Рахман не знаеше за жената, обслужваща вертепа, но добре познаваше мизерията, в която кокаинът я бе хвърлил. И когато чу асансьорът да се отваря вътре в коридора, той знаеше, че почти е настъпил моментът да се сложи край на тази мизерия. За нея и за всички останали в „Ню Лотс“. Поне за тази нощ.

Джон Х пристъпи извън асансьора и се усмихна на Елис. Елис не му отвърна със същото. Никой не се усмихваше, когато виждаше Джон Х. Подобно на себеподобните си, той имаше брада, но в неговия случай брадата служеше да прикрива сипаничавата му кожа и да намали неприятното впечатление от подчертано издадената му долна устна, показваща ред проядени зъби. Не стигаше това, но Джон Х бе по-едър от Елис, което означаваше много едър. Елис не харесваше типове с ръста и поведението на Джон Х и като нищо можеше да измъкне патлака си в секундата, в която видя Джон Х, но Джон Х влизаше и излизаше от „Ню Лотс“ твърде често, за да си купува прах, така че Елис бе свикнал. Елис просто протегна ръка за парите.

За лош късмет на Елис, този път нещата се оказаха по-различни.

Когато Джон Х излезе от асансьора, той сграбчи Елис за гърлото с огромната си лява ръка, и напъха дългоцевен револвер 38 калибър достатъчно дълбоко в зейналата му уста, за да го задави.

След като дулото на дългата цев опря дъното на гърлото на Елис, Джон Х завъртя охранителя и го опря в стената до асансьора. Елис инстинктивно сграбчи китката на Джон Х, но когато той понечи да дръпне спусъка, замръзна. Джон Х приближи широкото си, противно, сипаничаво лице с обратна захапка до това на Елис и само продължи да му кима, все едно че му казваше: „Така, така. Само не мърдай. Не мърдай и аз няма да натисна спусъка и да ти пръсна черепа“.

Рахман беше чул това, което очакваше — шума на спиращия асансьор и Елис, давещ се от дулото на пистолета, което беше налапал.

Той бутна рязко вратата и бързо закрачи по сумрачния коридор, придвижвайки се бързо към външната стена на двата съседни апартамента. Другите го последваха, докато надигаше своя „Пустинен орел“, след което изстреля три гръмки заряда. Висококалибровите взривове оглушиха всички в коридора.

Елис се сепна при кънтящите изстрели, сякаш се зачуди защо, по дяволите, се стреля, след като в коридора се намираха само той и Джон Х.

Но Рахман не стреляше по хора. Не, той стреляше в стените. Три изстрела отвориха три дупки — една в иззиданата от блокчета сгурия стена, една във входната врата на апартамента за продажби и трета в стената на стаята за пушене.

Взривяващите се стени и врата произведоха желаното въздействие над хората вътре. Те изпопадаха, все едно че са ги улучили. Ако можеха да се заврат под повърхността на твърдия под, щяха да го сторят. Един от Сините тапи, седнал до стъклена маса, който претегляше дозите прах и броеше пари, се свря под масата толкова бързо, че закачи ръба й с челото си и стъклото му разпра рана от веждата до темето.

Единственото лице, което не залегна моментално, беше похабената жена в стаята за пушене. Тя замръзна в позата си на колене, покри ушите си с длани и запищя.

Скоро писъците й заглъхнаха.

Лойд Шоу може би щеше да предпочете писъците на наркоманката пред тътнещия рап, който го беше блъснал в ушите, докато колата минаваше покрай него. Сърдитото му изражение никак не се хареса на хората в колата. Шоу забеляза, че пътникът на задната седалка се наведе напред и каза нещо на шофьора. Колата подкара по-бързо към близкия завой, само на четири-пет метра пред Шоу, завъртя надясно и спря, блокирайки пътя му.

Шоу изруга. По-точно каза: „Шибано!“, а след това: „Става шибано, мамка му!“, усетил как го порази първият сблъсък със страха, плиснал се в гърдите му, все едно че някой беше излял кофа ледена вода върху него, проникващ навътре чак до червата му, предизвиквайки гадното чувство, че ще си повърне вътрешностите. Сърцето му заби лудо. Той безмилостно запуши устата на страха, потискайки всяка представа за уязвимост. Сам си наложи да направи още една крачка към колата. Спря се. Озърна се през рамо. Беше твърде далече от бара, за да може да побегне назад, а те бяха твърде близо, за да го изпуснат. Огледа се. На улицата нямаше никой. Нито една минаваща кола.

— Шибано!

Шоу усети, че дъхът му секва. Адреналинът му се покачи. Знаеше, че ще се почувства много силен за кратко, след което щеше да последва парализираща тялото слабост. Така или иначе, каквото и да имаше да се случва, нямаше да продължи дълго.

Той промърмори: „Мамицата му!“ и продължи да крачи напред.

Взря се в колата — шевролет, нашарен с хром, с допълнителни гарнитури, капаци на каплите и ненужно големи тонколони долепени до задното стъкло. Успя да различи шофьор и двама пътници. Всичките черни. И всичките млади.

Сега, когато колата беше спряла точно пред него, музиката зазвуча още по-силно. Вокалистът се дереше, блъскаше го с гъгнивия си бас, все едно че гърмяха срещу него. Шоу имаше чувството, че някой го удря по главата с големия телефонен указател на Бруклин.

Ето, започва се, каза си той. Двамата пътници отвориха вратите и изскочиха навън. Шофьорът остана на мястото си зад волана, но се надвеси напред да гледа със злобна усмивка.

Точно така, каза си Шоу. Хили се, смукач жалък. Много е смешно — един беличък, ей сега ще го смачкаме.

На отворени врати музиката загърмя още по-силно. Двамата млади чернокожи закрачиха към Шоу, препречвайки пътя му. На Шоу това му заприлича на някой от скечовете на Джордж и Лени — единият голям, другият дребен. Големият върши черната работа, дребосъкът дава нарежданията.

Шоу не пропусна да забележи как шевролетът видимо се надигна, когато големият излезе от него. Носеше обичайната махленска униформа — широк черен суичър с качулка, свлечен дънков гащеризон и незавързани боти „Тимбърланд“. Лицето му напомни на Шоу за някой от онези много тъпи борци тежка категория, със сплескан нос и празен поглед. Главата му беше бръсната отстрани. Къс застрашителен кичур къдрици, оплетени като гнездо тлъсти черни червеи се спускаха отпред на челото му.

Той килна глава назад, изгледа Шоу и каза:

— Какъв е шибаният ти проблем, кучи сине?

Шоу знаеше с кого от двамата щеше да си има работа, но първо погледна по-малкия, за да се увери, че не държи насочен към него патлак. След две секунди Шоу видя всичко, което му трябваше, ако не и повече. По-дребният стоеше зад партньора си, тънък и гаден, без нищо допълнително под ръка, с лице, което напомни на Шоу доберман. Всеки ръб на кокалестия му череп изпъкваше под кожата. Шоу погледна ръцете на дребосъка и установи, че са празни, но ръката на големия беше пъхната в предния широк джоб на суичъра. Беше се слял с оръжието. Шоу вече си представи това едро, тъпо хлапе, облечено в ужасни торбести дрехи, как измъква патлака сред оглушителна врява, натиска спусъка и го застрелва на тази непозната улица, насред Флетбуш, без никой да го види. Просто натиска спусъка, без въпроси, без излишни приказки, без никакво притеснение, безмозъчно причинявайки му светкавична болка и смъртоносни рани. Или убивайки го на мига. А при тази гърмяща музика, която цепеше нощта, никой нямаше и да чуе изстрелите.

Самата представа за всичко това така разгневи Шоу — гневът вътре в него избуя отведнъж. Като някаква тъмна ръка, протягаща се нагоре по гръбначния стълб към тила му, отблъсквайки настрана всичко друго — благоразумие, страх, предпазливост, всичко. И той тръгна право срещу тежкия, заслепен от червената вълна на гнева.

Тежкият не забеляза гнева, който кипеше в него. Твърде много беше навикнал да всява ужас у хората, че да се тревожи за гнева им.

— Питах те нещо бе, педераст — каза той.

Но Шоу вече се приближаваше към него много бързо. Това го обърка. Бял, сам, посред нощ, и му налита. Няма начин. Това обърка тежкия и го накара да се поколебае.