Шоу не знаеше кой е Елард Уоткинс, но от разпечатките, пратени им от Уолтър и неясната арестантска снимка, в главата му започна да се оформя представата за един от уредниците на Сините тапи. Уоткинс тежеше над сто и тридесет кила, но Шоу не си представи някакъв дебелак, а по-скоро едър мъж, плашещ околните с ръста си. Когато Шоу се опита да види въпросния Уоткинс на подсъдимата скамейка или в килията му в „Данемора“, или крачещ из улиците на Браунсвил, визуализира един коравосърдечен тип, заплашителен и брутален.

Мейсън дописа последната си бележка и свали прословутите си очила.

— Искам да го спипам първи, Мейс.

— Защо?

— Не знам. Просто ми се иска. Обзалагам се, че Уолтър е пратил информацията първо за нашия човек.

— Искаш да победиш Импелитери. Да им покажеш, че старчоците още могат да се справят.

— Може би.

Мейсън сви рамене.

— На мен просто ми се ще да свършим с това колкото се може по-бързо. Тези са от лошите. Някакви идеи?

— Всеки път, когато са го арестували, е давал бруклински адрес.

— Така е. Но ако разчитаме на тези адреси, работата едва ли ще потръгне.

— Не, но тези адреси ме подсещат, че е от Бруклин. Обзалагам се, че не се мярка много из Манхатън.

— Може би.

— Какво ли кара?

Мейсън погледна бележките си. После прелисти отново страниците на факса.

— Пътната полиция няма данни за кола, притежавана от него. При последния му адрес е докладвано, че е бил хванат, докато е карал линкълн континентал, модел деветдесет и първа. Искаш да потърсим колата?

— Не, не. Просто разсъждавам. Голяма кола. Едър тип. Голямо, дебело бруклинско момче, Уоткинс Гирата… — Шоу замълча за миг, после се помръдна и изпъна гръб в седалката си. — Хайде, имам една идея!

— Каква?

— Трябват ми „Жълтите страници“ на Бруклин. А и още съм гладен.

— След толкова ядене?!

— Този боклук не мога да го ям. Хайде.

Първо намериха един китайски ресторант, а след това получиха и „Жълтите страници“ от собственика. Наложи се и двамата детективи да покажат полицейските си значки на подозрителния собственик, преди да им даде телефонния указател.

Щом получиха дебелата книга, двамата седнаха на една от празните маси и започнаха да се тъпчат със съдържанието на трите плата китайска храна, докато Шоу прелистваше указателя. Бяха си изяли късната закуска. Сега се оправяха с ранното следобедно ядене.

Докато прелистваше указателя, Шоу си спомни старата рекламна фраза на изданието: „Има ли го навън, значи е вътре“. Нямаше начин да не е вътре. Шоу трябваше само да го намери. Не беше в рубриката „Облекла“. Нито в частта „Мода“. Беше под графата „За мъже“. Той допусна, че имената и адресите под графата „За мъже“ ще оформят твърде дълъг списък. Но изданието показа на Шоу, че точно тази категория не беше от най-важните. Под графата „За мъже“ адвокатите и охранителните услуги се брояха на пръсти. Единственият по-сериозен списък беше този на минирубриката „Мъжки облекла“. Само от тъпо любопитство Шоу прелисти и страниците, посветени на жените. „За жени“ имаше четири списъка. И женските тоалетни бяха по-луксозни, помисли си той. Дявол да го вземе, кой казва, че имало равенство на този свят?

В „Жълтите страници“ Шоу намери това, което търсеше, включително адресите на магазините за дрехи за дебели мъже в Бруклин. Ето ги, отбелязани евфемистично като дрехи за истински, снажни, солидни мъже, между „Поправка на дрехи“ и „Духовно здраве“. Съвсем подходящо, помисли си той, ако си някой побъркан дебелак, който непрекъснато си съсипва дрехите.

След като го обсъдиха с Мейсън, те изключиха магазина за „солидни мъже“ на Бей Ридж, решавайки, че той е предназначен за големи, високи и солидни италианци, позвъниха на другите и поразпитаха за расовата принадлежност на клиентелата им. Накрая решиха, че в два от магазините ще могат да открият следа. Единият беше отворен до осем, другият до девет часа. Беше малко след пет. Привършиха с бирите си „Цингтао“ и тъкмо се канеха да потеглят, когато полицейската радиостанция на Шоу запращя.

Беше Уолтър Уонг.

— Да, Уолтър, казвай.

— На линията ми е Джъстин Бъртън, иска да говори с теб. Изглежда е на клетъчен телефон.

— Вземи й номера. Кажи й, че ще й се обадя веднага.

Джъстин се отзова още на първото позвъняване. Гласът й се смесваше с фоновия шум, прихващан от клетъчния телефон, но въпреки това Шоу можеше да долови гнева в него.

— Детектив Шоу?

— Да.

— Трябва да говоря с вас.

— Лично ли?

— Да. Бих предпочела лично.

— Къде сте?

— В колата си. В Манхатън.

— Къде отивате?

— Да се видя с баща ми, но първо искам да разговарям с вас.

— Добре.

Шоу не си загуби времето да я разпитва какво става. Уточниха се кой къде се намира точно и се разбраха да се срещнат на Оушън Паркуей.

— Това за какво беше? — попита Мейсън.

— Полицейската щерка. Звучи доста изнервено.

— Заради нас ли?

— Не можах да разбера защо. Кой знае? Тръгнала е да се оплаче на татенцето.

— По дяволите!

— Даа, само това ни липсваше. Да видим дали ще мога да я укротя малко.

Джъстин чакаше Шоу в един бар ресторант в тихо италианско кварталче. Седеше на маса в дъното. Личната й охрана от трима души бяха заели места отпред на бара. Мейсън изчака в колата навън.

Шоу кимна на детективите. Те го погледнаха така, сякаш му казаха: „Твоя е изцяло“.

Той се настани срещу Джъстин. Тя седеше вдървено до масата с шахматна политура, съблякла жакета на костюма си. В бялата си копринена блуза и скромното перлено колие приличаше на някоя дама, работеща в адвокатска кантора на Парк авеню. Хрумна му, че само видът й е в състояние да побърка някой като Арчи Рейнолдс.

В задната част на заведението имаше още една двойка. Шоу остана с впечатлението, че са шеф и секретарка. Двамата се държаха за ръце и се гледаха в очите. Разменяха си нежни целувки като влюбени ученици. На Шоу изобщо нямаше да му пука какво точно правеха двамата, но инфантилното им поведение само подчертаваше изнервения и напрегнат вид на Джъстин.

В гнева си тя изглеждаше още по-красива. Едва сега Шоу обърна внимание на косата й. Приличаше повече на испаноговореща, отколкото на афроамериканка. Не, по-скоро на американо-индианка. Стройна, стегната и тъмнокоса. Но изглежда малко я беше поизправила, ако съдеше по прическата й. Каквото и да беше направила с косата си, тя стоеше съвършено на овалното й лице, правия нос и фино очертаната брадичка. Ах, този нос и тези скули, те му подсказваха, че у нея има нещо индианско.

А после всички тези чувства се изпариха от главата му, когато видя как Джъстин вдигна чашката с кафе между дланите си, за да не затрепери от гняв и кафето да се разлее от чашката.

— Какво се е случило? — попита Шоу.

— Преди да ви кажа, ще ви предупредя, че никога през живота си не съм изпитвала толкова гняв и отвращение. Затова предварително ви се извинявам, ако сте си помислил, че гневът ми е предизвикан от вас. Просто съм бясна! Съжалявам.

— За какво?

— Заради Арчи Рейнолдс. А и заради вас, защото нищо не сте направили по въпроса, макар и да звучи абсурдно, тъй като не е минал и ден.

Шоу не коментира. Само попита:

— Какво е направил този път?

Тя му разказа случката, която беше изтръгнала от устата на приятелката на Лорен, след като една от социалните работнички бе видяла Лорен да измъква децата си от центъра. Каза му и какво е обещал да направи Арчи Рейнолдс на всяка жена, която би се осмелила да пристъпи в нейния център.

Шоу я изслуша внимателно. Сдържаността, с която Джъстин му описа цялата отвратителна история, направи разказа й още по-смущаващ за него, отколкото ако бе видял всичко с очите си.

Когато тя свърши, Шоу забеляза плътно стиснатите й устни и стегната челюст.

— Той е един звяр, Джъстин. Просто едно животно. Не, по-лошо. Той наистина замисля да извърши цялата тази гадост.