Когато се озова на осмия етаж, той награби няколко пакета дрехи и започна да чука по вратите на апартаментите, докато нечий глас не му отговори зад поредната заключена врата. Арчи знаеше, че обитателят го наблюдаваше през шпионката на вратата.

— Химическо чистене. Дрехи за Бъртън.

Каза го много дружелюбно.

— Тук не живее Бъртън — отвърна женски глас. — Не е ли доста късно за доставка?

— Сега доставяме нощните пакети. Просто ги донесох вместо портиера.

Жената въпреки това не отвори вратата, но отговори:

— Сгрешили сте. Бъртън е от другата страна на коридора. Осем-Д.

— О, благодаря. Благодаря ви. Извинете.

Арчи се усмихна, обърна се и звънна на Осем-Д, знаейки, че Джъстин не си е вкъщи, но за да види и чуе съседката отсреща, че се опитва да предаде доставката.

Арчи изчака секунда-две, след което подкара количката си обратно към асансьора.

Двадесет минути по-късно вратите на асансьора на осмия етаж се отвориха. Джъстин излезе от кабината, придружена от единия детектив от тричленната й охрана.

Като повечето работещи жени, завръщащи се у дома, ръцете й бяха пълни с покупки. Носеше куфарче, дамска чанта, пазарска торба, пъхната и в нея поща и връзка ключове.

За нейно нещастие тя наведе глава, мъчейки се да улучи ключа за входната врата на жилището си и не видя Арчи. Детективът обаче го видя в коридора до количката с бельо. Изгледа го подозрително, но само за миг. Арчи вдигна ръка и го застреля право в междувеждието.

Точно в този момент Джъстин се обърна, с пълни ръце, смутена и объркана. Арчи я удари с юмрук в слънчевия сплит, с достатъчно сила да прати в нокаут деветдесеткилограмов мъж. За крехката женска фигура на Джъстин ударът беше достатъчно силен, за да спре пулса й за две секунди, да парализира диафрагмата й и тя да изпадне в безсъзнание.

Арчи я изрита в тила, просто за всеки случай, после я сграбчи през кръста и я вдигна. Тежестта й го накара да изпсува. Той пъхна коляно под лявото й бедро и успя да я тръшне в количката с бельо.

— Шибана кучка!

Стисна отново юмрук, стовари го в лицето й и се изплю върху него.

— Кучка!

Уталожил малко гнева си, той събра куфарчето, бакалските стоки и пощата и захвърли всичко, с изключение на ключовете, в количката, целейки се в лицето на Джъстин.

Откри ключа за апартамента й, завлече вътре мъртвото ченге и го просна на пода. Точно тогава полицейската радиостанция изпращя.

— Всичко наред ли е, Фил?

Арчи измъкна апарата от джоба на мъртвия детектив, натисна бутона „предаване“ и произнесе с възможно най-добрата имитация на говор на бял човек:

— Да-а. Всичко е наред.

— Окей — беше отговорът, който последва.

„Окей, педераст такъв“, каза си наум Арчи и натика радиостанцията в задния си джоб.

После затръшна вратата и стисна дръжката на количката. Джъстин беше паднала на хълбок, почти по гръб, краката й стърчаха, полата й се беше вдигнала до кръста, разкривайки дългите й крака, обути в ефирни чорапогащи. Арчи дръпна левия й крак и надникна между бедрата. Беше безпомощна и гротескно разголена — по-лошо, отколкото да е гола.

— Ще ми бутнеш, кучко, няма как.

Той сгъна дългите крака на Джъстин и ги напъха в количката, покри я с денковете мръсно бельо и я вкара в асансьора.

Асансьорът го свали до партера, без да спира. Арчи и количката му за химическо чистене завиха, минаха по коридора и излязоха през служебния изход за по-малко от минута.

Двамата полицаи, останали пред входа на Джъстин, само мярнаха излизащия през служебния изход на улицата камион, който откарваше дъщерята на полицейския шеф пред разсеяните им погледи.

Когато Лойд Шоу най-сетне вдигна слушалката на звънящия телефон, очаквайки да чуе гласа на Джъстин Бъртън или на Уолтър Уонг, в ухото му прозвуча скръбният глас на лейтенант Конклин.

— Задръж за шефа.

Неочакваното обаждане така обърка Шоу, че му се стори да чува „Слава на шефа“. Дори докато чакаше да го свържат с Акулата, той не успя да се разсъни достатъчно, за да го отреже.

— Шоу, Де Лука е.

— М-да.

— Буден ли си?

— Почти.

— Яви се в кабинета на шефа. Веднага!

— Какво?

— Чу ме. Тръгвай към Първи полицейски. Яви се в кабинета на шефа.

Шоу се събуди окончателно.

— Защо? Какво има?

— Просто го направи. Ще разбереш, когато стигнеш там.

Шоу се изправи, едва сега проумял чутото.

— Чакай, чакай малко, какво става, по дяволите?

— Ще разбереш, когато отидеш там. Побързай!

— Кажи ми защо трябва да ходя там или просто забрави.

— Шоу…

— Ти ми каза, че съм освободен. Прати ме вкъщи. Какво става, мамка му?

— Шоу, просто стани и иди веднага там!

— Трябва ли ми адвокат?

— Не, не ти трябва адвокат. — Последва пауза. После Де Лука каза: — Арчи Рейнолдс е отвлякъл дъщерята на шефа. Ти си в списъка на исканията му. Отвън пред сградата те чака една синьо-бяла кола. Тръгвай веднага!

Телефонът замлъкна, както и нещо в душата на Шоу.

Гърдите му се свиха, гърлото също. Ледена тръпка пролази в стомаха и в слабините му. Усети, че не му достига въздух.

Потърка лице, за да се освободи от мъртвешката хватка, която изведнъж го бе стиснала за гърлото. Седна, после се насили да стане и сърцето му лудо заби от усилието.

Той промърмори едно „не“, което премина във вик. Остави безсилен потока страх, тревога и ярост да изригне навън. Раздвижи се, намери дрехите си, облече се, награби ключове, пари, оръжие, клетъчен телефон, полицейска радиостанция, бипър и екипировка, мъчейки се да се движи бързо и в същото време да не забрави нещо, което можеше да му потрябва. Допълнителни боеприпаси, помисли си той. Не, не, те ще го снабдят с всичко необходимо. Но въпреки това се хвана как рови в долното чекмедже на дрешника, за да намери някой резервен пълнител за глока.

Отказа се да търси пълнител. Нямаше време за нищо друго. Не трябваше да се бави нито миг повече, иначе щеше да започне да крещи.

Синьо-бялата кола, с мигаща сигнална лампа и светнати фарове, наистина го чакаше долу. Той се плъзна на предната седалка, все още неспособен да мисли, но поне напълно буден. Как го е направил? Какво се е случило? Преди колко време? Как, по дяволите, е успял при цялата тази охрана? Въпросите изникваха един след друг в ума на Шоу и всеки от тях усилваше още повече яростта и страха му.

Десет минути по-късно той премина през лабиринта от коридори на Първи полицейски участък. Един служител от администрацията, чиято лична карта висеше на врата му, го посрещна и придружи до асансьора, водещ направо до офиса на полицейския шеф.

Шоу най-сетне се почувства на себе си. Полагаше усилия да не мисли за Джъстин. Съсредоточи се над това да изтласка образа й от съзнанието си, да потисне чувствата си към нея. В противен случай те заплашваха да парализират действията му.

Погледна си часовника. Наближаваше полунощ. Беше спал едва два часа. Незабавно го прониза мисълта, че в този момент можеше да бъде с Джъстин. Представата за нея, застанала на прага на жилището си, усмихната очаквателно, разкъса сърцето му. Шоу се спря навреме. Забрани си да мисли за нея и да храни повече илюзии.

Когато пристъпиха в просторния офис, детективът усети, че е постигнал самоконтрол. Това, което видя, не го изненада особено. Вътре цареше хаос. Помещението гъмжеше от полицейски персонал, цивилни и служители от системата на правораздаването. Разни началници крещяха въпроси и даваха нареждания, изпращайки по задачи подчинените си. Други просто си стояха видимо незаети с нищо. Като че ли никой не контролираше положението.

Шоу забеляза капитан Парнъл и неколцина от бившите си партньори от отдел „Углавни престъпления“ в ъгъла. На тях се възлагаха случаите с отвличания, но изглежда все още никой не бе прибягнал до услугите им.

Поне два екипа от отдел „Техническа осигуровка“ се движеха из помещението, инсталирайки допълнителни телефонни линии и устройства за свръзка и запис.