Импелитери запали шевролета.

— Имаш го.

— И карай като нормален човек, Антъни — извиси глас Рита. — Не искам да си разваля новата прическа.

Зеленият джип не беше паркиран пред дома на нито една от приятелките на Реджи. Стоеше пред един китайско-латиноамерикански ресторант в Долен Бродуей, близо до Хюстън стрийт в Манхатън.

Арчи Рейнолдс беше извикал в силовата си група своя доминикански снабдител, действащ по свободното договаряне, Кармен Санчес.

Кармен Санчес дори не беше си направил труда да паркира. Той бе качил своя мощен мотоциклет направо на тротоара и го бе оставил пред самия вход на заведението. Изобщо не му пукаше, че на клиентите им се налагаше да го заобикалят.

Управителят на ресторанта забеляза, че Санчес оставя двуколесното си внушително возило пред вратата на ресторанта, направо на претъпкания с минувачи тротоар, почти закривайки входа, но когато Санчес влезе, му хвърли само един поглед и реши да си държи затворена устата. Не че Санчес впечатляваше с физиката си. Беше нисък и кривокрак като индианец от Амазонка. А заради начина, по който изгледа управителя — с налудничав поглед, който казваше „дай ми само малък повод и ще те съсипя“. Имаше вид на човек, който живее само за да убива и осакатява.

Санчес седна на една маса край прозореца с Арчи Рейнолдс и Реджи Шантавия. Започна да се тъпче с боб и пържено свинско, поглеждайки към Арчи Рейнолдс с навъсен заплашителен поглед. От време на време кимаше на думите, излизащи от устата на Арчи, но не си правеше много труд да вниква в това, което сам казваше. Смисълът на нормалния, правилен английски му се изплъзваше. Жаргонът на гетото, говорен от Арчи, също не означаваше почти нищо за него.

Арчи и Реджи отпиваха от бирите си „Дос екувис“, докато Санчес ядеше. Те бяха привършили блюдата си. Санчес предъвкваше второто. Тъпчеше устата си и преглъщаше. Арчи говореше и отпиваше. Според Санчес, Арчи говореше твърде много.

Арчи се гордееше с плана си. Санчес нямаше нужда от план. Арчи изпитваше удоволствие да обмисля нещата предварително. Санчес рядко се замисляше, било преди, било след това. Неговият метод беше пределно прост. Той прикарваше мотоциклета си до жертвата — на тротоара, до прозореца на някоя кола или насред улицата. Това нямаше особено значение. Изваждаше някакво оръжие — патлак, автоматичен пистолет или карабина. Това също нямаше особено значение. След което дърпаше спусъка, докато не се увери, че жертвата му е мъртва.

Задължително обаче носеше напълно покриващ лицето му мотористки шлем, за да не може никой да го види. И караше мотоциклета си толкова бясно, че да не може никой да го настигне. И през няколко седмици сменяше марката.

Беше избил толкова много народ, че беше престанал да брои жертвите си. Когато започнеха да го издирват прекалено много хора, той просто се прибираше у дома — в Доминиканската република. След време се връщаше, за да убива отново.

Така че, докато Арчи описваше Рахман Абдул Х и къде живее той, как бяха организирани действията на МС-2 и как искаше той да се справят с мюсюлманите, Санчес ядеше и от време на време кимаше, макар и без да разбира.

След като сдъвка и последната хапка, Санчес изтри мазната си уста и каза:

— ’Начи, Попи, ти само ми покажи онез. Окей. Аз ще се погрижа.

— Добрее, но аз искам да убия онзи едър шибалник лично.

— Тогаз го убий, майната му.

— Аз всичко друго ще го уредя. Ти само ги гръмни. Разкарай ги. Погрижи се за онез задници на улицата.

— Да бе, да. Окей. А ке ора?

— Моят източник ми каза, че той обикновено се прибира вкъщи в един часа. Срещаме се пред къщата му в полунощ. — Арчи подаде една бележка с адрес на Санчес. — Аз те посрещам с всичко, което ще ни трябва.

— В полунощ?

— Да — каза Арчи. — Дос орас още, амиго.

Санчес се навъси.

— Точна ли е информацията?

— Ей, хората ми дължат тази информация. Дадат ли ми скапана, невярна информация, загиват! Късмет, че не са мъртви вече, откак се почна цялата тая скапания. Това е мястото, няма грешка.

— Що да чакаме толкоз? Да отиваме при него още сега.

Арчи погледна часовника си. Беше почти десет часът.

— Не, не. Трябва да бъдем при него на уреченото място. Трябва да свършим и с другия боклук. Можеш да почакаш. Ей, не съм спал от четири скапани дена. Педерасти, ще ми горят щаба те! Полицията души навсякъде. Вкъщи не мога да се прибера. Залягам и се крия къде ли не. Скапано, казвам ти. Имам да свърша един куп гадости, преди да се срещнем. Все едно, няма никаква полза да ходим там, ако не си е вкъщи. Ще го направим така, както искам, ще го свършим точно в един часа.

— Не се безпокой за това. Фащаме се и го свършваме, няма к’во да протакаме. Иди гледай едно кино или нещо такова, Санчес, отпусни малко. Изпий някоя бира. — Арчи хвърли банкнота от петдесет долара на масата. — Ще те потърся тук.

Санчес тръсна веднъж глава, докато гледаше напускащите ресторанта Арчи и Реджи. После часовника си. Нямаше никакви проблеми с убиването на хора, но го дразнеше, че ще се наложи да убие два часа.

Когато Лойд Шоу и Орестъс Мейсън се върнаха в Седемдесет и трети участък, след като се оправиха с Елард Уоткинс, беше почти единадесет. Тони Импелитери и Джеймс Спърлинг седяха на бюрата си и преглеждаха разпечатките със списък на стотици талони за паркиране. Двата екипа бяха работили усилено в продължение на почти единадесет часа. Уолтър Уонг беше започнал веднага след като бяха вечеряли в понеделник. На него пък му се събираха почти тридесет часа.

Уолтър продължаваше да трака безпомощно по клавиатурата на своя централен процесор взирайки се в екрана, очакващ информацията да потече обратно към него, но изглежда беше стигнал до предела на възможностите си.

Малкият кабинет миришеше на пица „пеперони“ и цигарен дим.

Импелитери отпиваше от бутилката си „Будвайзер“ и добавяше своята дан към цигарения дим, който се стелеше на талази в затвореното помещение.

Шоу измъкна една топла бира от пакета шесторка на бюрото на Импелитери и поиска цигара.

Импелитери му подаде пакета, без да откъсва очи от разпечатката.

— Почти го намерихме — промърмори той.

— Какво сте намерили? — попита Шоу.

— Местоположението на Реджи Шантавия. Открихме, че кара зелен джип чероки. Уолтър Магьосникът откри проклетия му номер.

— Как го постигнахте?

Уолтър изчурулика от мястото си:

— Аз мога всичко.

— Нямаш си представа колко много Уилсъновци с джипове има в скапания Ню Йорк Сити — додаде Импелитери.

— Но само един регистриран на името на Милдред Уилсън — важно произнесе Спърлинг.

— Този пък кой е? — попита Мейсън.

— Мулатката Мили, сестрата на Реджи — отвърна Импелитери.

— И какво ви дава това?

— Не много, но като сравним този номер с къщите на неговите приятелки, правим удар.

— Търсите талони за паркиране? — попита повторно Мейсън.

— Аха. Намерихме две места. Едното е във Форт Грийн, другото на Мот Хейвън. Уолтър провери всеки талон за паркиране, издаден през последния месец в тези два района.

— И колко са те? — попита Мейсън.

— Не чак толкова много. Неколкостотин. Все едно, никой в тези шибани квартали не ги плаща. — Импелитери се изправи. — Бинго, имаме съвпадение! Какво ще кажете за това: Сто четиридесет и трета улица. Това е близо до спик13 кучката, която той чука, нали?

— Искаш да кажеш испаноговорещата жена, с която той има сексуални отношения при отсъствие на законен брак? — попита Спърлинг.

— Както и да е. Виж само, лицензен номер XVR шест седем девет. Зелен джип чероки. Регистриран на името на Милдред Уилсън. Два талона за паркиране на тази улица. Това е вашият Реджи, шибаният мулат, песът му разгонен.

— Там ли е колибката, в която се гушка с приятелката си? — попита Мейсън.