Госпожа Макгъвърн — собственичката на двадесетте и пет акра земя около реконструираната плевня на Шоу, беше забелязала пристигането му, но нямаше намерение да му се натрапва. Резервираността й се коренеше в суровия й характер на гражданка на Нова Англия, в бедното й ирландско потекло и осемдесетте й години нелек живот.

Шоу се беше запознал със старата госпожа в една студена септемврийска неделна вечер преди година и половина. В продължение на два месеца преди това, той беше предприемал екскурзии през уикендите, мъчейки се да намери местенце за отдих в провинцията, което да може да си позволи да купи. Да си намери убежище далече от Ню Йорк представляваше втората стъпка от усилията му да подреди живота си, след като напусне НЙПУ. Първата стъпка беше предприел две години преди това, когато започна да реализира една от отколешните си мечти — да се научи да рисува.

През последните няколко години, докато още работеше като полицейски детектив, Шоу бе положил максимални усилия да заживее като човек на изкуството. Почти цялото си свободно време прекарваше в създаване или съзерцаване на изкуство. Записа се на курсове по рисуване в Съюза на студентите художници и прекарваше часове над етюди с човешки фигури в едно ателие в сутерените на Сохо, обикаляше художествени галерии и музеи от единия край на Манхатън до другия. През последната година Шоу най-сетне се бе престрашил да рисува върху платно.

През уикенда, в който Шоу се запозна с госпожа Макгъвърн, той вече беше прекарал съботата и по-голямата част от неделята в обикаляне по места, които или не му се нравеха особено, или струваха твърде много. Преди да потегли обратно към големия град, той реши все пак да се обади на агентката на недвижими имоти. Слънцето се беше снишило на запад, когато спря до един телефонен автомат край магистралата. Остави двигателя на мъркюрито да боботи, защото очакваше разговорът да е съвсем кратък. Искаше само да й каже, че си тръгва, и че ще се върне през следващия уикенд.

Но агентката го помоли да не заминава, преди да е видял още едно място.

— Собственичката току-що се е върнала у дома си и едва сега е чула съобщението ми. Трябва да видите това място, господин Шоу. Мисля, че може да се окаже точно това, което търсите.

Шоу погледна часовника си и реши, че има време да го види.

След три часа погрешни завои насам-натам, мъчейки се да следва указанията на агентката на недвижими имоти, той най-после откри фермата. Беше малка, разположена на края на рядка борова гора. Веднага щом видя плевнята, още преди да е влязъл да я разгледа, Шоу разбра, че я иска. Постройката беше кацнала на поземления имот, заобиколена от три страни с гора, с голямо, открито поле между нея и старата фермерска къща на госпожа Макгъвърн.

Когато приближи с колата, видя, че агентката на недвижими имоти беше застанала пред верандата на собственичката и го чакаше.

— Здравей, Джоан — протегна й Шоу ръка.

Джоан Къмингс беше дребничка жена, която застанала пред него, изглеждаше още по-дребна.

— Здрасти, Лойд. Госпожа Макгъвърн като че ли е склонна да се спогодите. Мъжът й почина преди около четири месеца. Тя обича това място, но има нужда от пари в брой за разходите по завещанието и данъците. Цената я устройва. Не е грабеж, честна сделка е. Сумата е по силите ти. Мястото се нуждае от малко облагородяване, но ти ми каза, че това не е проблем. Хубавото е, че постройката е солидна, с хубаво изложение.

— А лошото кое е?

— Ами, собственичката е малко опърничава. Придирчива е на кого точно ще го продаде.

Шоу сви рамене.

— Ще се държа добре.

— Е, просто бъди себе си. Не мога да кажа какъв точно тип поведение й харесва.

— Окей.

Шоу така и не разбра защо госпожа Макгъвърн му продаде плевнята. Джоан ги представи един на друг, след което ги остави сами на предната веранда и отиде да ги почака в колата си. Старата дама не го покани вътре, създавайки у Шоу впечатлението, че изобщо не го харесва.

Стоеше на входната врата, облечена в мъжки дрехи — шарена фланелена риза, панталони от рипсено кадифе, толкова износени, че резките по коленете се бяха изтъркали, и шведски сандали „Биркенсток“ върху вълнени чорапи.

— С какво си изкарвате прехраната, господин Шоу? — попита го тя.

— Ченге съм.

— Съжалявам, трудно чувам.

Шоу извиси глас, като внимаваше да не си помисли, че й вика.

— Полицай съм. Детектив. Ню Йорк.

— О — каза тя, — значи Ню Йорк?

— Да.

— В ситито?

— Да.

— Женен ли сте?

— Да.

Шоу не й обясни нищо за брака си. Не очакваше Джейн изобщо да се съгласи да дойде тук на село с него, а и не виждаше с какво можеше това да интересува госпожа Макгъвърн. Остави я да си мисли каквото си иска по отношение на брака му.

— Моят мъж почина преди четири месеца — осведоми го тя.

— Моите съболезнования.

— Деца имате ли? — попита тя.

— Не.

— Ах!

Шоу имаше чувството, че това „ах“ беше предназначено да изрази съчувствие, което двамата би трябвало да изпитат един към друг заради общата си съдба да бъдат бездетни, но не изпитваше нужда от съчувствие точно по този повод. Нямаше намерение да й казва, че Джейн отдавна му беше дала да разбере, че не желае деца и че той се бе примирил с това, без да прави почти никакво усилие да я разубеди. Нито пък държеше да сподели, че ако двамата с Джейн бяха станали родители, той никога нямаше да може да спести пари и за най-ниската сума, от която госпожа Макгъвърн се нуждаеше, за да плати данъците по имота.

— Значи търсите си място за почивка през уикендите?

— Да. Засега. Но се каня да се преместя тук за постоянно, когато се оттегля.

— Да се оттеглите?

— Не да се оттегля изобщо от работа. Само от силите.

— От какво?

— От силите. Полицейските сили.

Шоу вече изпитваше желание да се оттегли и от разговора, затова нямаше нищо против, когато госпожа Макгъвърн изведнъж млъкна. Тя само стоеше пред вратата и го гледаше. Повечето хора на негово място щяха да се почувстват неловко пред типичната за Нова Англия хладна резервираност на госпожа Макгъвърн и пронизващия й поглед. Повечето на негово място щяха да се опитат да нарушат настъпилата тягостна тишина, но Шоу разбираше, че мълчанието й се дължи на усилието й да вземе решение. Знаеше, че докато тя не се обърне и не влезе вътре, все още има шанс.

Най-после госпожа Макгъвърн проговори, но не произнесе думите, които Шоу очакваше.

— Носите ли оръжие? — попита тя.

Вместо да избухне „А вас какво ви интересува това, по дяволите?“, Шоу отговори простичко:

— Да.

— А това редно ли би било тук, в Масачузетс?

— Не мисля, че би създало някакви проблеми.

Тогава тя махна с покритата си със старчески петна ръка, сякаш искаше да признае, че въпросът й е бил глупав. Погледна към плевнята и после отново към Шоу.

— Е, добре. Можете да огледате мястото. Постройката е стабилна. Мъжът ми беше започнал да я подновява. Така и не я довърши, но си има инсталация, нов покрив и всичко останало. Предполагам, че вие разбирате повече от тези неща. Той не искаше да се мяркам там, докато ремонтираше. Ако я харесате, говорете с Джоан. Тя знае цената. Предполагам, че ще се попазаря малко, понеже така си е редно, но не много. Искам парите да бъдат внесени в банката. Джоан ще ви помогне за това.

Пазарлъците отнеха една седмица, и уреждането на необходимите документи и бордерото от банката още два месеца. Така Шоу се сдоби със свой личен, безопасен рай.

От този момент нататък той зачака с още по-голямо нетърпение пенсионирането си. Остатъкът от спестяванията си и повечето си свободно време употреби, за да довърши подновяването на едновремешната плевня. Но сега по всичко изглеждаше, че последната му година служба в полицията ще се окаже най-тъжната.

Когато се събуди от дългата дрямка, той свали дрехите си, които все още миришеха на барут и цигарен дим, изкъпа се, обръсна се и дълго три зъбите си с четката. След като усети тялото си чисто, се постара да прочисти и ума си от всякакви мисли, свързани с живота му, посветен на полицейската служба.