Шоу се вгледа от упор в очите на Мичъл, търсейки страха в тях, търсейки да види дали омразата бе оставила място за него. Не можа да реши със сигурност дали го имаше, или не.

— А сега, предложението ми. Не мога и няма да направя нищо за срока, който ще ти дадат. Но ще направя нещо за мястото, където ще го изтърпиш, ако ми кажеш това, което искам. Това, за което те питам, е просто. Нищожно. Но няма да си губя времето с теб. Сега те оставям и правя същата оферта на твоите момчета. Първият, който каже „да“ и ме убеди, че може да ми помогне, сключвам сделка с него. Ти решаваш. Ще се върна. Когато вляза отново тук, искам да чуя или да, или не, и после ще говорим. Само една дума — да или не. Десет минути.

Когато Шоу излезе, изпита онова разтърсващо, уталожено мрачно чувство, което остава, след като гневът е отминал. Не беше му останало много за Елис Марвин, освен истината.

Както се оказа, нямаше нужда от много.

Елис притежаваше нещо, което другите нямаха. Мозък. Това прави нещата още по-лоши, когато те чака затвор. Шоу можа да долови пресмятанията, емоциите и осъзнаването на предстоящото как прескачат в съзнанието на Елис. Четеше го в очите му. И той му даде това, което имаше — една изстрадана истина.

— Елис — обърна се към него, — интересува ли те една сделка? Само ми кажи да или не, защото съм твърде уморен и отвратен, за да се разтакавам. Да или не?

— Да, разбира се.

— Арчи Рейнолдс застреля твоя брат, нали?

Елис се взря мълчаливо в Шоу.

— Не, не те питам, казвам ти го. Не ми трябваш като свидетел за това. Не става дума за това. Няма адвокат, както виждаш. Не искам изявление от теб. Просто е факт. Извън протокола. Арчи уби твоя брат.

Елис кимна.

— Добре. Сега ме слушай. Искам Арчи Рейнолдс. Предполагам, че след като той е застрелял брат ти, ти също го искаш. Сега ти не можеш да стигнеш до него, но аз мога. Мразя го този шибан тип! Почти го бях хванал, но го изтървах. Това не може да остане така, Елис. Арчи Рейнолдс е зло. Той е зло за теб, зло за мен, зло за всички. Докато ние с теб седим тук, той се подготвя да убива отново, да наранява хора, да отвърне на удара. Усещам го. Готов е да удари и да изчезне вдън земя. Усещам го как се изплъзва, оставяйки след себе си теб и другите да плащате за това. Теб те прибират. За дълго време. Той уби твой близък човек и може да се измъкне невредим след всичко това. Не го оставяй да го направи, Елис. Дай ми Арчи Рейнолдс. Искам това опасно копеле да ми падне в ръцете. Това е всичко, Елис. Искам Арчи Рейнолдс.

— А-ха. И какво получавам аз в замяна?

— Освен, че ще знаеш, че си помогнал да спипам този, който уби брат ти ли?

— Да.

— Ще живееш.

Шоу направи хода си без преструвки. Само едно искрено обещание, с което можеше да уреди Елис или да умре, или да живее в затвора.

Не мислеше, че решението по принцип е трудно. Смяташе, че трудното щеше да последва, когато се наложеше Елис да го убеди, че информацията, която му дава, си струва.

— Виж сега, Елис, бъди откровен с мен. Ако е само предположение, или ако ще ми седиш тук и ще се мъчиш да измислиш някаква глупост на която мислиш, че ще повярвам, недей. Нямам време за това. Нямам време за разни приказки за разкарано гадже, което държи парите му, или за майче, което е скатал някъде, или за стара леля, която го била отгледала и на която трябвало да каже довиждане, преди да замине. Каквото и да кажеш, ще трябва да го взема за чиста монета, Елис.

— Арчи няма гаджета. Всеки случай няма кучки, които да държат парите му.

— Каквото и да е, човече, само ми кажи истината, защото трябва да се хвана за нещо.

Шоу леко натърти на последното, а Елис просто седеше и го зяпаше, докато думите проникваха дълбоко в съзнанието му.

Елис Марвин беше абсолютно прав. Това, което каза на Шоу, беше правдоподобно, макар и да звучеше невероятно. И въпреки това, изглеждаше напълно логично.

— Ако Арчи си събира мангизите и се гласи да се маха оттук, той трябва да отиде при някой друг.

— При кого?

— Преди да ти кажа, к’во ще направим, тая уговорка ще я запишем ли, или к’во?

— Не се безпокой за това. Адвокатът ти нали идва?

— Мекерето му преди малко беше отвън и вдигаше шум, че иска да се види с клиента си, преди да дойдеш — намеси се Импелитери.

— Добре, Елис, излизам оттук доволен, свързвам адвоката ти с помощник районния прокурор, и те написват нещо, което гласи, че получаваш затвора, който искаш, така, както адвокатът ти пожелае. Избор между три места, вето, каквото трябва. Кажи сега какво имаш за мен, мамка му? Трябва да го чуя веднага.

— Преди Арчи Рейнолдс да се разкара, можеш да бъдеш адски сигурен, че ще се види с човека, за когото бачка, с партньора му в цялата тая гадна история, оня, който се грижи за мангизите му. Ще си уреди първо нещата с него.

— И кой ще да е той?

— Еврейчето. Леон Блум. Намериш ли тоя дебел педераст, намерил си и Арчи.

След три секунди шеметно мълчание, Лойд Шоу подскочи толкова рязко, че удари коляното си в стола.

— Ти спечели сделката! — изрева той на Елис Марвин и се втурна към вратата.

Поговори съвсем накратко с Чарлс Еджъртън, преди да напусне, колкото да му обясни какво беше обещал на Елис. Чарлс му каза тихо само едно „добре“ и той изхвърча от Централата, последван от Тони Импелитери и Джеймс Спърлинг.

Когато излязоха на бегом на служебен паркинг отзад, Импелитери попита:

— Накъде?

Шоу му извика в отговор:

— Краун Хайтс!

Не му се налагаше да подканя Импелитери да кара бързо. Въпреки непрестанните ругатни, трескавото натискане на газта и на спирачките, натовареният трафик в долната част на Бруклин не им позволи да напредват бързо.

Нямаха нито миг за губене сред пълзящата колона коли. Шоу трябваше да намери Блум, и то веднага.

Той удари ядосано таблото с юмрук. Понечи да изпсува, но вместо това, досещайки се, че Уолтър Уонг в момента е по-близо до Краун Хайтс от тях, включи радиостанцията. Уолтър се отзова на третото повикване.

— Да.

Шоу изрева в микрофона на радиостанцията толкова силно, че Уонг сигурно дръпна своята на разстояние.

— Спиш ли бе, човек? Звучиш ми все едно спиш.

— Може би. Не знам. Предполагам, че само съм затворил очи.

— Е, събуждай се, мамка му! Това е. Имаме следа към Арчи Рейнолдс. Качвай се в колата. Отиваш на Проспект Плейс, в Краун Хайтс, недвижими имоти „Арбър“. Офисът на Блум. Не помня точния адрес. Беше в каре 1300. Там някъде. Отивай и го намери. Не прави нищо. Арчи може да е при Блум, или поне Блум би трябвало да знае къде да го намерим. Ако някой от тях се покаже, просто стой наблизо и ни кажи по радиото накъде отиват. Не прави нищо. Просто ги следвай. Тръгвай! Веднага!

Шоу не дочака отговор.

— Мамка му, каква е ролята на тази компания с имотите? — попита Импелитери.

— Леон Блум или този за когото той работи, плаща и на двете страни. Боже мой, допусках какво ли не, но не и това.

— Какво точно става, Шоу?

— Звучи съвсем логично. Всички тия банкрутирали имоти като „Ню Лотс“, градът се е отказал от тях от години насам. Дават ги на частни инвеститори. Едно място като „Ню Лотс“ би привлякло крупни интереси и конкуренция, освен ако не е бъкано със скапани дилъри на дрога като Сините тапи.

— И тия шибалници от компанията за недвижими имоти се справят с конкуренцията като…

— Като използват Арчи Рейнолдс да напълни мястото с престъпници и пласьори на кокаин.

— Което им гарантира, че ще го купят евтино — добави Спърлинг.

— Тогава защо, мамка му, не кажат просто на Арчи и на тия задници да се разкарат, когато го поемат? Би им спестило много неприятности.

— Може би са го направили. Или просто са пуснали мюсюлманите да го направят, за да вземат пари и за охранителната компания. Покрили са всеки източник. Първо съсипват имота или поне ускоряват процеса. После го купуват на безценица, защото няма никаква конкуренция. После го прочистват, за което им плащат. Ремонтират го и започват да прибират наемите до второ пришествие. Мамка му!