Успя да събере достатъчно въздух в дробовете си и изрева:

— Уоткинс! Полиция! Хвърли оръжието. Няма къде да бягаш. Излез!

Уоткинс му отговори с нов оглушителен гръм, който взриви дупка във вратата на спалнята с размерите на чиния. Последва нов и нов. Три последователни изстрела.

Шоу очакваше, че Уоткинс ще продължи да стреля слепешката, но той внезапно престана. Една и съща мисъл споходи и Мейсън, и Шоу. Презареждаше.

Мейсън се обърна и изрита останките от вратата по пътя си, след което веднага се сниши като истински стрелец. Все още не беше изстрелял нито един патрон. Шоу се наведе над него, насочил своя глок в стаята, но вътре нямаше никой. Виждаше се само разнебитено легло през барутния дим. Спалнята беше с излаз към задна тераса на втория етаж. Уоткинс вече се бе озовал навън и трополеше по дървения под.

Затичаха след него и го видяха, тъкмо когато се добра до дървения парапет и понечи да скочи.

— Не мърдай — изрева Шоу.

Но той не го послуша. Без дори да поглежда назад, Уоткинс скочи върху покрива на едноетажна постройка, долепена до къщата. Разстоянието от терасата до покрива не надвишаваше деветдесет сантиметра, така че на Гирата не му се наложи да лети дълго. Но под него имаше близо два метра. Едрият мъж се стовари с такава сила, че паянтовият покрив нямаше никакви шансове. Елард Уоткинс се приземи със съкрушителен трясък и пропадна през покрива.

— Боже мили! — изкрещя Мейсън.

А Шоу промърмори:

— Исусе Христе!

От вътрешността отекна тътен и през зейналата дупка изригна облак прах. Шоу надникна от терасата, но не можа да види нищо.

Не допускаше Уоткинс да е оцелял невредим, но и не можеше да рискува да го остави да избяга от бараката, в която беше пропаднал.

Шоу и Мейсън изтичаха обратно по стълбата, прекосиха дневната и изскочиха навън. Госпожа Уоткинс беше изчезнала. Шоу очакваше да се покаже от спалнята си и да загърми по тях със своята карабина, но успяха да се измъкнат от дома й без изстрели в гърба. И слава богу, защото не желаеше да си навлече наказание за това, че е застрелял невинна чернокожа жена в собствения й дом.

Завиха покрай къщата и се озоваха до постройката, която Уоткинс беше продънил като артилерийски снаряд. Изглежда беше стар тухлен гараж, но толкова порутен, че хоросанът и тухлите се ронеха отвсякъде. Уоткинс беше изкъртил няколко тухли в опита си да се измъкне.

Някой обаче беше наковал парчета шперплат по зейналите дупки, където зидът беше поддал. Прогнила двойна гаражна врата преграждаше входа. Някога трябваше да е била червена, но сега цветът й наподобяваше голям, люспещ се струпей. Старата врата беше закована и залостена, но двамата с Мейсън чуха стонове, идващи отвътре.

Шоу огледа постройката, ала Мейсън пристъпи напред и продъни част от дървената врата още с първия ритник.

Надникна вътре, но не видя нищо, само тихи стенания — стенания на човек, борещ се със силна болка.

Двамата нахлуха в мрачното, прашно помещение, стъпвайки по купчини зидария и боклуци. Голяма част от покрива се беше сринала върху Уоткинс. Шоу веднага разбра, че управителят на Сините тапи беше счупил поне единия си крак, тъй като другият се показваше изпод него под неестествен ъгъл. Надяваше се Уоткинс да е счупил и двата.

Светлината беше достатъчно, за да видят, че туловището на едрия мъж лежи под купчина отломки.

Шоу искаше да се увери, че Елард няма друго оръжие, затова двамата с Мейсън се заеха да го изровят.

Уоткинс започна заедно да ругае и да псува ченгетата. Шоу се опита да не му обръща внимание, но Мейсън кипна.

— Имаш ли други оръжия, Елард? — изрева Шоу.

— Майната ви!

— Върви по дяволите — процеди Шоу.

Той бръкна под зидарията и напипа дясната ръка на Уоткинс. Едва успя да закопчае едната гривна на белезниците на дебелата му китка, измъкна ръката му от парчетиите тухли и мазилка и закачи другата гривна на водопроводната тръба, стърчаща от стената.

— Заеби го! Да лежи тук.

Обадиха се в участъка да помолят за помощ, след което седнаха на прага да изчакат подкреплението. Пет ченгета и двама санитари бяха нужни, за да измъкнат Уоткинс от развалините и да го положат на носилка. Двамата детективи не им помогнаха. Шоу само изчака да поговори с местния помощник-прокурор, който отговаряше за делото. Искаше да се увери, че Елард Уоткинс ще се озове в затвора, въпреки счупения си крак и всичко останало. Не му отне много време да го убеждава. Знаеше, че за главорези, стрелящи по ченгета — дори ченгета като Шоу и Мейсън — гаранции не важат.

Докато Шоу и Мейсън гонеха Елард Уоткинс, Тони Импелитери и Джеймс Спърлинг бяха паркирали недалече от козметичния салон „Афро дама“ и се мъчеха да измислят следващия си ход.

Импелитери каза на Спърлинг:

— Е, как да влезем сега вътре и да разберем какво става? Нямаш ли нужда от подстрижка?

— Не.

— Какво ще кажеш за малко депилация около бикините?

— Не, не обичам депилация. Просто се бръсна.

— Ей, великият Спърл пуска шегичка! Ти да не си обратен бе, Джеймс?

— Може би.

Спърлинг се беше свил на предната седалка, прегънал болезнено мършавото си тяло за продължително чакане.

Закопчан до най-горното копче на ризата, той изглеждаше самото целомъдрие, а тъкмо това му трябваше на Импелитери.

— Та какво смяташ, Джеймс, повечето черни жени депилатор ли използват, или си бръснат интимните части?

— Всъщност, не съм се замислял.

— Е, добре де, сега като се замисляш, какво мислиш? Според мен, къдравите косми трудно се депилират.

— Не знам.

— Добре, ще ти кажа нещо. Да депилирам едно писенце, мисля, че ще е работа, с която бих се справил много добре.

— Ами, Импелитери, виж какво ще ти кажа. Може пък това да се окаже добър повод да влезеш в „Афро дама“ и да попиташ за работа.

— Тц, това вече съм го решил. — Импелитери погледна часовника си. — Няма да отнеме време. Обадих се преди малко на една позната да се срещнем тук.

— На кого си се обадил? На Марго?

— Ха-ха. На нея сигурно отдавна й е забранено да припарва тук.

— Аз бих си помислил, че Марго е доста подходяща за услугите на „Афро дама“.

— Да, но колко от клиентелата им биха я възприели? Аз пък не смятах, че си обърнал много внимание на козметичните услуги, от които има нужда Марго.

— Каквото е за забелязване, забелязах го. Откъде тази Марго знае толкова много за шефа на детективите?

— Кой е казал, че знае?

— Никой. Никой не се налагаше да го казва. А и никой не се налагаше да казва каквото и да е за това защо едно ченге, прикрепено към група, работеща по дело за убийства, се познава с един пласьор на наркотици. Но тя го показа и ти го показа, така че каква е играта?

— Какво искаш да кажеш?

— Защо имам чувството, че Марго е ченге ли?

За първи път Импелитери нямаше какво да каже, което беше достатъчно красноречив отговор за Спърлинг.

— Интересно — промърмори той.

— Ти си бил много добър бе, Джеймс! Сети се за какво става дума от първия път. Типовете там изгарят заради Марго от години и още не са я разкрили. — Импелитери посочи с пръст главата на Спърлинг. — По дяволите, Джеймс, не приказваш много, но шибаните ти реотани загряват бързо, нали? Даа, Марго е ченге. Дълбоко, много дълбоко прикрито ченге. Аз не би трябвало да знам това. Нито пък ти. Открих го съвсем случайно.

— Каква е историята й?

— По-рано се казваше Мартин Ернандес. Двамата учихме заедно в Полицейската академия. Познавах го много добре, защото бяхме в един взвод. Не беше нещо особено. После, преди около четири години се сблъсках с този образ, Марго. Кило Кралицата. Беше свързано пък с някаква патаклама. Удар с дрога. Марго беше просто лице, което можеше да ми даде информация. Така че, провеждам си аз разпита и изведнъж изпитвам онова чувство, нали знаеш, че познавам човека. Седя си аз там и се мъча да се сетя откъде, по дяволите, мога да познавам тоя шибан травестит. Под всички тия хормони, грим и прочее говна, тя си е същият онзи Мартин Ернандес, но аз я гледам и не мога да се сетя.