Лойд Шоу и екипът му се намираха на десетина карета от офиса на Леон Блум на Краун Хайтс, когато гласът на Уолтър Уонг прозвуча през пукота на радиостанцията.

— Шоу, обади се!

— Да.

— Как изглежда Блум?

— Ти къде си?

— Пред офиса на компанията. Току-що излезе един, отива към колата си.

— Дебел, мазен тип, с проскубана червена брада и еврейска шапчица на главата.

— Същият.

— Проследи копелето. Гледай да не те забележи. Ще се справиш ли?

— Разбира се.

— Направи го. Дръж ни в течение.

Шоу включи бутона на радиостанцията на приемане.

Уличното движение отново се задръсти и Тони Импелитери изруга:

— Мамка му!

— Спокойно — каза Шоу. — Изключи тази шибана сирена. Още не знаем накъде отиваме. Само задръж.

— Никакъв избор нямам при тоя трафик.

Полицейското радио запращя и отново се чу гласът на Уолтър.

— Тръгва на запад към Истърн Паркуей. Може би към моста. Още не мога да кажа.

— Следвай го. Не се приближавай прекалено.

— Страхотно! — възкликна Импелитери. — Тоя е тръгнал към нас. Минаваме по Флетбуш авеню и може би ще го прихванем.

— Добре. Давай.

Импелитери пусна сирената на колата и едва успя да се провре през задръстените улици. Въпреки това им струваше пет минути, докато излязат на Флетбуш.

Шоу вдигна микрофона на радиото и повика Уонг.

— Уолтър, къде си сега?

— Току-що минахме Атлантик авеню.

— По дяволите! — изруга Импелитери. — Сега скапанякът е пред нас.

— Не се притеснявай — успокои го Шоу. — Давай на запад. Не сме много след него.

Той натисна бутона за предаване и каза:

— Съобщи ни, ако излезе на моста или спре някъде.

— Не мисля, че отива към моста. Зави по Уилъби.

— Той е в Бруклин Хайтс — намеси се Джеймс Спърлинг.

След пет минути до тях достигна последното съобщение на Уолтър.

— Паркира. Влезе в бар „Слейдс“ на Монтагю стрийт.

— Добре, Уолтър. Ти само остани отвън. Не влизай. Пристигаме след три минути. Само изчакай.

— „Слейдс“ — повтори Импелитери. — Нещо като закусвалня. Предната част е с дълъг барплот, с маси на отсрещната стена и още няколко маси в дъното. Храната им е скапана, но трябва да е фрашкан по това време на деня.

— Шибаната Монтагю стрийт! Оживен район. Лошо място за такава работа.

Шоу погледна часовника си. Беше почти осем часът. Барът със сигурност нямаше да е празен.

Импелитери взе остър завой и изруга:

— Всяка проклета улица из тоя квартал е или еднопосочна, или води в различна от желаната посока!

— Попитай някого — посъветва го Спърлинг от задната седалка.

— Знам къде е. Трябва просто да завия. Всеки път, когато питаш някой, само те обърква. Ти да познаваш някой нюйоркчанин да ти каже „не знам, мамка му“? Не. Те ти казват…

— Ето там е. Завий — прекъсна го Шоу.

Импелитери зави по улица с три платна, но широка едва колкото за еднопосочен трафик и банкет за паркиране. От двете страни на улицата се редяха локали, ресторанти и магазини — всичко, от веригите „Уолдънбукс“ до „Старбъкс“.

Забелязаха паркираната кола на Уонг на едно каре разстояние пред магазина на „Рейдио Шак“, точно срещу „Слейдс“.

Импелитери спря и Шоу се наведе през прозореца и попита Уонг:

— От колко време е вътре?

— Около десет минути.

Някакъв шофьор, заклещен между двата шевролета, натисна клаксон и Импелитери тъкмо се накани да му извика да върви на майната си, но Шоу го сграбчи за ръката:

— Задръж! Дай да не предизвикваме суматоха отсега. Спърлинг, излез и наблюдавай бара. — После извика на Уонг: — Уолтър, последвай ни и спри на пресечката. Да разкараме колите от улицата.

Спърлинг се скри във входа на един супермаркет срещу бара, докато двете коли се измъкваха.

След две минути Импелитери, Шоу и Уонг се появиха на тротоара, крачейки към Спърлинг. Точно преди да стигнат до него пред „Слейдс“ спря бяла хонда. И четиримата детективи видяха как Санчес паркира и излезе, следван от Хектор и Арчи.

Шоу се обърна да погледне към отсрещната страна, все едно че говореше на Импелитери. Уонг продължи да крачи, но долови с периферното си зрение, че двамата спряха и се обърна. Спърлинг остана на място, объркан от появата на тримата мъже.

Щом Арчи и другите влязоха в бара, Шоу махна с ръка на Спърлинг да дойде в карето, където беше той с другите двама от екипа.

Първите думи, които излязоха от устата на Спърлинг, бяха:

— Това са те! Черният…

— Е… Арчи Рейнолдс — довърши изречението Шоу.

— Вероятно.

— Не. Не, вероятно. Това е той. Сигурен съм.

— Спипахме ги! — процеди Импелитери.

— Не, още не сме — охлади ентусиазма му Шоу.

Извърна се и погледна към ресторанта. Половината от тротоара пред заведението беше запълнен с маси, повечето от които бяха заети с вечерящи на открито клиенти. Отстрани на отворената врата имаше два големи витринни прозореца, ала това не помогна на Шоу да види много от вътрешността на заведението. Реши, че и вътре има много хора.

— Защо, по дяволите, са избрали точно това място за срещата си? — затюхка се Импелитери.

— По средата между Краун Хайтс и Манхатън е. Близо до моста — обясни Спърлинг.

— Това няма значение — намеси се Шоу. — Сега са тук. По дяволите, няма никакъв начин да ги хванем вътре! Дори да минат покрай тези хора, които ядат отвън.

— Какъв е планът? — попита Уонг.

— Добре, слушайте. Не можем да чакаме да излязат оттук. Този тип няма да ни се измъкне пак. Трябва да заемем позиция веднага.

Шоу се огледа още веднъж, мъчейки се да избере най-добрия начин за действие.

— Така. Вътре в бара не можем да ги хванем. Не можем да ги нападнем и докато минават покрай масите отпред, така че, когато излязат, изчакваме ги, докато стигнат платното и тръгнат към колата си. Когато се приближат до колата ще бъдат далече от хората в бара и от минувачите по тротоара.

— Блум и Арчи са ме виждали, така че Антъни, Джеймс, вие двамата влизате вътре. Сядате на маса, от която можете да ги държите под око. Уолтър, ти изчакваш няколко минути, след което влизаш след тях. Заемаш позиция край вратата. Аз оставам тук, навън.

— После какво? — попита Импелитери.

— Когато те тръгнат да излизат, тръгвате след тях, не прекалено плътно, просто излизате след тях. Аз ще бъда в колата им. Когато излязат на улицата, вие поемате Санчес и другия. Аз ликвидирам Арчи.

— Защо просто не чакаме отвън? — попита Импелитери.

— По-добре е да ги ударим от две страни, вие зад тях, а аз отпред. Плюс това не знам дали това заведение няма заден изход. Съмнявам се, но държа този тип Арчи да е пред очите ни.

— Окей. Добре — сви рамене Импелитери.

— Аз какво правя? — попита Уонг.

— Ти чакаш тук, докато излязат отвътре, после само ставаш и заставаш на прага. Дръж оръжието в ръката си. Дръж го ниско до крака си, за да не го види никой. Не искам клиентите да започнат да се измъкват навън, но дръж шибаната ютия в готовност. Ако някой от бандата се усети и се втурне обратно вътре, стреляш по тях. Просто насочваш шибания патлак и стреляш. Не искам никой от тях да има време да се върне обратно и да вземе заложници.

Уонг направи гримаса, но кимна. За всички останали беше очевидно, че Шоу беше възложил на Уонг най-лесната задача, но въпреки това тя изглежда го притесни.

— Разбра ли? — притисна го Шоу. — Ще се справиш ли? Просто не бива да им позволиш да се върнат обратно?

— Да, да. Разбрах — изломоти Уонг стреснато.

— Добре, Уолтър. Ще се справиш. Така. Значи всеки от нас си знае задълженията.

Другите трима кимнаха.

— Много добре. Недейте да дебнете открито този тип. Той сигурно е дал газ в момента. Бяга. Цялата му операция се издъни. Просто го раздавайте спокойно, изпуснете въздух, приближете се, спипайте който трябва и сме приключили. Край на всичко. Закопчаваме тримата пишльовци и Де Лука може да ни целуне задниците. Да тръгваме.