— Ей, щях да ти се обадя директно, но нямам сегашния ти номер.

— Пука ми на черупката какво нямаш. — Марго внезапно се обърна към Спърлинг. — Кой е твоят приятел?

— Това е Джеймс.

Марго протегна ръка. Спърлинг я хвана и бе удостоен с удивително здраво ръкостискане, вместо с нещо по-нежно.

— Радвам се да се запознаем. Какво те е накарало да се прикачиш към него? Знам, че ченгетата не поставят свестни полицаи с такива като него.

Вместо отговор Спърлинг сви рамене.

Марго се извърна бързо на въртящия се стол и каза на бодигарда си:

— Бени, сладурчето ми, донеси ни кафе. — И отново към Импелитери и Спърлинг: — Нали искате кафе?

Те кимнаха и Бени се затътри навън.

— Кажи ми, преди да е зазвънял пак телефона. — Марго се обърна към Спърлинг, посочи към Импелитери и каза: — Сега слушай само какви глупости ще ги надрънка този. Удивително е как иначе умни и хубави момчета си въобразяват, че могат да приказват каквото им скимне, да вършат каквото им скимне и после да се измъкват невредими. — Тя отново се обърна към Импелитери: — Сякаш съм някоя от мацките ти, с които можеш да се гъбаркаш както си искаш. Давай. В каква беля си се набъркал този път?

— Марго, недей да бъдеш толкова груба.

— Хайде, миличък. — Тя потупа с пръст по китката си. — Времето е пари. Не ми го губи повече, отколкото е необходимо.

— Ей, това нещо си струва времето ти. Ако искаш да напусна, само ми кажи — заплашително изрече Импелитери.

— Добре де, добре, не си пъхай топките където не трябва, за бога! Говори, миличък.

— Търся едни гадняри. Ако ги хвана, решавам проблема. А реша ли проблема, получавам един голям чип, обещан от много влиятелни хора.

— Нима. Колко влиятелни?

Импелитери не го премълча.

— Шефът на детективите.

— О, наистина?

— Наистина. Този удар може да се окаже много бързо движение от черния списък на върха в готиния списък. Но ми трябва продукция.

— Добре, добре, добре, казвай сега какво иска Дядо Боже.

— Някой иска да съсипе една наркобанда, която е заела жилищен комплекс в Браунсвил. Тайфа, която се нарича Сините тапи. Да си чувала за тях?

— Да.

— Да си имала бизнес с тях?

— Може би.

— Марго, моля те, не се ебавай с мен! Това е сериозно. В това съм хвърлил всичките си чипове. Влизаш ли в играта? Искаш ли да ми помогнеш?

— Защо шефът ви е заинтересован от това?

— На теб какво ти пука? Заинтересован е и толкова.

Кило Кралицата замълча. Импелитери й беше подхвърлил една възможност. Една връзка с шефа на детективите можеше да се окаже нещо изключително ценно. Но дали щеше да си струва цената, която Импелитери щеше да й поиска?

— Сините тапи ли са гаднярчетата, които търсите?

— Да.

— И искаш да ти помогна да ги окошариш?

— Да. Не те принуждавам. Ако искаш да помогнеш, страхотно. Ако не, няма да ти се обидя.

— Глупости. Ако кажа не, може и да не ми станеш враг, но няма да го забравиш.

Марго и Импелитери се спогледаха, но Импелитери не отвърна нищо.

— Но ако удариш злато, ще имаш един голям пендехо12 на своя страна, амиго.

— Точно така.

— Но ако се прецакаш, Ел Шефе не дължи на никого, а на дупцето ми се струпват повече гаднярчета, отколкото бих могла да понеса, бих се справила с двама-трима като Бени, но…

— Е, да ти кажа честно, Марго, това решение няма да е чак толкоз трудно. С тази точно групичка е свършено. Свършено е с или без твоята помощ, с или без мен. Заповедта е спусната от високо. Така че, единственият въпрос е дали аз и ти искаме да пожънем част от лаврите, или ще оставим някой друг да прибере това, което ни се полага.

Марго погледна към Спърлинг.

— Ти какво ще кажеш, Ел Морте?

Спърлинг отговори простичко, без чувства или нотка на заплаха.

— Да или не, и си тръгваме.

— Ей, аз вече ти дадох много изгодна информация — каза Импелитери. — Ти разбра, че скоро в Браунсвил ще възникне дефицит. Искаш ли да го запълниш? Пари има в тази работа.

— В Браунсвил винаги е имало дефицит. Единственият въпрос е колко. Значи сега нещата ще бъдат прецакани за известно време. Аз не правя пазарни прогнози, миличък. Просто си върша работите. И щом казваш, че с тези типове Сините тапи е свършено, колко ще отведат със себе си? Първите, които се намърдат, правят големия удар, миличък. Никога не мисля в дългосрочен план. Маняна е това, което ме притеснява.

— Точно. Но трябва да решиш днес. Е, и какво ще бъде, Марго?

— Каква е играта? Все едно че не знам?

— Добре, значи ще накараме тези хлебарки да изпълзят, аз поне така си мислех, все едно че правим продажби. Нещо достатъчно добро, за да измъкне тази измет на бял свят, но не прекалено голямо, че да направи някого подозрителен.

— Чакай малко, искаш да продам боклука си за по-малко?

— Да бе.

— А, в това нещо пари не губя. Бюджетът ми не позволява да губя парите си по когото и да е. Нито по теб, нито по самия шеф на детективите, нито по никого, миличък!

— Че кой ти казва да губиш пари? Аз ще ти покрия разликата. Предложи ми най-добрата си цена на едро и ще ти покрия няколко стотачки, за да стане офертата привлекателна. Няма да загубиш нищо.

— Да изгубиш клиенти е все едно да изгубиш пари, миличък.

— Ей, Марго, нищо не е безплатно на тоя свят, а? Това е за непечелившите организации, нали? Тук трябва да инвестираш нещо.

— Каква ще е тази инвестиция?

— Ти кажи. Колко позиции ще продадеш с намаление, за да им привлечем вниманието? Тази банда скоро ще се разпадне. Някои от тях ще се отцепят, за да си потърсят нов снабдител. Ако продаваш на добра цена, докато търсят, сами ще дойдат при теб.

Марго присви устни и се намръщи, докато изчисляваше наум.

— Добре. Може би тук има достатъчно и за мен, за да се прецакам малко в цената. Да си създам малко нови връзки. Да предложиш добри цени в лоши времена не е лоша идея, знаеш ли?

Импелитери се обърна към Спърлинг.

— Видя ли бе, човек? Затова я наричат Кило Кралицата, разбира си от бизнеса.

— Не се ебавай с мен, Антъни. Бизнесът си е моя работа. Ако се мина, ще те глобя с няколко стотачки. Така добре ли е, миличък?

— Чудесно. Значи се разбрахме.

— По какво обаче да позная „кой кой е“ в твоя хит парад?

Импелитери плъзна снимките на бюрото на Марго.

— Това са имената и физиономиите, които търся. Обади ми се, когато сметнеш, че си се свързала с някой от тези типчета. Аз ще цъфна тук много бързо и ще се погрижа за тях.

— Не искам да се погрижваш за когото и да е на две карета околовръст работното ми място, разбрано ли е?

— Разбрано.

— И това нещо става за не повече от седмица.

— Ей, мен не ме интересува нищо, което би продължило дори толкова.

— Добре. Влизам. — Марго се засмя, разкривайки комплект блестящи бели зъби, които изглеждаха прекалено съвършени, за да бъдат истински. — Да го подпечатаме с целувчица, миличък?

— Благодаря, Марго, няма нужда, вярвам ти.

— Хайде де.

— Ей, не смей дори да се ръкуваш с мен.

— Много си бъзлив бе, грубиян такъв.

— Адски си права.

— Добре, Мистър Трепач на кримита, сега припкай с твоя мълчалив приятел. Аз ще пусна приказката…

— … накъм Браунсвил…

— Да бе, да. Ще пусна приказката. Ще вкарам някои екстри. Ще видим какво ще стане. Но не се ебавайте с редовните ми клиенти или с когото ви кажа да не се ебавате, не ме интересува дали са Сини тапи, Червени тапи, Четири тапи или всякакви там шибани пендехо тапи.

— Разбрано.

— Окей. Правим го. Нямам нищо против шефа на детективите да дължи на теб, пък ти да дължиш на мен.

— Окей, Марго. Добре. Само още нещо.

— Сега пък какво?

— Трябва да познаваш един на име Реджинал Уилсън. Май нарича себе си Реджи Шантавия?

— Реджинал Уилсън, това ли било истинското му име?

— Да, бе.

— Реджи Шантавия? Познавам го тоя.