Към девет часа Шоу и Мейсън бяха паркирали на една пресечка от къщата на госпожа Уоткинс, в самото сърце на Браунсвил, на Ню Лотс авеню, недалече от комплекса „Ню Лотс“.

Щеше да е истинско попадение, ако Уоткинс Гирата се върнеше в родния си дом, но друга стратегия в момента Шоу не можеше да измисли.

Бяха обиколили карето веднъж, за да добият представа за къщата. Като повечето жители на този квартал, госпожа Уоткинс обитаваше порутено, паянтово двуетажно жилище. Къщата всъщност представляваше една стара кутия със скеле от прогнили дървени греди, покрита с дебели плоскости и след това с евтина асфалтова заливка.

В района можеше да се видят и по-стабилни постройки. Както и по-окаяни. Но всяка обитаема къща, включително и тази на госпожа Уоткинс, беше укрепена с решетки от ковано желязо, покриващи вратите и прозорците. Железните прегради всъщност представляваха най-характерният архитектурен елемент за целия квартал. И бяха навсякъде… Рязани, огънати и запоени на всеки прозорец, на всяка врата, по всички възможни места за проникване в малките домове.

Някои от къщите бяха изцяло защитени с арматура от железни пръти от приземния етаж чак до покривите. Все едно всяка къщичка беше натикана в огромна птича клетка.

На Шоу му хрумна, че ако този Елард Уоткинс си е вкъщи, то той вече е зад решетките.

Имаше два начина да разберат дали си е у дома. Да седят и да чакат тук с часове или дни, надявайки се, че ще го видят да влиза или да излиза. Или направо да влязат в проклетата къща и да разберат.

Шоу седеше в колата с Мейсън и се чудеше дали да не влязат. Тъй като кварталът беше достатъчно опасен, за да има нужда от железни решетки навсякъде, спокойно можеше да се хване човек на бас, че повечето от тези хора държат и оръжие под ръка.

Мейсън пък изчакваше решението на Шоу.

— Коя дата сме днес? — попита Шоу.

— Пети.

— Вторник, нали?

— Вторник.

— Искам тая врата да се отвори, без да се налага да я събаряме. Какво ще кажеш да отидеш да почукаш и да кажеш, че те праща собственикът? Кажи им, че събираш месечния наем. Бас държа, че госпожа Уоткинс още не го е платила.

Мейсън погледна часовника си. Времето за събиране на наем беше съвсем подходящо. Малко след осем часът.

— А ако вече го е платила?

— Ммм, ами просто й кажи, че твоите бележки показват друго. Кажи й да отвори вратата, за да й покажеш.

Шоу забеляза, че идеята му не допадна особено на Мейсън.

— Не знам. Ако собственикът никога не праща хора тук да си събира парите? Чакай да помисля. Стар съм за човек и на „Кон Ед“. Никой в този квартал не пуска кабелната компания в къщата си. Тя няма как да не знае на кого си плаща наема. Няма да отвори вратата на някой, когото не е виждала преди.

— Добре, измисли нещо. Не искам да седя тук цяла нощ.

Мейсън не възрази. Той искаше също да приключват. Изчакването само влошаваше нещата още повече.

— Хайде — каза Шоу, — да надяваме жилетките.

Двамата изровиха две противокуршумни жилетки от багажника и се напъхаха в тях. Шоу вдигна ципа на коженото си яке, за да я прикрие. Мейсън закопча спортното си сако, но не можа да скрие съвсем своята. На вечерната светлина можеше да мине за дебел пуловер под сакото.

Изведнъж на Мейсън му хрумна нещо:

— Сетих се! Хайде.

Оставиха колата на мястото, където бяха спрели, защото знаеха, че ако се приближат с нея, както беше без обозначителни номера, щяха да познаят, че са от полицията, още преди да са излезли от нея.

Шоу изчака да се приближат до предната врата и чак тогава извади своя глок. Насочи го надолу, опрян плътно на десния му крак. В главата му кръжаха тревожни мисли за това, как ще прикрива партньора си така, застанал до него, вместо да е зад него.

Мейсън внимателно извади своя зиг зауер и леко почука по вратата със свободната си ръка. Нямаше звънец, нито табелка с име. Нямаше как да се разбере кой всъщност живее в къщата. Отвътре се чуха някакви звуци и Шоу се зачуди как ли получаваха пощата си, щом нямаше нито пощенска кутия, нито име на вратата.

Мейсън почука, отново и тихо извика:

— Госпожо Уоткинс! От здравната служба сме.

Той се обърна към Шоу и махна с ръка на въпросителния му поглед.

Шоу чу проскърцването на пода и най-сетне се отзова плахият глас на възрастна жена.

— Кой е?

— От здравната служба, от район Кингс, госпожо Уоткинс. Бихме искали да поговорим с вас за малко.

— За к’во?

— Става дума за сина ви, Елард.

— Какво за него?

— Бих предпочел да не викаме през вратата, госпожо Уоткинс. Донякъде е лично. Трябва да поговоря със сина ви.

— За ’кво?

Мейсън се поколеба, за да имат думите му по-голям ефект, и каза:

— За едно полово заболяване, което може да е прихванал.

Аха, от онази жена, която е изнасилил, помисли си Шоу.

Старата дама нямаше намерение да отваря вратата на когото и да било, но новината, донесена от Мейсън, натисна някакъв бутон в главата й. Тя се извърна от вратата и извика сина си по име.

Това беше всичко, което двамата детективи искаха да чуят. Мейсън опря своите сто и петнадесет кила във вратата. Шоу добави неговите деветдесет и пет. И двамата заблъскаха яката врата. Шоу се натресе с всичка сила, Мейсън също, засилвайки се и ритайки вратата малко над бравата. Чуха как рамката изскърца, но се наложи да нанесат още няколко удара, преди най-сетне да избият всички резета от рамката.

Елард не се виждаше никакъв, но и двамата чуха тътнещия звук от едрите му крака, тичащи нагоре по стълбата.

Госпожа Уоткинс стоеше на около три метра встрани и вдясно, разгневена и предизвикателна. Беше слаба, с набръчкано, отвратително лице на стара вещица.

— Махайте се на майната си от къщата ми! — изврещя тя.

В отговор, Шоу изкрещя:

— Полиция, отдръпни се!

Той се затича през дневната към вътрешната стълба. Зави и се понесе пред Мейсън, но по-едрият му партньор не остана далече от него.

Едва достигнаха стълбата, когато чуха късащия нервите звук на влизащи в рязана карабина сачмени патрони. Двамата залегнаха на пода, когато Уоткинс се надвеси към тях от стълбата и изстреля оглушителен откъс. По-голямата част от зарядите профучаха в стегнат откос над главите им.

Шоу беше виждал касапницата, която можеше да предизвика една карабина с такива патрони. Откос толкова отблизо можеше да откъсне цели части от човешкото тяло. Шоу се присви, представяйки си как горната част на главата му отхвърча при втория откос.

Като се бореше със страха и се мъчеше да се прицели точно, легнал по корем, Шоу насочи своя глок към горната част на стълбата и натисна леко спусъка. Продължи да натиска, целейки се в стената вдясно, откъртвайки с куршумите си парчета фазер и пластмаса, надявайки се да попречи на Уоткинс да зареди отново оръжието си и да се прицели добре следващия път, когато се надвеси да стреля по тях.

Шоу имаше още седемнадесет патрона. Димът и гърмежите го заслепиха и оглушиха в тясното пространство, но след около седем изстрела усети, че стената до него се разтресе. Уоткинс Гирата се беше засилил. Шоу скочи, едва не падна, но Мейсън го сграбчи, помогна му и двамата се затичаха по късото стълбище нагоре.

Единственото, което успя да си помисли, бе да тича колкото може по-бързо и да държи кучия син под око, за да може да го застреля, преди той да е застрелял тях.

Шоу се озова на горната площадка, молейки се да не му се изпречи някой друг на пътя — хлапе или жена, изскочила от спалнята, защото в този момент беше готов да застреля всичко, което му излезе на пътя.

Успя да се добере горе тъкмо навреме, за да види как Уоткинс зави към една от спалните и затръшна вратата след себе си. Отпрати един изстрел към вратата само за да е сигурен, че няма пак да изскочи оттам с карабината си и да ги покоси. Мейсън мина бегом покрай него и се опря плътно до стената, заемайки флангова позиция. Шоу застана от другата страна. Сърцето му биеше толкова силно, че се уплаши да не получи кръвоизлив в мозъка и да умре, без дори Уоткинс да е стрелял.