Двамата останаха да наблюдават от джипа. След петнадесет минути видяха да излизат две жени, но Арчи чакаше търпеливо. Минаха още пет минути и на вратата се появиха още две жени, придружени от три деца между тях. Арчи разпозна и двете, както и за какво бяха излезли навън.

Когато минаха покрай колата на Реджи, Арчи свали страничното стъкло и извика:

— Ей!

Те се извърнаха и той им махна с ръка да се приближат. Двете не се поколебаха повече от секунда-две. Бяха търсили кокаин на прах из целия квартал, а сега прахът им беше дошъл на крака, направо на улицата.

Едната жена беше чернокожа, другата бяла. Децата им бяха смесица и от двете раси. Жените имаха напрегнатия, занемарен и съсипан вид на хора, изпитващи непреодолимата потребност час по-скоро да си намерят дозата наркотик.

Бялата жена се потули зад черната, смятайки сигурно, че Арчи ще бъде по-склонен да се спазари с нея. Но него сега не го интересуваше продажбата на дрога. Умът му бе зает с унижението и ужаса, които възнамеряваше да причини.

— Ей, друсачката! Да, да, ти, ела насам. Кажи на черната си сестра да застане ей там и да наглежда дечицата.

Черната жена сбра хлапетата около себе си. Не искаше да гледа какво щеше да става, затова се обърна с гръб към колата, мъчейки се да скрие гледката от очите на децата. Трябваше всъщност да накара децата да гледат нея, а не колата, но в момента не можеше да разсъждава рационално.

Бялата жена се затътри към вратата със сваления прозорец, навела глава. Арчи се вгледа в черните корени, поникнали под мръсно платинения цвят на косата й.

— Вдигни си главичката, скъпа, и ми кажи как се казваш.

Тя вдигна очи.

— Лорен.

— Мойто име знаеш ли?

Лорен кимна.

— Как ми е името?

— Арчи.

— Точно така, скъпа, знаеш ли с какво се занимавам?

Лорен сви рамене. Носеше суичър, който беше твърде малък за нея, мръсни сини джинси и износени тенис обувки. Беше се загърнала в тънък дъждобран, мъчейки се да се скрие от наглия поглед на Арчи и донякъде да прикрие лекото треперене, което я беше обзело.

— Попитах те нещо, знаеш ли с какво се занимавам?

— Предполагам.

— Предполагаш?

— Продаваш.

— Продавам какво?

— Прах.

— Точно така, скъпа. А ти точно това търсиш, нали?

— Да.

— Искаш ли малко прашец?

Сега Лорен погледна Арчи в лицето. Опита се да се усмихне, разкривайки проядени зъби и издавайки възбудата, която я беше изпълнила, защото беше толкова близо до това, което търсеше отчаяно, толкова близо, а така я беше страх от всичко, което щеше да се наложи да изтърпи, за да го получи.

Арчи се пресегна и взе нещо от ръката на Реджи. Премести се и вдигна лявата си ръка към прозореца на колата, показвайки на Лорен три пластмасови шишенца, запушени с всеизвестните сини тапи. Всяко шишенце съдържаше доза кока на прах за по двадесет долара. Като ги видя, на Лорен й се сви стомахът.

— Колко пари имаш?

— Двадесет.

— Общо за двете?

— Да.

Носът на Лорен потече. Тя подсмръкна и го изтри с опакото на ръката си.

— Добре, дай ми я шибаната двадесетачка.

Лорен бързо измъкна смачкана банкнота от джоба на дъждобрана си и я подаде на Арчи. Той рязко я дръпна с дясната ръка и стисна в лявата трите шишенца.

Лорен потрепна и стисна челюсти. Дощя й се да изкрещи „Дай си ми шибания прах, задник такъв!“, но замълча.

— Искаш едно от трите ли?

— Ако искаш ми дай и трите. Ще ги взема.

— Но ти ми даде само двадесет.

— Тогава дай ми едното.

— Но ти искаш двете.

— Нямам повече пари.

— А какво имаш?

Лорен млъкна. Все още имаше някаква капчица достойнство, останало у нея, а и децата й бяха на няма и шест метра от нея. Но тя преглътна достойнството си и попита:

— Какво искаш?

— К’во ще кажеш да ми осмучеш големия черен пишок, на мен и на авера ми. Две пишки, две шишенца.

Нервен тик пробяга по бузите на Лорен. Може би ако децата й не бяха с нея, щеше да се реши по-бързо. Тя погледна през рамо да види колко близо са. Момчето беше осемгодишно. Момичето на пет. Момчето смело надникна зад крака на приятелката й, но чернокожата дръпна главата му назад. Лорен вече беше готова да каже „Добре“, но Реджи я изпревари:

— Заеби това, човече! Тя мирише. Не ща една миризлива дрогирана кучка да ми ближе слабините.

Лорен залитна напред, с превити рамене, почти безсилна да потисне вълната на гняв и отчаяние, която я заля.

Арчи изглежда беше готов да й предложи друг избор. Той махна на Лорен да се приближи.

— Ела тук!

Когато тя пристъпи близо до отворения прозорец, той я сграбчи за гърлото.

— Отвори си шибаната уста, кучко.

Отначало тя си помисли, че Арчи иска да види дали устата й е подходяща за пениса му. Тя понечи да я отвори, но изведнъж той заби палеца си в гърлото й и тя нямаше друг избор, освен да отвори широко уста, давейки се и мъчейки се отчаяно да си поеме въздух. Арчи се наведе напред, изхрачи се и изплю тлъстата си храчка в отворената й уста.

И продължи да стиска гърлото й, придърпвайки я към себе си. Тя не можеше да преглътне, не можеше и да я изплюе. Топлата храчка заседна в устата й, предизвиквайки спазъм.

— Сега ме чуй добре, кучко, и го кажи на приятелката си и на всички други скапани друсани кучки от оня лайнарник от който излезе, видя ли ви в това място, никога повече няма да си купите прах в тоя квартал. Продължите ли да влизате там, ще ви отрежа. А ако поискам, ще ви прережа и шибаните гърла. Разбра ли ме?

Лорен закима, плачейки и давейки се, унизена, изгаряща от страх и омраза, надявайки се, че децата й не са видели какво й беше причинил тоя кучи син.

— И им кажи кой те е предупредил за това, аз, Арчи Рейнолдс. Вие решете кое искате повече: мен, скапания си живот и праха ми, или оная кучка от Чичо Томовата колиба, която ви оставя да спите на пода и да й целувате малкия светъл задник. Схвана ли?

Лорен дори не усети дали е успяла да кимне в отговор. Болката я беше принудила да стисне очи.

— Погледни ме!

Тя го стори и Арчи натика едно шишенце в устата й, след което я блъсна назад.

Лорен се прегъна на две, изплювайки шишенцето заедно с храчката и заплака, плюейки и давейки се от собствените си сълзи на унижение, докато се мъчеше да изтрие шишенцето от храчката в мръсния си дъждобран.

Факсът за Елард Уоткинс включваше всичко на всичко четири страници. Когато последната излезе от апарата в служебния шевролет, Лойд Шоу бе привършил с храната от „Макдоналдс“.

Информацията включваше почти всичко, което имаха правораздавателните агенции срещу Елард Уоткинс Гирата. Арестантското му досие датираше още от 1978 година и беше свързано главно с пласиране на дрога и обвинения във въоръжени нападения. Имаше криминално досие на НЙПУ, както и щатски, и федерални записи. Шоу забеляза, че честотата на арестите и задържанията на Елард бяха в средни граници, което означаваше, че беше задържан за по-дълъг срок в около три процента от арестите. Страниците не бяха лично за него.

Фактите, които те съдържаха, се преплитаха с информацията за хиляди други престъпници като него. Но за Шоу беше ясно, че щом Уоткинс Гирата бе успял да се издигне до длъжността на един от уредниците на Сините тапи, той със сигурност беше претрепал доста народ по пътя си. Очевидно беше способен на всичко.

Шоу и Мейсън седяха на предните седалки на шевролета, четяха страниците и изхвърляха ненужно голямото количество опаковки и салфетки от менютата в ръждясалото кошче за боклук на крайпътния „Макдоналдс“.

Шоу беше свалил прозореца на колата, за да разкара навън миризмата от храната. Свършеше ли поредната страница от факса, той я подаваше на Мейсън.

Мейсън с допотопните си очила с рамки от черупка на костенурка имаше дълбокомислен вид. Докато четеше информацията за Елард Уоткинс си записваше някои неща в тефтерчето, което винаги носеше в страничния джоб на спортното си сако на сиво райе. Шоу не коментираше прочетеното, за да остави Мейсън да поработи над фактите в своя задълбочен, тромав стил, характерен за старата ченгесарска школа.