Облече удобните си омацани с боя домашни дрехи, зареди компактдиск плеъра и прекара няколко минути, седнал безгрижно, зареял поглед към слънцето, което бавно се снишаваше зад върховете на боровете и планинските възвишения в далечината. После си сипа едно двойно „Джак Даниълс“ с лед, отпи първата глътка, за да премахне миризмата на зъбна паста в устата си и се залови да полага мазки върху платното, което беше оставил недовършено върху статива, разположен на открито, така че да улавя променящата се дневна светлина, струяща от втория етаж на подновената плевня.

В следващите два дни заниманията на Шоу в общи линии си останаха същите. Към обичайното питие, рисуването и музиката добавяше само закуска и по-стабилна храна от време на време, както и разходки из околността. Понякога спеше в леглото си. Друг път просто си седеше на стола, взрян в играещата светлина на гаснещия ден, и подремваше.

Щеше да бъде самото съвършенство, стига да го правеше по своя воля.

Арчи Рейнолдс се обърна към Уилямс Белилката и каза:

— К’во е това? К’во казваш, че трябва да знам, старче?

Белилката махна с ръка на Арчи да се върне до прозореца.

— Виждаш ли онази дама ей там, сред бъркотията?

Арчи надникна навън. Ченгета и персонал на Спешната медицинска служба сновяха около жертвите на нападението. Сред униформените, пращящите радиостанции и мигащите буркани на линейките и полицейските коли, той различи някаква млада чернокожа жена, облечена в тъмносин делови костюм и бяла блуза. Ръстът й почти съответстваше на обкръжилите я мъже и внушаваше респект. Въпреки сложната ситуация, няколко от полицаите се бяха съгласили да отговорят на въпросите й. Арчи можеше да се закълне, дори от прозореца на четвъртия етаж, че тя привличаше вниманието им.

— Коя е тая устата кучка? И защо ония ченгета плямпат с нея, мамка им?

— Щот’ оназ устата кучка е дъщерята на шефа на полицията.

— Айде бе! — извърна глава Арчи.

— Истина е.

— Какво, по дяволите, прави тая тук, в „Ню Лотс“? — погледна отново надолу той.

Старецът посочи в далечината.

— Виждаш ли онази редица от постройки, дето ги сглобяват ей там?

— Какво? Ония полуготовите ли, дето ги стоварват върху празните парцели?

— Да, използват ги за временни класни стаи и такива ми ти работи.

— Кои?

— Това е някакъв приют за бездомни жени и деца. Тя го ръководи.

— Тя ли?

— Аха.

— За жени? К’ви жени? Тук няма такива, освен куп безполезни дрогирани кучки и курви.

Арчи се отдалечи от прозореца, клатейки глава и говорейки по-скоро на себе си, отколкото на стареца.

— Ще видя аз тази работа.

— Какво ще видите?

— Защо разчистват точно сега това място?

— Щот’ тя е тук ли?

— Ти как мислиш?

— Не знам. Може и така да е.

— Ама какво, мамицата му, смята да прави тази в „Ню Лотс“ бе, човек?

— Предполагам, че си представя, че прави нещо добро тук. Създава си репутация, един вид.

— Да си прави доброто в нейния шибан квартал и да не ми мъкне задника на Чичо Том тук, за да се бърка в моите работи.

Белилката отново извърна очи към прозореца. Пет секунди по-късно той чу как входната врата се затръшна и Арчи изчезна, без да каже нито дума повече.

След малко Арчи прекоси улицата зад комплекса и застана пред полуготовите конструкции, които старецът му беше посочил. Бяха прости, едноетажни панелни блокове, стоварени в празен, покрит с останки от зидария парцел. Бяха подредени и свързани от край до край, образувайки дълга, тясна постройка. Пред тях, огромен надпис някак си помпозно известяваше: „ОБЩИНСКИ ЦЕНТЪР ЗА ГРИЖИ, ПОДСЛОН И СОЦИАЛНИ УСЛУГИ. ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ДИРЕКТОР ДЖЪСТИН БЪРТЪН“.

Арчи зяпа изумен надписа в продължение на няколко секунди. После погледна през рамо към полицейските коли и линейките, струпани на мястото на стрелбата. Взря се през колите и персонала към комплекса „Ню Лотс“, после отново извърна очи към общинския център на Джъстин Бъртън. Изплю се веднъж на уличната настилка и се запъти в противоположна посока.

Беше разбрал кои са враговете му. И докато обикаляше фасадите на комплекса, вече си беше съставил план как да се разправи с всички тях.

Когато Арчи стигна до страната на комплекса откъм Ню Лотс авеню, той прекоси улицата и влезе в пивницата, за която беше споменал на Белилката. През това време беше видял, че дъщерята на полицейския шеф, Джъстин Бъртън, беше приключила събеседването си с полицията и се бе върнала в своя Общински център за социални грижи. Беше разбрал също така, че пред комплекса лежат простреляни още двама от работниците и беше гледал достатъчно отблизо здравеняка с военно облекло и мюсюлманска шапка, за да може да го разпознае по-късно.

Вътре в пивницата Арчи взе телефона на бара. Докато набираше първия номер, той мърмореше под нос:

— Мамка му, този шибан драйв-бай ще ви се стори като пикник в сравнение с това, което ще ви спретна следващия път.

По същото време, от другата страна на улицата, Рахман Абдул Х беше приключил с телефонните обаждания.

Леон Блум го видя, отдели се от групата, струпана около загиналия работник и пристъпи до Рахман толкова бързо, колкото късите му дебели крака му позволяваха.

— Какво, по дяволите, беше това? — просъска той.

Рахман погледна Блум, присвивайки очи и каза:

— А ти как мислиш? Ответният им удар заради снощи.

— Снощи трябваше само да ги сплашите.

— Ей, смяташ ли, че биха направили това, ако не сме ги поразтърсили? Но няма да е лесно наистина да им дадем да се разберат.

— Лесно! И ти ми говориш за лесно. Мислиш ли, че ще ми бъде лесно сега да намеря някой, който да се съгласи да работи тук? Кой ще рискува да дойде да го убият, докато поставя тази проклета ограда? Не мога да го допусна.

— Недей да ми крещиш, господин Блум. Ако искаш да напуснем, кажи ми го още сега. Това е само началото.

— Да напуснем? Вие създадохте тази бъркотия и сега искате да…

Рахман неочаквано сграбчи Блум за реверите на сакото и го дръпна настрана от другите, почти повдигайки го от земята. Надвеси лицето и заговори меко, но напрегнато.

— Казах ти да не ми крещиш, господин Блум! Не искаш хората да научат за бизнеса ни, нали?

Блум преглътна и си пое дълбоко въздух.

— Не, не искам. Съжалявам. Извинявам се. Но това не можем да го допуснем.

Рахман бавно отпусна хватката си, но задържа лицето си близо до това на Блум.

— Всеки мъж, жена или дете в „Ню Лотс“ живее в опасност. Заблуден куршум може да убие който и да е от тях, почти по всяко време на денонощието. Не всеки е под закрилата на МС-2. Не ние сме поставили тези хора в това положение. Това е война, господин Блум. Разбираш ли? Не ми се прави на невинен или на изненадан. Знаеш чудесно, че тук ще загинат още хора, преди всичко това да свърши. Така че или им обръщаме гръб, или ще се погрижим да докараме нещата до добър край. Кажи ми още сега, ако искаш да напуснем. Не си и помисляй да се изтегляме след това.

— Можеш ли да се справиш с това, Рахман? Можеш ли да се оправиш с тези животни? С тези убийци?

— Смяташ ли, че някой друг може?

— Не знам.

— Ние ще се справим с тях. Те ще се научат, господин Блум. Ще научат, че ако пролеят и една капка от нашата кръв, ние ще пролеем реки от тяхната. Ще се научат, и още как!

— Тогава прави каквото знаеш. Само действай.

Блум обърна гръб на Рахман и тръгна към изхода на „Ню Лотс“.

Рахман погледна към двамата си пазачи и мина покрай мъртвия работник. Някой го беше покрил със зелено палто. Червено петно кръв вече бе избило през плата. Рахман си даде сметка, че никога не беше разбирал защо всъщност хората покриваха телата на мъртвите. От уважение? Или просто защото живите не искаха да виждат лицата на мъртвите? Помисли си, че е много по-добре човек да ги гледа в лицето, независимо дали са приятели, врагове или просто непознати.