Шоу спа неспокойно в очакване първият лъч на новия ден да се процеди през очертанията на прозореца. Искаше му се да стане и час по-скоро да се изправи пред онова, което му предстоеше, но изчака, докато Джейн напусне апартамента. Тя винаги ставаше и излизаше много рано.

Той направи старателно обичайния си сутрешен тоалет, мъчейки се да се отърси от самотата, която изведнъж го беше обкръжила, и от неприятния махмурлук, резултат от снощното препиване. Загледа се в огледалото с бръснач в ръка в лицето си, в бръчиците около устните, в торбичките под кървясалите очи. Даваше си сметка, че това, което щеше да прави днес, и следващия ден, и по-следващия, докато всичко свърши, щеше да го промени. До сега, колкото и отвращение да беше натрупал към полицията и към всичко, което му беше дала и отнела службата, Шоу се беше старал да спазва правилата. Но сега това, което му предстоеше да свърши в Браунсвил, щеше да промени всичко. Иронията на ситуацията го парна. За да остане на служба, докато дойде моментът, в който ще може да я напусне с всичко, което беше припечелил за тези двадесет години, той и неговият екип от несретници трябваше да действат като хора извън закона. Редовните детективи, прикрепени към подобен случай, щяха да действат по своя обичаен, муден маниер, съгласно правилата. Следвайки процедурата. Шоу и хората му нямаше да могат дори да си помислят за някакви си правила. Щяха да тръгнат срещу всички наведнъж, без да подбират средства, колкото може по-бързо и по-твърдо.

Време беше. Знаеше с какво ще започне. С дъщерята на полицейския шеф — Джъстин Бъртън.

Шоу имаше уговорена среща с нея в девет часа в нейния Общински център. Тъй като колите на отдела щяха да бъдат изпратени до Седемдесет и трети участък, а Шоу нямаше никакво намерение да ходи със собствената си кола до Браунсвил, той взе метрото. Реши, че освен всичко друго, това щеше да му предостави възможност да поогледа квартала.

Според картите на района и схемите на метрото, които беше прегледал, метростанцията „Ню Лотс“ беше най-близката до социалния център на Джъстин. На около четири карета разстояние. Така че Шоу взе влак А в горната част на града до Четиринадесета улица — разпределителен център на много нива, където правеха връзка няколко линии и свършваше бруклинската линия Л. Той слезе по сумрачните бетонни стъпала до долната платформа и влезе в спрелия влак Д.

След няколко минути чакане, влакът дръпна напред и потегли, плъзгайки се през Манхатън, ръмжейки през тунела под Ийст Ривър, след което най-после излезе на открито сред огрения от ранното утро Бруклин.

Влакът пътуваше срещу сутрешния поток от пътници за Манхатън, така че вагонът на Шоу не беше много пълен, но с всяка следваща спирка в Бруклин белокожите пътници, жители на Манхатън оредяваха за сметка на чернокожите обитатели на Бруклин.

До тази сутрин април в Ню Йорк приличаше повече на март, като че ли градът все още не можеше да се изтръгне от прегръдката на зимата, сковала го в сняг и лед. Тази сутрин обаче първите повеи на пролетта започваха да се долавят из въздуха.

Докато влак Л продължаваше да скрибуца по откритите участъци на коловоза, Шоу внезапно забеляза мъгла в северна посока. Мъгла?! За миг си помисли, че се намира близо до вода. Не може да бъде, каза си той. Веднага си представи картата на метрото. В момента пътуваше през самия център на предградието. Какво, по дяволите, правеше тази мъгла тук, запита се той. Безпокойството му изведнъж се засили и той се почувства леко объркан.

Докато влакът взимаше един завой, той се взря в мъглата и най-сетне разбра какво я беше предизвикало. Минаваха покрай голям участък гола земя, покрита с остатъци сняг и лед, натрупани след зимните виелици. Топлият въздух, лъхащ над студеното поле, бе предизвикал природното явление.

Но какъв беше този участък гола земя посред Бруклин? Шоу знаеше, че не е близо до Проспект Парк. Когато мъглата малко се разсея, пред очите му изникна сцена като от някой филм за Дракула. Голата земя представляваше гробище. Всъщност, не само едно гробище, а гмеж от прилепени едно до друго гробища: „Евъргрийнс“, „Тринити“, „Маунт Джуда“, „Сейлем Фийлд“ и още, и още. Като че ли тук имаше милиони гробове, каменни плочи, гробници мавзолеи. Крипти от стари времена. Шоу започна да си представя купищата мъртви кости, гниещи в земята под студения покров на киселата мъгла. Смъртта беше последното нещо, за което Шоу искаше да му се напомня тази сутрин. Знаеше, че в „Ню Лотс“ се избиват чернокожи мъже. Стрелят се едни други, пребиват се до смърт, палят се. Но нямаше да позволи картините на смърт да изпълнят съзнанието му. До този момент всичко това просто му беше разказано или го беше прочел в докладите на Де Лука. По някакъв начин огромното пространство с гробове му подейства като катализатор, дърпайки спусъка на страха вътре в него. Запита се дали това беше страх от смъртта или от това, че ще трябва да убива. Или и от двете.

Ако гробищата изглеждаха последния пристан за мъртвите, то Браунсвил изглеждаше последната спирка за живите. Докато влакът на Шоу скрибуцаше, навлизайки в Браунсвил, гледката от издигнатия над земята коловоз разкриваше един квартал, в който нямаше и помен от нещо ново, живо или тръпнещо. Никакви нови коли, никакви нови сгради, никакви нови улици. Дори цветовете на знаците и семафорите изглеждаха потъмнели от времето. А това, което беше старо, бе и мъртво. Занемарени здания, оставени да се сринат или бавно да рухват. Други просто бяха опожарени и превърнати в руини. Тук-там се мяркаха оскъдни островчета живот — бакалия, автотенекеджийница, порутен склад за мебели — все признаци на мизерен квартален бизнес. А всичко между тях беше старо, грозно, мъртво — пустош.

Влакът спря на станция „Ню Лотс“. Шоу излезе и пристъпи, сам, на издигнатата платформа. Добре дошъл в Браунсвил. Дори въздухът тук беше някак наситен с тление.

И не беше нужно много време, за да се засилят притесненията му. Още от издигнатия коловоз забеляза опожарения сервиз. Приличаше на зейнала черна рана на уличката, минаваща успоредно на коловоза. Пътуващият на запад влак на успоредната линия изскърца до станцията, издавайки обичайния писък, но този път на Шоу му се стори, че чува писъците на горящи хора. Въпреки топлия въздух усети ледена тръпка, преминаваща от тила по целия му гръб. Той разкърши рамене и тръсна глава, мъчейки се да се отърве от настроенията, които внезапно го бяха обзели.

— Мамка му — промърмори той на себе си.

Тръгна напред, насочвайки се към изхода. Стараейки се просто да го достигне. Не стигна далеч. В мига, в който се добра до горната площадка на стълбището, отвеждащо към уличното ниво, на най-долното стъпало едно гневно черно лице се извърна към него. Едно от кварталните момчета, дебнещо недалеч от спирката за жертви.

Младежът го наблюдаваше с неприязън чак до момента, в който Шоу трябваше да премине покрай него. Бърз грабеж и щеше да има с какво да изкара деня.

След инцидента с момчетата, фенове на гангстерски рап, на Тилдън авеню, Шоу нямаше настроение отново да се разправя с чернокожи младежи. Затова изобщо не обърна внимание на натрапника. Но когато влезе в станцията видя, че наблизо висяха още трима като него. Стояха вътре в постройката на станцията, която беше толкова стара, разнебитена, мръсна и занемарена, че единственото ново нещо в нея беше бронираната кабинка, приютяваща билетопродавача. И дори тя беше одраскана с графити.

Сега всичко му стана ясно. Първият на стълбището беше наблюдателят. Той трябваше да избере жертвата, да я последва до станцията и да даде знак на останалите. Те или щяха да му се нахвърлят още вътре или да го проследят по улицата.

Шоу усети надигащата се в него гадна смесица от гняв и страх. Пак същото, помисли си той. По дяволите! Гледай право в тях. Право в тях, мамицата им!

Бяха трима, напъхани в станцията, загърнати в опърпаните си якета, торбести дрехи, качулки, тежки кубинки или баскетболни маратонки. В очите на Шоу те изглеждаха по-скоро като някакъв триглав звяр, отколкото като трима отделни чернокожи младежи.