къс коридор и скоро долови силния аромат на димяща пура. В края на коридора се отвори някаква врата, водеща към голям ъглов кабинет, обзаведен така, че да впечатлява със строгостта и лукса си. Шоу пристъпи вътре и стъпките му заглъхнаха в дебелия син килим. Шефът на детективите, Албърт Де Лука, седеше зад масивно дървено писалище, прегърбен над купища документи като някакъв писар от края на миналия век. Стените на кабинета бяха покрити с полицейски почетни знаци, паметни отличия, снимки на шефа на всевъзможни церемонии сред други полицейски шефове и видни представители на властта. Шоу имаше чувството, че е попаднал в светая светих на служебната йерархия.

Де Лука изобщо не си направи труда да обърне внимание на обстоятелството, че някой е влязъл в помещението. Той продължи да прелиства страниците в голяма червена папка. Шоу го гледаше, отбелязвайки наум, че Де Лука май четеше по две-три страници наведнъж. Зачуди се дали червеният цвят на папката маркираше нещо значимо. Свръхсекретно? Или може би червеното беше любимият цвят на Де Лука?

Без да вдига глава, той се пресегна към мраморния пепелник и вдигна от него пура от любимите на Чърчил — дебела кубинска „Ел Рей Дел Мундо“. Дръпна замислено и пусна дима, продължавайки да преглежда страниците. Двама крале на света, помисли си Шоу — Де Лука и Ел Рей.

Пурата имаше богатия, дълбок, землист аромат, какъвто притежават само кубинските. Шоу изведнъж изпита неистово желание да запали една.

Когато Де Лука най-сетне го удостои с поглед, Шоу си спомни за прякора на Де Лука — Акулата. Бледата му кожа хармонизираше със стоманеносивата коса, прилепнала плътно назад по огромното теме. Главата, вратът и раменете му като че ли се вклиняваха в едрото тяло. Де Лука притежаваше пронизващ поглед и в същото време очите му изглеждаха странно безжизнени, сякаш не можеше да си позволи и най-малък признак на емоция. По време на публични изяви Де Лука имаше навика да изписва усмивка на лицето си, предназначена да буди симпатия, която обаче успяваше единствено да покаже жестоко опнатите редици съвършено бели зъби. Шоу не очакваше каквато и да е усмивка от страна на Акулата днес.

Де Лука остави листовете настрана и погледна Шоу, взирайки се в него така, сякаш току-що беше привършил с прелюбопитно четиво, касаещо го пряко.

— Що за човек сте вие, Шоу? Да не сте психо?

— Не, но ако наистина съм психотичен тип, не мисля, че щях да го осъзнавам, нали?

Де Лука погледна Шоу, за да се увери, че не са го преметнали. Реши, че не са и му кимна да седне.