Сервитьорката се приближи да допълни чашата с кафе на Джъстин и Шоу й каза:

— Донесете ми един „Мейкърс Марк“, моля. Чисто.

— Нека да са две — добави Джъстин.

След няколко секунди тягостно мълчание през което сцената с Арчи, храчещ в устата на нещастната жена продължи да изпълва съзнанието на Шоу, Джъстин заговори:

— Едва познавам този човек, а толкова го ненавиждам, че стомахът ми се е свил на топка. Не стига всичко, което причинява на тези жени с дрогата си, не стига това, което те самите си причиняват, ами сега им казва, че дори не могат да потърсят подслон, да преспят през нощта някъде, където няма да се върне някой посред нощ, пиян или дрогиран, и да ги пребие.

— Виж какво — каза Шоу, — той не го прави само за да ги уязви. Прави го, за да ти изпрати послание. Да ти покаже, че не можеш да се настаняваш в неговия квартал и да му отнемаш това, което си е негово. Опитва се да ти покаже кой е господар на положението.

Джъстин изгледа Шоу ядосано.

— Знам, дявол да го вземе! Но защо не му стиска на тоя изверг да дойде при мен и да ми го каже? Защо трябва да го прави чрез тях?

— Защото около теб има трима детективи и още половин дузина ченгета. Но той е идвал при теб и ти го е казал. Дошъл е с пистолет в ръка и ти е казал да се махаш. Ти не си го послушала.

— Не мога да позволя на това животно да ме сломи.

— Знам. Знам. Онази жена тръгна ли си?

— Опитах се да я успокоя. Опитах се да я убедя да остане.

— И успя ли?

— Не знам. Тя все още беше там, когато излязох. Можех ли да й гарантирам, че нищо няма да й се случи? Можех ли да й кажа, че този човек ще бъде арестуван?

— Да. Точно това си могла да й кажеш.

— Не мога да го гарантирам. Знаеш го.

— Защо, по дяволите, да не можеш? Сигурно си мислиш, че съм дошъл тук да си играя игрички. С това шибано копеле е свършено. Той е един ходещ мъртвец.

Джъстин неочаквано стисна Шоу за китката. Силата на дългите й пръсти го изненада.

— Но нали каза тази сутрин нещо? Колко души ще трябва да загинат преди него? Колко жени ще пострадат? Разбираш с какво съм се заела, нали? Не казвам, че искам да го прехвърля на твоя гръб, но си наясно какво искам да постигна, нали?

— Да. Разбира се.

Погледна го така, сякаш й се искаше да му повярва, но явно не можеше да си го позволи.

— Какво ще направиш?

— Ще го издиря, ще издиря бандата му, ще издиря всяка нишка, водеща към него, и ще ходя по петите му, докато не го видя мъртъв, докато не изчезне или не го натикам в дранголника. Не знам колко време ще отнеме това, кога точно ще стане, но ще стане! Ако не го закова аз, някой друг ще го направи.

Тя отпусна китката на Шоу, отдръпна се на стола си и умът й се зарея някъде другаде. Шоу не можа да прецени дали повярва на думите му, или не.

Потупа я по ръката, за да привлече вниманието й. Или може би да провери дали ще му позволи да я докосне.

— Джъстин?

Тя прие докосването и това да се обръща към нея на малко име. Втренчи очи в Шоу и той повтори:

— Джъстин? Чуваш ли ме?

И тя отново го изненада, като стисна дланта му, без да откъсва очи от неговите.

— Да. Чух те.

— Вярваш ли ми?

— Вярвам, че ти го вярваш.

Стисна за последен път ръката му, може би за да му каже, че е получил съгласието, към което се е домогвал.

— Сега ще отидеш ли да се видиш с баща си?

— Да.

— Ако ще задържаш тези жени в своя център, помоли баща си за патрули по улиците наоколо, а не само пред входа на центъра и в двата края на карето. Но ако наистина искаш да постъпиш умно, премести ги някъде другаде. Не се излагай на ненужни рискове. Ако имаш възможност да се пренесеш временно на друго място, смятам, че трябва да го направиш.

— Няма да му позволя да ме прогони.

— Не те карам да бягаш. Казвам ти да проявиш разум. Скрий жертвите му. Помогни на всички тези хора да оцелеят, докато не се справим с него. Заради себе си и хората, на които помагаш.

Джъстин вдигна чашата си с бърбън и отпи. Шоу пресуши своята и разреди алкохола с топло кафе. Тя го гледаше замислено. Явно размишляваше над това, което й беше казал.

— Знаеш ли защо избрах теб, Шоу?

— Не си ме избрала ти. Шефът на детективите ме избра.

— Не. Той може да ти е възложил задачата, но аз те избрах да я ръководиш. Има куп неуниформени мъже и детективи, които могат да работят по случая, но аз избрах теб. В теб и в начина, по който действаш, има нещо по-различно. Имам чувството, че обичайната полицейска процедура не ти подхожда. Не знам дали не греша, но сякаш не се побираш в някакви рамки.

— Не.

— Що за човек си ти? Някаква порода ченге със специално назначение?

— Не знам. Предполагам.

— Отговорността за всичко това не е повече твоя, отколкото на всеки друг, но за добро или лошо, ти си човекът, който ще ръководи най-добре операцията.

— Дано.

— Добре. Не искам да си помислиш, че упражнявам върху теб некоректен натиск или че те манипулирам.

— Не съм казал, че е честно. Казах само, че ще се постарая. Повярвай ми, върху мен вече упражняват толкова силен натиск, че твоят няма почти никаква тежест.

— Е, съжалявам, че съм добавила още малко.

Тя отпи още веднъж от бърбъна, обмисляйки следващата си реплика.

— Това, което казваш, звучи доста разумно, Шоу. А освен това, изглежда си в състояние да ме успокоиш.

— Може да е от питието.

Тя се усмихна.

— Не. Не и от толкова, във всеки случай. Ти си факторът.

— Е, приемам го като комплимент.

— Приеми го изцяло. Не правя често комплименти на мъже.

— Защо?

— Не мисля, че има много, които го заслужават. Всъщност, няма много мъже, които биха искали да си имат работа с мен.

— И обратното.

— Точно така.

— И защо?

— Не знам. Може би ги изнервям.

— Я, това е направо изненадващо. Ти си само една зашеметяваща, висока метър и осемдесет чернокожа жена, с очи като лазери, която е може би два пъти по-умна от повечето мъже и която на всичкото отгоре е дъщеря на полицейския шеф. От къде на къде някой ще има нещо против да се занимава или да се обвързва с теб?

Джъстин се усмихна отново. Беше започнало да му доставя удоволствие да я кара да се усмихва.

— Да се обвързва? Личният ми живот ли имаш предвид, или професионалния?

— И двете. Само подхвърлих частта за обвързването, щот’ пусках въдицата.

— Аха! Значи, не те изнервям?

— Минавам покрай това — отвърна Шоу.

— Тоест?

— Не съм ти в категорията. Защо трябва да ме изнервяш?

— Какво значи това не си ми в категорията?

— Ами аз съм ченге. Не допускам, че имаш практиката да се обвързваш с ченгета.

— Прав си.

— Освен това съм бял. Не твърдя, че имаш предразсъдъци, но предполагам, че предпочиташ чернокожи мъже.

— Не е задължително. Чернокожите мъже внасят немалко проблеми в уравнението, повярвай ми.

— А и формално съм женен. Доколкото знам, ти не си семейна.

— Не, не съм семейна. Какво значи това формално?

Шоу погледна празната си чаша и с мъка се въздържа да не си поръча нова.

— Ако жена ми и аз не бяхме толкова заети, отдавна щяхме да сме се развели.

— Заедно ли живеете?

— Под един и същи покрив. Понякога.

— Мисля, че съм чувала нещо такова и преди.

— Не бих се изненадал. Но всъщност, за какво си говорим ние с теб?

— На колко си години, Шоу?

— По-стар съм от теб.

— Нямаш вид на стар. Изглеждаш в доста добра форма.

— Благодаря. А ти на колко си?

— Тридесет и четири.

Реакцията на Шоу й подсказа, че я беше смятал за по-млада.

— Да, напредвам. Часовничето се върти…

— Никога ли не си се омъжвала?

— Веднъж почти бях на път. Стига ми.

— Аз съм на четиридесет и две. Така че, като оставим настрана факта, че съм по-стар, бял, ченге и формално женен, както и че моментът никак не е подходящ… няма проблем. Кога е първата ни среща?