Реджи Шантавия стърчеше насред сервиза, облечен в обичайния си стил: черна плетена шапка с логото на „Нюйоркските дребосъци“, суичър, торбести панталони цвят каки и черни кубинки. Реджи рядко се усмихваше и говореше малко, прикривайки по този начин липсващия си преден зъб и свирепото си заекване. Реджи си беше спечелил прозвището Шантавия с това, че беше пребил седем души, двама от които предадоха богу дух за това, че си бяха позволили да му се подиграват за заекването му.

Вече никой в Браунсвил не се смееше на Реджи Шантавия.

Арчи излезе от своя сааб и Реджи Шантавия му връчи 22-калибров берета, модел 21 А, с къса цев, смъртоносно малко оръжие, тежащо малко повече от двеста грама. Всеки член на бандата би казал, че това оръжие е твърде дребно за един уважаващ себе си главорез, но опитът беше научил Арчи какво могат да направят малките куршуми, изстреляни в едно човешко тяло.

Той почти не погледна останалите мъже освен Малкия Марвин, който беше малък само в сравнение със своя по-голям брат, Големия Марвин. Излезе от сааба и даде знак на Малкия Марвин да се приближи към него, още преди да е затворил страничната врата на колата.

Беше излязъл много бързо, без да се погрижи да извади ключа от запалването, така че при отворената врата колата издаваше едно дразнещо, неспирно електронно „бинг-бинг“, за да му напомни да си прибере ключовете.

Малкия Марвин не побърза да се приближи и дразнещото „бинг-бинг-бинг“ зазвуча така пронизително и до такава степен вбеси Арчи, че той, без да се поколебае, застреля Малкия Марвин от разстояние метър и половина. Искаше му се да притисне дулото на малкия пистолет в главата му, но го застреля, зарязвайки това удоволствие, за да може най-сетне да затръшне вратата и да спре проклетото бинкане.

— На ти един „бинг“, педераст — промърмори Арчи и застреля Малкия Марвин.

Впоследствие думата „бинг“ стана сред Сините тапи синоним на думата „убивам“. Те често казваха: „Той избинга педераста“.

Тъй като Арчи стреля от разстояние, малкия 22-калибров куршум не улучи Малкия Марвин в средата на челото. Улучи го малко над дясното око, при което главата му се отплесна назад и той се завъртя около оста си. Изгуби равновесие почти моментално, защото куршумът се замята и заразкъсва плътта вътре в черепа, превръщайки мозъка му в безполезна, кървава каша, тежаща четири и половина килограма.

Краката на Малкия Марвин се заплетоха в къс, спазматичен танц, след което се подвиха под него. Всичките му нервни импулси заглъхнаха, с изключение само на няколко, поради което той продължи да рита и да се гърчи още известно време. След две секунди мозъкът на Малкия Марвин спря да функционира. Останалата част от тялото му се предаде на смъртта скоро след това.

Арчи се обърна към хората си, едва сега признал присъствието им, и каза:

— Вижте с’а, тоя педераст беше вече мъртъв, още преди да дойда тук. Аз само го отървах от мизерията, нали? Щот’ някой педераст, дет’ командва тук операция кат’ наш’та, няма да види, че някой се кани да ви удари или може би няма да разбере когат’ някой се прицелва от толкова близо, че изведнъж всички се оказвате под дулата на патлаците му, умирате, без да разберете даже. Всички загивате. Всички сте едни шибани ходещи мъртъвци. Някой идва и ви опира патлака в главите и вие не го виждате. Направили са го снощи. Могат да го направят тази нощ. Могат да го направят и следващата нощ. Всяка шибана педерастка нощ. Така че, педерасти скапани, гле’йте да разберете кои са тия шибани копелета, а после си размърдайте задниците оттук и им пуснете по един куршум в главите, преди те да са пуснали във ваш’те.

Край на словото. След като беше обяснил на своята банда от убийци защо, Арчи нямаше нужда да им обяснява как.

На по-малко от пет пресечки от мястото, където тялото на Малкия Марвин рухна върху циментовия под на автосервиза, Уилямс Белилката седеше до прозореца на своя апартамент студио в „Ню Лотс“, в сграда Г. Белилката, един от първите наематели в комплекса, пушеше сутрешната си пура „Уайт Оул“ и гледаше дима. Безопасността диктуваше да прекарва повечето време в апартамента си, както повечето възрастни жители в Браунсвил. Той беше превърнал умението си да бъде незабележим в изкуство. Беше в сравнително добра форма за своите осемдесет и две години и движеше жилавата си, метър и седемдесет и пет сантиметрова фигура бавно и методично. Когато се налагаше да излезе от апартамента си, не правеше нищо, с което да привлече нечие внимание. За човек като Белилката, в Браунсвил беше много по-безопасно да не привлича ничие внимание. Малцина го забелязваха. Нямаше и какво толкова да му се забелязва, освен може би сплъстената му бяла коса.

Заранта след щурма на Рахман апартамента за продажба на кока на Сините тапи осигури на Белилката много повече неща за гледане от обичайното. Някаква промяна настъпваше в „Ню Лотс“, предизвестена от два петтонни камиона, натоварени с полуготови пана желязна ограда. Сериозна ограда, при това — от квадратни пръти, всеки от които дебел по два сантима и половина и висок три метра, свързани помежду си с дебели хоризонтални ленти.

Тежък строителен булдозер ръмжеше, копаеше и ринеше ровове между всяка от петте сгради на комплекса. На Ню Лотс авеню беше спрял циментовоз, чийто огромен барабан се въртеше, готов да изсипе бетон в дупките. Дори от своята позиция на четвъртия етаж старикът можеше да прецени, че става дума за сериозно начинание. По всичко личеше, че щом веднъж бригадите, струпани около комплекса, бетонираха онази желязна ограда в рововете, нищо няма да може да мине през нея, освен танк.

Той вече беше чул за пукотевицата в сграда А предната нощ. Сега планът му стана ясен. Значи управлението не само беше решило да прогони оттук Сините тапи, но и да не им дава достъп повече вътре.

Белилката седеше и наблюдаваше строителните операции в „Ню Лотс“. Кой, по дяволите, се беше захванал с това нещо? Реши, че набитият бял мъж, облечен в омачкан кафяв костюм и плетена ярмулка8, застанал до едър чернокож в кубинки, камуфлажни панталони, военно полево яке и шапка „Кине“, би трябвало да стои зад всичко това.

Белокож с бодигард, помисли си Беличкия.

Мамка му, колкото и да беше лошо в „Ню Лотс“, сега щеше да стане още по-лошо.

Леон Блум и Рахман Абдул Х стояха до главния вход към комплекса, където желязната ограда щеше да се превърне в новия главен портал към апартаменти „Ню Лотс“.

Въпреки ледения утринен априлски въздух, Блум дишаше тежко. Не само защото носеше двадесет и пет наднормени кила върху късите си набити крака, и не просто защото петдесетгодишният мъж беше в ужасна физическа форма. Блум дишаше тежко и от лицето му капеше пот, защото знаеше колко опасно е да стоиш пред входа на „Ню Лотс“ на заранта, след като Рахман бе предприел наказателния си щурм.

Страхът го правеше нетърпелив да свърши работата колкото се може по-бързо. Блум непрекъснато викаше на работниците наоколо да се раздвижат и да действат.

В промеждутъците между подвикванията, Блум тичаше наоколо да разпъжда тумбите хлапета, чието присъствие беше вездесъщо в района на „Ню Лотс“. Той не бе впечатлен от факта, че макар повечето деца да бяха на училищна възраст, много от тях не бяха на училище. Изобщо не слушаха шишкавия бял мъж, но заплашителните погледи на Рахман ги държаха на разстояние.

Блум ги блъскаше и крещеше. Рахман стоеше на едно място, държеше устата си затворена и само гледаше.

Преди всичко оглеждаше улицата. Дори когато Блум му досаждаше с нервните си въпроси, той не откъсваше поглед от улицата. По сградите не се мяркаха снайперисти, само двама от обичайните гардове на Рахман, невъоръжени. Полицията не бе реагирала на стрелбата рано тази заран, защото никой от обитателите на „Ню Лотс“ не си беше направил труда да се обади.