Мейсън дръпна дълбоко от пурата си, погледна Шоу и каза:

— Не мога да изляза.

— Защо?

— Де Лука е адски хитър. Той ми се обади и ми обясни всичко.

— Какво искаш да кажеш?

— Беше се досетил, че ще ме потърсиш. Свърза се с мен преди теб. Каза ми, когато ти се обади, приеми. Не ме помоли, нареди ми. Каза, че трябва да те наблюдавам. Да съм сигурен, че няма да се измъкнеш като последния път. Каза, че съм единственият, когото слушаш.

Шоу замълча няколко секунди, за да смели новината, след което каза само:

— Кучият му син!

— Да. Отработва нещата.

— Мамка му!

Шоу пресуши чашата си и погледна Мейсън.

— И въпреки това не си задължен да го правиш. Послушай Мюриъл.

— По дяволите!? Де да беше толкова лесно. Ти наистина ли смяташ, че мога да кажа „не“ на шефа? Всички тези приказки какво има срещу мен и колко знае за мен, и какво трябва да направим ние, за да… глупости. Всички, които седяха тук знаят, че ще направят това, което този човек иска. Никой не би искал да понесе последствията от евентуален отказ.

Мейсън насочи показалец към Шоу.

— А другата страна на медала също е очевидна. Всеки иска да вкуси от това, което може да получи, ако шефът се окаже негов длъжник.

— Даа.

— Но и в двата случая, шефът печели.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш какво имам предвид.

— Знам ли?

— Да, знаеш. Знаеш адски добре как го е замислил Де Лука. Това нещо му е голям проблем. Той хвърля теб и всички нас в него и може би ние овладяваме положението по-скоро, отколкото някой друг би го направил. Той печели. Или може би не успяваме. Просто ни застрелват, и изчезваме от списъците на полицейското управление. Адски е сигурно, че и това ще го преживее. Какво, по дяволите, има да губи?

— Нищо.

— Точно така — каза Мейсън. — А какво ще загубим ние? Най-вероятно всичко. А ако оцелеем, ще ни мъчат кошмари до края на живота ни. На теб колко време ти беше необходимо, докато престанеш да сънуваш и да мислиш за последния подобен случай?

— Около две години. Все още обаче ме измъчва от време на време. Като се сетя за него, все още ми прилошава. Ако не успея да си наложа, потапям се в умопомрачителни мисли и това може да продължи с дни. Психоложката казва, че било признак на депресия.

— Дават ли ти лекарства?

— В началото, да. Не ми помогнаха много, но те твърдяха, че трябвало да мине време, за да отзвучи. Тогава си казах, майната му. Проклетите хапове пречеха и на пиенето ми. Не можех да ги вземам и да пия. А ти?

— Бог и Мюриъл ми помогнаха повече от всичко друго. Както и времето. Не искам отново да преживявам такова нещо, Шоу.

— Да не мислиш, че аз искам.

Мейсън се отпусна на стола и допи чашата си. Шоу забеляза, че алкохолът и късният час вече започват да му се отразяват.

— Ние сме във война, Мейс.

— Прав си. Има такова нещо.

— Е, войната си иска жертви. Излезем ли от всичко това живи, ще се погрижа всички ние да получим своите привилегии на ветерани, нали се сещаш какво искам да кажа?

— Хмм. В такъв случай, трябва да направим нещо повече от това да победим тези момчета от Бруклин. Трябва да победим и Акулата.

Докато Лойд Шоу приключваше срещата си в Трибека, Арчи Рейнолдс се отправи към друг мотел на Дитмарс стрийт.

Даваше си сметка, че следващият му ход срещу мюсюлманите ще трябва да изчака, докато първо не уреди спешно бизнеса си с наркотика. Беше накарал Реджи Шантавия да разпръсне оцелелите членове на бандата по двойки и тройки със следното послание към всяка група — не стойте на улиците; не се притеснявайте за мюсюлманите; не оставяйте наркоманчетата да се събират в Ямата; преместете продажбите долу на приземните етажи; разпределете клиентите по прозорците около комплекса; продавайте от прозорците, всичко да бъде в движение.

Когато и последната група се изниза, Реджи попита шефа си:

— С’а к… к… к’во?

— Сега педерастите наистина ще разберат какво значи думата ад.

Когато Лойд Шоу най-сетне стисна ръката на Орестъс Мейсън и излезе от ресторанта, изпита благодарност, че апартаментът му се намираше само на три преки оттам, но почти едновременно с това и неудобството, че Джейн вече ще е вкъщи и сигурно ще бъде раздразнена, че се връща толкова късно, отново вмирисан на уиски и цигари.

Ах, помисли си Шоу, Джейн! Може ли изобщо нещо да ядоса голямата печалбарка, която изкарва „хляба на фамилията“? Великата адвокатка, успяла да си пробие път в голямата адвокатска фирма въпреки трудностите. Беше си пробила път със зъби и нокти. Да, беше успяла. Не като него, некадърника.

Докато си мислеше за Джейн и за своето завръщане у дома, една картинка се оформи в съзнанието на Шоу. Видя се застанал пред входната врата, опитвайки се да набута ключа в ключалката, докато накрая установява, че той повече не превърта. Предполагаше, че някой ден ще се стигне и дотам. Беше сигурен, че Джейн отдавна си мисли да смени патрона на ключалката.

Това не беше най-доброто, което можеше да си представя, докато крачеше по улиците уморен, ядосан, напрегнат и полупиян от силното ирландско уиски.

Изведнъж изпита непреодолимо желание да продължи да пие. Представи си как седи в някой тъмен бар и пие сам, потънал в мрачни мисли за цялата мръсотия, в която се беше набутал.

Познаваше всеки бар в квартала. Помисли си за един стар ирландски бар, на малко разстояние пеша и дори си представи кой точно стол ще заеме до бара, виждайки се как удря още две, може би три питиета, после казва „Да им го начукам“ на всички, влиза в колата си и кара цяла нощ, профучавайки по пусти, задрямали в ранното утро магистрали по пътя към своето ателие. Шофира, докато изтрезнее, после се залавя за рисуването с акрилната боя, докато не потъне напълно в цвета, в тъканта, в миризмата на червената рисунка.

Представи си всичко това, докато крачеше по оживените нощни улици на града. Но вместо пред бар, Шоу се озова изправен пред входната врата на жилището си и завъртя познатия ключ в познатата ключалка, която все още се отваряше за него.

Пристъпи в мансардния апартамент и тихо затвори вратата зад себе си. Познаваше този звук. Знаеше колко силно скърцат старите панти и дървеният под, въпреки всичките му усилия да стъпва тихо. Знаеше, че няма начин да попречи на тези звуци да разбудят Джейн. Тя спеше много леко.

Когато се пъхна в леглото, тя, все така с гръб към него, попита:

— Неприятности ли имаш?

Шоу реши, че макар въпросът на Джейн да беше израз на обичайната й досетливост, този път не съдържаше обвинителни нотки.

— Да. Вероятно.

— Вероятно?

— Е, определено, но има начин да се справя с това.

— Нима?

Скептицизмът отново се беше прокраднал в тона й, разкривайки истинските й чувства. Една дума само, „нима“, и лекият оттенък на топлота и загриженост, който беше доловил, се изпари.

— Да. По един или друг начин — отвърна Шоу.

Джейн усети нещо особено в тона му и тихо каза:

— Добре.

И в този миг сякаш се събуди някаква частица от старата Джейн — онази Джейн, която някога беше обичал. Шоу знаеше, че това няма да продължи и че всичко е по-скоро по негова вина, отколкото по нейна. Той беше този, който беше изчезвал за дълго време от дома, и то без обяснения. Това я беше наранявало. Той се връщаше гневен, рязък, напрегнат, неспособен изобщо да говори нормално с нея. Още тогава си даваше сметка, че всичко ще тръгне на зле. Но поне за миг, нейното кротко „добре“ му прозвуча като пълно опрощение. Като това, което свещениците дават на войниците, преди да тръгнат на битка и да загинат. Никаква нужда от изреждане на различните грехове. Никакви разпити за установяване на точния размер на вината. Никаква нужда от определени актове на очищение.

Тя просто му каза „добре“ и нищо повече.