— Дали те разпитвам? Погледни се само. Да, разпитвам те, защото с теб е свършено, Шоу. Ти си освободен. Прецакан. Прибирай се у дома. Иди и се скатай там, в пещерата си, докато не ти наредя да се върнеш.
— Да се върна за какво?
— Ще ти кажа.
Де Лука прояви разум да не му го каже. Не искаше точно сега да рискува да тласне Шоу към ръба. Не и докато седеше тук, пред него. Твърде мръсен номер щеше да бъде.
На Шоу не му пукаше. Толкова му беше писнало от Де Лука, колкото и на Де Лука от Шоу.
— Той се измъкна с такси.
— Кой?
— Арчи Рейнолдс. Намериха ли таксито?
— Не мисля.
— Може да е навсякъде.
— Какво толкова може да направи, по дяволите? — Де Лука хвърли някакъв оцапан с кръв плик на масата. — Знаеш ли какво е това?
Шоу погледна бегло към плика.
— Беше в джоба на Блум — каза Де Лука.
Шоу не отвърна нищо, но предположи, че картите и ключовете имаха нещо общо с парите на Арчи.
— Знаеш ли какво е това?
— Мога само да предполагам — отвърна Шоу.
Де Лука стана и погледна за последен път Шоу.
— Довиждане, детектив. Прибирай се вкъщи.
Вкъщи, помисли си Шоу. Какво всъщност значи „вкъщи“?
47.
Преди да си тръгне, Лойд Шоу се върна в ресторанта и взе бутилка „Джак Даниълс“ от рафтовете на бара, една от малкото, които не бяха пръснати от куршуми.
Никой не понечи да го спре. И никой не го спря, докато отпиваше от нея, карайки към Манхатън.
Но когато влезе в жилището си, върху креслото му лежеше нещо, което го накара да остави шишето.
Тя знаеше къде да го остави, за да го види лесно.
Беше една от нейните папки за правни документи, със синя корица. Шоу мразеше сините корици. Те винаги предвещаваха неприятност.
Не изпита никакво желание да чете документите. Дори не ги докосна. Но върху тях Джейн беше оставила бележка, в която той се зачете.
„Скъпи Лойд,
Това нещо отдавна стоеше в списъка ми. Нали знаеш, че обичам да си правя списъци. Навик. Първо ми беше в списъка наум. После, преди много, много месеци, го записах на хартия. Когато си правя нов списък, прехвърлям онова, което не съм свършила от стария. Вземането на документите за развод се местеше от списък в списък, Лойд. Непрекъснато отлагане. Но най-сетне го направих. Отървах се от това бреме. Може би тази последна седмица най-сетне ме подтикна да го направя.
Ти през това време или отсъстваше, или се държеше все едно че не съществувам. Не мога да продължавам да се притеснявам за теб, Лойд. Не ми действа никак добре. Това е период от живота ми, с който трябва да скъсам. Налага се. И заради двама ни. Предполагам, че бих предпочела да ти връча документите лично. Но както вече казах, ти напоследък изобщо не се мяркаш тук. И очевидно не работиш в Първи полицейски, така че не можах да те намеря и там.
Налага се да обсъдим въпроса с жилището. По закон (знам, че много мразиш тази фраза), то до голяма степен ми принадлежи, тъй като по-голяма част от парите за него бяха мои. Но аз си давам сметка за целия труд, който си вложил в него, и то струва нещо. Имам предвид трудът, разходите по благоустройството и всичко останало. Така че трябва да поговорим. Доколкото разбирам, ти сам няма да можеш да изплащаш вноските по ипотеката, така че, предполагам, ще трябва евентуално да изкупя твоя дял. Разберем ли се веднъж по тази точка, останалото лесно ще го придвижим. Нека да поговорим.
Джейн“
Шоу задържа бележката в ръката си, но отказа да я погледне повече, след като я прочете.
Период от живота й, с който трябвало да скъса. Моят труд бил струвал нещо. Нещо? Колко?
Бележка. На нея дори не беше й стискало толкова, колкото на Де Лука. Той поне му каза в лицето, че е свободен и не му трябва повече.
Той поклати глава при спомена за арогантността й. Тя беше толкова самоуверена, че си въобразяваше, че може да диктува условията и да го напътства какво да прави. Или може би, ако лично бе изговорила всички тези неща, които беше написала, те нямаше да прозвучат толкова безсърдечно. А Шоу щеше да кима мълчаливо и накрая да се съгласи. Да се премести на север в Масачузетс и да се приюти сред спокойствието, тишината и картините си с чаша „Джак Даниълс“ в ръка.
Всички искаха да се махне.
Той постави бележката върху студеносиния пакет документи и се замисли за Джейн. Бедната! Какво ли бреме беше станал за нея. Да се мотае в тези нейни списъци толкова дълго, да се мотае в живота й. Тя обаче щеше да му плати, за да напусне. Колко мило от нейна страна. Така всичко ще бъде наред. По-честно някак си. По-малката от двете злини. Същото онова проклето оправдание, белязало всички неуспехи в скапания му живот, включително брака му, оказал се пълен провал, и съсипания живот на всички онези нещастници от „Ню Лотс“.
Шоу извърна очи от белите страници. Не искаше дори да си помисли какво ще му коства да подпише този малък заплашителен документ.
Тръгна към банята, като започна да свлича дрехите от себе си, хвърляйки ги по пода.
Под пречистващите водни струи пак си каза майната му. Едно жилище и толкоз. Каквото и да е било някога, те двамата вече не значеха нищо един за друг. Нека да си го запази.
Загърна се в хавлиения халат, извади портфейла си и откри визитната картичка на Джъстин. Обади се в апартамента й. Никакъв отговор. Нямаше дори телефонен секретар. Погледна часовника си. Десет без малко. Позвъни в общинския център. Лицето, което се отзова му каза, че в момента Джъстин води друг разговор. Шоу спомена, че е спешно. Наистина спешно.
След няколко минути чакане и скърцане със зъби, Джъстин се обади.
— Ало?
— Аз съм, Шоу.
— О, чудех се кой ли може да е. Току-що говорих с баща ми.
— Значи си чула.
— Да. Толкова съжалявам. Един от твоите хора…
Шоу я прекъсна, сменяйки темата. Не искаше да обсъжда това с Джъстин.
— Да, да. Ти още ли си там?
— Почти привършвам. Цял ден съм тук, мъча се да намеря места за тези хора. Почти приключихме. Последните ще напуснат утре.
— Виж, Джъстин, трябва да се махнеш оттам веднага. Арчи Рейнолдс все още е на свобода. Съмнявам се, че би се осмелил да се приближи, но той е на ръба. Луд е. Те ще го хванат. Няма да трае дълго, но искам да се махнеш засега оттам. Напусни веднага „Ню Лотс“, докато всичко това не свърши.
— Добре. Само довършвам работата с няколко от моите хора, преди да ги изпратя да се приберат. Веднага затваряме. Тръгвам си след няколко минути. Всичко ще бъде наред.
— Внимавай! Не се отделяй от охраната си.
— Не се безпокой. Ще внимавам. Кога мога да те видя? Какво става с теб?
— Не знам. Аз… Няма значение. Ти кога ще се прибереш у вас?
— След час-два.
— Добре. Обади ми се, когато се прибереш.
— Добре, мили. Ще ти се обадя.
Шоу затвори телефона и се приближи до прозореца, пренебрегвайки болката в глезена. Надникна навън към почти празния паркинг.
— Къде си се заврял, мамка му? — промърмори той.
Сграбчи телефона и набра номер на пейджър. Все още разполагаше с Уолтър Уонг. Все още разчиташе на себе си. Нямаше да се предаде.
Зачака, прехвърляйки грижливо случилото се в главата си. Всичко се свеждаше до парите. Сега Арчи имаше нужда от пари. Без тях беше мъртъв. Ключовете към неговите пари бяха в ръцете на Де Лука. Нямаше начин да се добере до сейфовете, но имаше осезателна нужда от пари.
Мина повече време, отколкото Шоу очакваше, но най-накрая телефонът иззвъня.
— Уолтър?
— Да.
— Тук е Шоу. Добре ли си?
— Да, да, предполагам.
— Къде си в момента?
— В някаква болница. Чакам да ме прегледат. Не съм сигурен…
Все още беше в шок. Личеше по говора.
— Уолтър, дадоха ли ти някакви лекарства? Успокоителни? Нещо друго?
— Не, не. Аз само съм…
— Знам, като пребит си, но ми трябваш.
— Какво? За какво?
