— Можеш ли да намериш телефон?

— Да, да, има някакъв телефон тук, в стаята.

— Тогава се обади на твоя братовчед в отдел „Сгради“ и го попитай дали е намерил онази информация за недвижими имоти „Арбър“.

Последва дълга пауза. Шоу си помисли, че Уонг може съвсем да се е унесъл. Или че събира кураж да му каже да върви на майната си.

Най-сетне Уолтър отговори:

— Какво? По дяволите, Шоу! За какво ти е?

— Блум е мъртъв. Може би Арчи е тръгнал по следата. На него му трябват парите. И предполагам, той все още смята, че недвижими имоти „Арбър“ или този, който стои зад фирмата, му дължи парите. Това е единственото на което разчитам, Уолтър.

— Нямаме нищо.

— Уолтър, само това. Само направи това и край!

— Аз дори не знам дали ще го намеря.

— Пробвай. Опитай у дома му. Не знам как ще го направиш, но просто го намери.

— Какво каза Де Лука? — попита Уолтър.

— Майната му на Де Лука! Не ме оставяй сега, Уолтър. Направи само това последно нещо. Добери се до информация за недвижими имоти „Арбър“.

— Аз не съм дезертьор — изстреля в отговор Уолтър.

— Тогава го направи.

— Добре, добре…

— Обади ми се като намериш нещо.

— Окей.

Шоу затвори.

„Какво правя аз, по дяволите — зачуди се той. — Не мога ли просто да зарежа всичко и да се махна?“

Отговорът беше „не“. Всички можеше да са приключили с Лойд Шоу, но Лойд Шоу не беше приключил с Арчи Рейнолдс.

Той се изтегна в леглото. Умираше за сън. Иначе нямаше да е в състояние да продължи. Затвори очи. След минута беше потънал в дълбок, безпаметен сън.

Когато телефонният звън отново го върна към действителността, можеше да са минали десет минути или десет часа. Няколко мига Шоу нямаше представа нито за времето, нито за мястото. Пресегна се за телефона, очаквайки да чуе гласа на Уолтър, гласа на Джъстин — всеки друг глас, но не и този, който чу.

Арчи Рейнолдс беше подкарал бясно таксито, провирайки се на зигзаг по еднопосочните улици, като се мъчеше да се отдалечи колкото се може повече от воя на сирените, докато не се озова на странична улица. Той забави, без изобщо да знае къде се намира, но убеден, че трябва незабавно да се отърве от таксито.

Спря до бордюра и се измъкна навън. Намираше се на не повече от десетина метра от метростанцията на ъгъла до зала „Бъро“. Паркира таксито, добра се до ъгъла и изчезна в подземната станция.

Като се изключи едва доловимата миризма на кръв от тъмните му панталони и леката драскотина на главата, Арчи изглеждаше почти нормално. Той слезе бавно по стъпалата с намерението да се смеси с рехавата тълпа на перона.

Сега, след като успя да се измъкне от бойното поле, той започна да мисли как го бяха разкрили. Кое беше онова шибано ченге? Вече на два пъти го изненадваше от засада. „Само ми се покажи още веднъж, педераст, и си мъртъв! Гарантирам ти го“, закани се наум той.

Купи си билет и слезе по най-близкото стълбище до платформата на метрото. Нямаше никаква представа кой влак минава през тази станция и накъде отива. Надвеси се над релсите и надникна в тъмното, изгаряйки от нетърпение влакът да се появи.

Отдалече забеляза светлините на приближаващия се локомотив.

— Хайде, педераст, давай!

Влакът идваше, все по близо и по-близо.

Изведнъж Арчи дочу пращенето на полицейски радиостанции над главата си. От другата страна на станцията долови стъпките на тичащи хора и пращенето на още радиостанции.

Той сниши глава между раменете си и пристъпи към идващия влак. Постара се да не извръща лице към другата страна на станцията, но с ъгълчето на едното си око забеляза първия слизащ по стъпалата полицай. Влакът почти беше стигнал платформата от неговата страна. Още един миг и щеше да го прикрие от погледа на ченгетата.

— Хайде, по дяволите, хайде!

Ала тъкмо преди да навлезе в станцията той зави наляво, сякаш за да изиграе лоша шега на Арчи, и се понесе към друга платформа.

Арчи изпсува и се затича към края на платформата, наблюдавайки как влакът завива наляво и се отправя към друг сектор на подземния терминал. Той стигна до края на платформата и скочи на релсите, изоставил всякаква предпазливост. Затича през релсите, докато не се добра до далечния край на платформата за северната част на Манхатън. Ако само го забележеха как тича между релсите — край!

Влакът „Север“ навлезе в станцията. Арчи се вкопчи в мазния ръб на платформата и се набра нагоре. Вратите се отвориха. Проехтя познатия звън, после вратите започнаха да се затварят. Арчи се хвърли и успя да се хване за последната врата на вагона, преди да се е затръшнала под носа му.

Водачът забеляза червената предупредителна светлина. Натисна бутона и вратите се отвориха за миг. Беглецът се провря и влезе във вагона. Вратите се плъзнаха обратно и влакът потегли към Северен Манхатън. Той се отпусна на една от празните седалки.

Арчи беше забелязал камиона за химическо чистене при първото си посещение в жилищната сграда на Джъстин. Опита се да си спомни по кое време го беше видял. Погледна часовника си. Десет и пет. Може би имаше шанс.

Веднага щом зави по Хорейшо стрийт, той се огледа дали камионът за химическо чистене или колата с охраната на Джъстин Бъртън бяха паркирали пред сградата. Не ги видя.

Продължи да крачи покрай парадния вход на жилищната сграда на Уест стрийт. Сякаш по поръчка камионът за химическо чистене се появи, на път към горната част на града. Мъжът се усмихна.

Когато камионът забави, за да завие по Хорейшо стрийт, Арчи просто пристъпи пред него, вдигна ръка и се усмихна в отговор.

Може би, ако Арчи беше по-гаден наглед, по-едър или заплашителен, корейчето зад волана щеше да мине покрай него или да даде заден и да се разкара бързо от мястото. Но Арчи изглеждаше добре облечен и дружелюбен. Кръвта по тъмните му панталони не личеше. Така че Еди Ли спря.

Еди се гордееше със своята учтивост и трудолюбие. Той се стараеше да не бъде рязък и груб като повечето корейци, работещи в ателието за химическо чистене. Никой портиер досега не бе имал проблеми с Еди. Арчи също.

Един бърз изстрел, насочен към шофьорската седалка, две карета шофиране до близкото пазарище за месо, където напъха тялото на Еди под голям метален купол на който пишеше „РАЗВАЛЕНО“, и Арчи вече беше готов да прибере Джъстин. Куршумът беше заседнал в черепа на Еди, така че дори нямаше много кръв в шофьорската кабина на камиона.

Той подкара към служебния вход на жилищната сграда на Джъстин, паркира камиона, после измъкна голяма количка за мръсно бельо, върху която беше закрепен кош. Внимателно подбра чистото бельо, предназначено за комплекса „Уест Коуст“ и подкара количката към предния вход.

Когато портиерът попита какво е станало с Еди, Арчи му отвърна:

— Болен е. Извикаха ме от другото ателие да го заместя.

— И друго ателие ли имат?

— Аха. Даже две. Едното на Уошингтън Хайтс, другото в Мидтаун.

Портиерът се намръщи, но Уошингтън Хайтс като че ли обясняваше защо са извикали чернокож да замести Еди.

Той прегледа бельото и се увери, че имената и адресите на наемателите са верни. Дрехите бяха за „Уест Коуст“, а следователно и Арчи.

Портиерът го остави да вземе пакетите, принадлежащи на живущи в „Уест Коуст“, и да ги постави в коша зад бюрото му. Дори му помогна да натовари торбите с мръсно бельо обратно в количката. После Арчи прилежно се запъти към служебния изход, като мина покрай няколкото асансьора, водещи към апартамента на Джъстин.

Ако портиерът наистина беше обърнал внимание, щеше да забележи на екрана на видеокамерата при асансьорите, че Арчи взима асансьора към осмия етаж, вместо да излезе през служебния изход. Но той дори не погледна към проклетия екран.

Арчи знаеше, че е твърде вероятно Джъстин да живее на осмия етаж. Спомняше си кои лампи бяха светили онази нощ. Но беше длъжен да провери.