— Не много. Нищо, което не би могъл да преживееш. Просто ме остави да го направя. Закриляй ме от адвокатите им. Няма да предложа нищо, което ти не би приел. Ще карам направо. Нямам време за размотаване. Или ще подейства от първия път, или продължавам нататък.

— Добре. Отивай да си изиграеш играта. Ще си затворя за малко очите, освен ако не ми се стори, че може да ми навреди.

— Чудесно. Само това исках. О, и още нещо!

— Какво?

— Гледай, моля те, да ги обработиш добре тия типове, за да не може никой от тях да се изплъзне. Нямам никаква представа дали някой от тях има достатъчно пари, за да излезе под гаранция, но зад всичко това стои дрога, а това означава, че имат пари. Моля те, не позволявай някой съдия да ми провали труда, Чарлс. Тия трябва да останат достатъчно дълго зад решетките, докато някой от тях не започне да поумнява. Никакви въртележки.

— Ще ги наглеждам.

— Чарлс, не допускай да се прецака документацията или да сгафиш, така че някой от тях да изскочи навън.

— Разбирам. Ще внимавам.

Шоу кимна веднъж, сякаш за потвърждение.

— Благодаря ти.

Двамата си стиснаха ръцете. Той слезе с асансьора надолу към подземията на сградата, обмисляйки следващите си стъпки, забил поглед във вратата на асансьора. Някой беше олющил по-голямата част от боята. Изглеждаше като огромна рана на асансьорната кабина, която никога нямаше да зарасне. Шоу реши, че е нарочно, за да се заличат драсканиците. Лечението изглежда не бе имало необходимия ефект. Аналогията не изглеждаше нелепа на Шоу. Той знаеше много добре какво се канеше да прави — нещо почти толкова гадно, колкото престъпленията, които се бореше да спре. Като използването на бивши престъпници мюсюлмани, за да се отърват от пласьорите на кока. Или Джъстин, пазаряща се из разни задни стаички, за да може да върши добро за хората на улицата. Или Шоу приемащ сделката на Де Лука, за да може да продължи да живее и да работи.

По-малката от двете злини. Направи това, което е редно. Не можеш да приготвиш омлет, без да счупиш яйцата. Моралните скрупули с цялата им баналност се стовариха върху главата на Шоу, но той продължи да ги разчиства от пътя си.

„Израненият“ асансьор се приземи с тътен.

Шоу премина по студените, тесни коридори и намери Спърлинг и Импелитери, които го чакаха на пропуска.

Бяха се спрели на път към Централата, за да си купят чисти ризи. Импелитери си беше купил само една черна фланелка, каквато носеше под кашмирения пуловер. Спърлинг беше избрал риза с дълъг ръкав. Беше я закопчал догоре под синия блейзер. Придаваше му по-изискан вид, не толкова размъкнат, съответстващ на модерния стил на Импелитери.

Шоу им каза, че всичко е уредено и тримата продължиха към първата стая за разпит.

Той ги помоли да останат с него. Трябваше да се овладее и да сдържи гнева си. Способен бе не на шега да заплаши човек със смърт. Това, което се канеше да направи беше маневра, макар в този момент наистина да изпитваше желание да убие някого. Остави се да бъде завладян от изкусителната сила на това желание. Беше си позволил насладата от садистичното усещане, особено след като негов обект бяха хора, толкова опасни, но изцяло в ръцете му като Елис Марвин, Тусан Джейкъбс и Уили Мичъл.

Шоу искаше да ги убие. И в същото време не искаше. Даваше си сметка за психическия тормоз, който щеше да последва, след като наистина си позволеше лице в лице да заплаши човека, седящ пред него, че ще му отнеме живота. Знаеше, че се налага да уталожва своя гняв, който винаги тлееше някъде вътре в него. Знаеше също така, че ако му се опънеха, щеше да избухне и ръцете му да влязат в действие.

Затова искаше Импелитери и Спърлинг да останат с него. Да го озаптяват. Тяхното безчувствено отношение към хора като тези, пред които му предстоеше да застане, неминуемо щеше да рефлектира върху него. Така присъствието им щеше да му се отрази двояко.

Тримата мъже преминаха през малка стая с решетки, където на един стол дремеше Тусан Джейкъбс. Разчорлен и отпуснат, с дългите си плитки и лице — тип Боб Марли, той изглеждаше напълно безвреден. Шоу се опита да си го представи държащ пистолет или лула с кока, или как бие жена си, нещо, каквото и да е, заслужаващо упрек, камо ли присъда.

Той изрита стола на Тусан, за да го събуди. Онзи трепна, събуди се и стреснато погледна Шоу, сякаш го укоряваше за грубостта му.

— Ей, ч’век, само дремнах бе.

Шоу се взря в него и осъзна, че не би могъл да го направи. Тусан Джейкъбс беше твърде кротък и адски безвреден. Или може би само изглеждаше толкова невинен и безсилен да повлияе върху хода на събитията. Щяха да го приберат за твърде дълго време. Така му беше писано. Нищо не може да се направи, помисли си Шоу. Дали ще живее, или ще умре, не бе негова работа.

— Тусан?

— Да, шефе.

— Ти заминаваш за дълго време. За много дълго.

— Да, шефе.

— Искаш ли малко да си помогнеш?

— Как иначе, шефе! Ще се радвам да направя нещо за теб, стига да мога.

— Кажи ми сега, за да не си губя времето… знаеш ли как мога да намеря Арчи Рейнолдс?

Тусан Джейкъбс изпъна гръб и се почеса по главата, прокара длан по лицето си, помъчи се да си придаде вид все едно че наистина си блъска главата.

— Хайде, Тусан.

— Ами, шефе, ти сигурно знаеш, че той живее в Ню Джърси. Сигурен съм.

— Да, но къде?

— Ами, аз никога не съм бил толкоз близък с Арчи, нали разбираш.

— Окей, Джейкъбс, спи тогава.

Тусан се навъси, когато го оставиха. Може би беше проумял колко малко значение има личността му за Шоу.

За Уили Мичъл не беше се намерила свободна стая за разпит, затова го бяха оставили в килията му. Той поздрави Шоу с подигравателна усмивка. Хиленето му помогна гневът на Шоу да лумне като надигащ се от пъкъла адски огън и той блъсна Мичъл в гърдите.

— Ей! — възпротиви се онзи.

Шоу пристъпи към него и заби пръст в лицето му.

— Недей, лайно такова, да ми викаш „ей“! Недей да ми викаш, мамицата ти! Недей да ми се хилиш. И никакви глупости. Нито гък. Нищо. Ще седиш тук, мамка ти, и ще ме слушаш. И сам ще решиш дали да ми изпееш това-онова. Ще ме слушаш и ще си затваряш скапаната уста. После ще ми кажеш каквото искам да науча, или ще речеш „майната ти“ и ще приемеш това, което, кълна се във всеки, когото съм обичал, ще ти направя.

Шоу забеляза омразата, блеснала в очите на Мичъл. „Чудесно — помисли си той. — Мрази ме колкото щеш. Само гледай добре да ме чуеш.“

— Слушаш ли ме? Само ми кимни, мамка ти. Не говори. Кажи ми сега дали искаш да ме изслушаш.

Мичъл кимна.

— Има два факта, които искам да набия в скапания ти, невеж, безполезен и тъп мозък. Два трудни за преглъщане факта. Първо, отиваш в затвора за дълго време. И второ, имам срещу теб ред обвинения. Имам срещу теб обвинение за притежаване на дрога с намерение продажба. Имам обвинение за незаконно използване на оръжие. Имам обвинение в опит за предумишлено убийство. Имам обвинение в убийство. Имам обвинение за съучастие в заговор. Имам обвинение в рекет. Имам повече обвинения от необходимото, за да те натикам в дранголника до края на живота ти. И ако таиш мисълта, че не разполагам с всичко това, знай следното: разполагам с всичките шибани свидетели, които ми трябват, за да кажат срещу теб всяко шибано нещо, което аз пожелая. Мога да направя очна ставка и да те улича за участието ти в нападението на „Ню Лотс“ с колите, за засадата в Ямата, за пожара на сервиза, за нападението над джамията, за всяко проклето нещо, което се е случило напоследък. Второ, ще се погрижа на всяка цена да те пратят някъде, където ще те очистят. Ще намеря затвор с хора от бандите, които вие, Сините тапи, сте прецакали! Ще намеря затвор с мюсюлманите, които ще приемат за свещен дълг да отмъстят за своите братя. Ако си се ебавал с някой в шести клас, и него ще намеря и ще го поставя в една килия с теб. Заклевам ти се, ще се погрижа да направя престоя ти в дранголника най-непоносимата част от живота ти, най-ужасния ад, пред който си се изправял някога. Ако всичко това не те унищожи, първо ще те осакати и така ще те доубие. Ще бъдеш изтезаван, ще те превърнат в скапана кучка и ще те довършат само за една година.