Промяна. Белилката знаеше, че една промяна нямаше да донесе нищо добро в „Ню Лотс“. Ни най-малко.

След краткия разговор със стареца Арчи напусна хотел „Виста“ в Долен Манхатън и прекоси магистрала Уест Сайд, като продължи пеша няколко карета нагоре покрай реката, докато не стигна до един открит паркинг. Там си плати таксата за паркиране и се качи на черния сааб.

Допускаше, че описанието на сааба ще бъде разпратено из повечето участъци в града, но разчиташе, че ченгетата в Манхатън ще бъдат по-малко склонни да го търсят, отколкото бруклинските ченгета. Освен това знаеше, че му се налага да го кара само малко нагоре по магистрала Уест Сайд, до Хенри Хъдсън и един магазин за крадени коли в Уошингтън Хайтс. Почти права отсечка. Рискът си струваше. Време беше да си осребри чиповете, да извърши някои последни приготовления и да продаде сааба.

Шоу се запъти към Централата на Голд Стрийт в Долен Бруклин, последната спирка в арестантската процедура и последния шанс за Шоу да напипа някаква нишка, която да го отведе при Арчи Рейнолдс.

Ако имаше възможност да избира арена за играта си, Шоу щеше да избере тъкмо Централата, защото мястото беше достатъчно мрачно и потискащо.

Повечето ченгета смятаха, че престъпниците, които веднъж вече са минали през системата, не се влияят от процеса на регистриране. Шоу не бе съгласен. Беше убеден, че дори закоравелите престъпници, минаващи през Централата, изпитват истински ужас.

А го изпитваха, защото знаеха, че пристигнат ли веднъж в Централата, непременно ги очаква затвор. Средният, порядъчен гражданин, който никога не е влизал в затвора, не може да си го представи. Но един престъпник, който знае, че отново ще се върне в системата, знае какво означава затвор. Това означава седмици, месеци или години да бъдеш заобиколен от опасни, жестоки престъпници, при строг режим и принизяваща духа деградация.

Шоу зави с колата си в тясната уличка, отвеждаща към входа на Централата. Остана за миг в колата, взирайки се в мрачния, страховит вход — не портал, не врата, отвеждаща към фоайе на някакво служебно ведомство, а просто един тъмен, затворнически вход в дъното на тесен, покрит с асфалт паркинг.

Там в дъното, сякаш беше твърде срамно входът да бъде откъм лицевата фасада на зданието, се виждаше една единична врата, монтирана в тухлената стена. Вратата беше желязна, винаги отворена, но зад нея се виждаше друга врата, направена от метал и армирано стъкло. Една-единствена лампа светеше над входа, ден и нощ, напомняйки на всеки, че вътре съществува свят, в който денят и нощта бяха напълно взаимозаменяеми.

Този вход в дъното на мръсния тесен паркинг на глухата улица казваше всичко. Влезеш ли през него в белезници, животът ти се променя окончателно.

Шоу слезе от колата и се запъти натам. Знаеше, че при него нещата стоят различно, но въпреки това неволно потръпна. Някои хора минаваха през този праг, оттам попадаха в килията за следствени, после се озоваваха в „Райкърс“ или в някой затвор в северната част на щата и никога, ама никога повече кракът им не стъпваше на улицата.

Искаше тези три лоши момчета от Сините тапи да минат през тази врата и да се замислят за това. Беше виждал не един закоравял престъпник да се разколебава именно пред този праг. Беше виждал не един да се прекършва точно тук.

Шоу чу бронираният камион, каращ неговите престъпници да спира на паркинга. Застана в коридора и зачака, после стана свидетел как Елис Марвин, Тусан Джейкъбс и Уили Мичъл прекрачват прага свели глави, с белезници на ръцете. И да изпитваха нещо, никой не го показа.

Ченгетата, които ги бяха докарали, предадоха арестуваните на служителя, който ги заключи в три отделни килии. Шоу се качи на горния етаж да намери своя колега на име Чарлс Еджъртън.

Господин Еджъртън беше чернокож, който притежаваше такава издръжливост и сила на характера, че бе успял да съхрани спокойствието и обноските на човек, държащ на достойнството си, докато упражняваше една от най-хаотичните и невротизиращи професии на този свят.

Шоу знаеше, че той лично никога няма да е в състояние да се справи със задълженията на Еджъртън, без да набие някого, започвайки вероятно от лъжливите адвокати, некомпетентните помощник-прокурори, мудните съдии и едва накрая — безскрупулните престъпници.

Беше убеден, че по-голяма част от работата в криминалната правораздавателна система се състоеше от безсмислени хитрувания. Неизискващата много умуване всекидневна работа си взимаше своята дан. Но макар и безсмислена и досадна, системата все пак разполагаше с властта да тика хората в затвора и да променя живота им завинаги. Това беше най-тежкото бреме върху плещите на онези, които бяха част от нея. По някакъв начин Чарлс Еджъртън беше издържал на бремето на този сизифовски труд и все още успяваше да се държи като цивилизован човек. Шоу го смяташе за истински джентълмен.

Затова, когато му се налагаше да се обръща към Чарлс Еджъртън, Шоу се отнасяше с най-голямо уважение. Говореше и действаше предпазливо и обмислено. Дори когато служителят каза на Шоу, че ще трябва да изчака, той запази спокойствие. Прие наказанието да се оттегли в полицейската чакалня без възражения и коментар.

Всъщност чакаше в полицейското помещение, което представляваше гардеробна, чакалня, спалня, столова, пушалня, оригвалня, говорилня, пърдялня и оплаквалия. Тук имаше пейки, шкафчета, няколко дълги маси и разнебитени столове. Ченгетата можеха да правят почти всичко тук, докато чакаха да ги повикат. Някои се напиваха. Други приказваха. Трети се хранеха. Четвърти пушеха. Някои правеха всичко това поред през часовете, които трябваше някак си да убият времето.

Шоу си избра стол до прозореца, по-настрана от общата суматоха, и скоро главата му клюмна. Четиридесет минути по-късно нечий кънтящ в чакалнята глас го стресна. Той последва цивилния до кабинета на Еджъртън, мъчейки се да се мобилизира и главно да се събуди.

Купищата папки и хартии по бюрото на Еджъртън подсказаха на Шоу, че работата му не беше намаляла. Еджъртън седеше сред цялата тази бумащина, в бяла риза, с разхлабена вратовръзка, и изглеждаше почти същият, какъвто го помнеше от години.

Винаги беше предполагал, че Еджъртън е бивш спортист. Състезател по футбол. Изтъкнат лидер в колежа, твърде благоразумен, за да пожертва тялото си в Професионалната лига. Сега, към края на четиридесетте, с високо подстригана коса, започнала леко да посребрява, Чарлс се беше превърнал във внушителна фигура с наднорменото тегло, което обикновено средната възраст носи. Столът му изскърца, когато се изправи да му стисне ръката.

Шоу хвана месестата му длан и отвърна на якото, но сърдечно ръкостискане.

— Чарлс, радвам се да те видя.

— Благодаря, детектив Шоу.

— Как е семейството?

— Добре е, всичко е наред. Благодаря, че се сети. Какво мога да направя за теб?

Такъв си беше Чарли, винаги учтив и конкретен.

— Знам, че си зает, Чарлс, така че ще се постарая да бъда възможно най-кратък, въпреки че това нещо има доста дълга предистория.

Чарлс Еджъртън седеше и търпеливо слушаше обясненията на Шоу. Наистина го слушаше. Не седеше само, чакайки да свърши. Не позволи нито едно телефонно обаждане да ги прекъсне.

— И какво искаш от тях? — попита Еджъртън, когато Шоу свърши.

— Трябва да стигна до Арчи Рейнолдс. Трябва да закова този тип. Незабавно!

— Какво ще им предложиш в замяна?

— Не съм съвсем сигурен. Ще имаме достатъчно срещу всеки от тях, за да ги отстраним за дълго.

— Ще имаш ли? Трябва да го имаме още сега, детектив Шоу. После ще е късно. Трябва всички патици да са ти на мушката, иначе адвокатите им няма да оставят тази работа така. Няма да я оставят, освен ако нямаш нужното, с което да ги заковеш, и то на момента.

— Чарлс, нека да им предложа офертата.

— И каква ще е тя?