Искаше му се да я успокои с присъствието си. Тя имаше толкова нужда от това. Искаше му се да направи подходящото нещо, да й помогне, да я успокои, но тя неочаквано се сгуши в прегръдките му. Той усети допира на стройното й гъвкаво тяло и пълните й гърди, ръцете й, които го обгърнаха, и онова неумолимо красиво лице, прилепено до гърдите му, и не можа да го преодолее. Сексуалното привличане го завладя напълно. Трябваше да положи усилие, за да преодолее порива да я притисне още по-силно и да позволи истинска интимност помежду им. Стоеше изопнат като струна и продължаваше да я потупва по гърба, мъчейки се да запази самообладание и да укроти нагона, макар да си даваше сметка, че беше се стигнало твърде далече.

— Всичко е наред — продължаваше да мълви той. — Всичко е наред.

А тя продължаваше да се притиска в него, прегръщайки го все по-отчаяно. Държеше го толкова здраво, че Шоу не можеше да направи нищо. Изпита внезапен порив да прокара ръце по гърба й и да я погали, а после още по-неочаквано тя изведнъж се успокои, отдръпна се от него и го погледна в очите. Той също се взря в нейните. И после тя леко отметна глава, пристъпи напред и го целуна. Съвсем леко, встрани по устните, но не и съвсем по бузата. Той усети мекотата на пълните й устни с ъгълчето на своите и отъркването на лепенката на лицето й с брадичката си.

Остана неподвижен, оставяйки я да направи това, което искаше. Отвърна на целувката й, само колкото да й даде да разбере, че не е обиден, нито отблъснат. Изглежда бе постъпил правилно, защото тя се успокои и отново отстъпи от него, но лявата й ръка остана на рамото му. Шоу я задържа за лакътя, като не откъсваше очи от нея. Тя явно очакваше да й каже нещо.

— Всичко ще се оправи — промълви той.

— Защо? Кажи ми!

За миг Шоу си помисли, че трябва да й покаже колко уверен е, че Арчи ще бъде озаптен. Колко сигурен е, че мюсюлманите или ченгетата скоро ще го хванат. Знаеше, че думите му можеха да прозвучат съвсем убедително при толкова много сила, съсредоточена срещу Арчи, но дълбоко в себе си осъзнаваше, че това би било лъжа. Разбираше, че Арчи Рейнолдс вече се е обрекъл на съдбата си. Арчи Рейнолдс знаеше, че е загубил „Ню Лотс“. Арчи Рейнолдс знаеше, че скоро ще умре, и поради това разполагаше с едно предимство, с което всеки терорист разполага срещу превъзхождащите го по численост сили. Смъртта вече не можеше да бъде пречка за него и докато се носеше към неизбежния си край, без да се страхува за живота си, Арчи Рейнолдс можеше да причини ужасни беди на всички тях.

Не искаше да я лъже. Но не можеше и да й каже ужасяващата истина. Не искаше да я признае дори пред себе си.

— Снощи се натъкнах на Арчи, но ми избяга. Може да е ранен, може и да не е. Но той вече бяга, Джъстин. Не може да продължи по този начин дълго. Не може. Не и след всичко, което се случи. Така или иначе той е обречен — да умре или да прекара остатъка от живота си в затвора.

— Надявам се всичко да приключи благополучно. Затова те помолих да дойдеш. Не мога да говоря с другите ченгета. Всичко, което те правят, всичко, което ми казват, е заради това, което представлявам аз. Не мога да им се доверя. Имам нужда от теб. Имам нужда да се доверя на някого.

— Можеш да ми се довериш.

— Не го използвай срещу мен.

— Разбира се, че няма.

— И не използвай другото срещу мен.

— Кое?

— Това, което направих преди малко.

— Защо да го използвам срещу теб?

— Защото…

Джъстин се поколеба дали да продължи. Шоу я попита нежно:

— Нима бих могъл да го използвам срещу теб?

— Не знам. Не би било редно.

— Защо?

— Защото не може да…

— Да бъде нещо повече от един миг?

— Да.

— Все пак е чест.

Меките й кафяви очи се разшириха за миг и тя като че ли отново щеше да се разплаче. После отново пристъпи напред и го целуна. Този път леко. По бузата.

— Благодаря ти — промълви.

— Няма защо.

От устните й се отрони дълга въздишка. Тя се усмихна леко и каза:

— А ти продължаваш да се държиш както подобава.

— По-лесно е с подобаваща жена.

— Е?

— Да. Е?

Тя замълча за миг.

— Добре. Аз съм по-добре.

— Хубаво.

Джъстин погали бузата на Шоу и каза:

— Бодеш!

— Нямах време да се бръсна.

Шоу докосна брадичката й там, където брадата му я беше одраскала. Тя не се възпротиви. Изглежда й хареса.

— Съжалявам.

— Недей.

Тя се върна до бюрото си, наметна сако и взе чантичката си.

— Радвам се, че ти се обадих. Мога да ти се обаждам, нали?

— Абсолютно.

— Даде ми добър съвет. Тази нощ няма да съм от полза на никого тук. Ще се прибера да поспя малко и ще се заема с това безумие утре. По-добре през деня, отколкото сега.

— Точно така.

Шоу я изведе от кабинета и я предаде на охраната й. Третият детектив се беше върнал. Тримата мъже станаха, когато тя излезе в приемната. Начинът, по който обкръжиха Джъстин, и поведението им подсказаха на Шоу, че не е нужно да им напомня, че трябва да внимават.

Джъстин отново се беше превърнала в Джъстин Бъртън.

— Да тръгваме — каза тя на детективите.

Насочиха се към изхода. Шоу ги последва до колата й, след което отново потегли към „Кингс Каунти“ с нов товар от чувства и емоции, напиращи в главата му.

Импелитери и Спърлинг бяха точно там, където Шоу ги беше оставил. И Уолтър беше пристигнал.

Минута след като Шоу се присъедини към тримата мъже, една сестра, все още облечена в хирургически дрехи, пристъпи към тях и им съобщи, че могат да се срещнат с доктора. Четиримата я последваха извън чакалнята и тя ги отведе в сектора за следоперационно възстановяване.

Дежурният хирург се стори ужасно млад на Шоу. Но поне говореше английски. Казваше се Фишман. Противно на очакванията Шоу се почувства някак по-уверен заради това, че лекарят на Мейсън е евреин.

Фишман им съобщи, че куршумът е проникнал в левия хълбок на Мейсън под странен ъгъл и е заседнал в подкожната тъкан над лявото бедро. Каза им, че според него изглежда е рикоширал от друг предмет, вероятно на улицата, което обяснява странния ъгъл на проникването му и това, че не е влязъл надълбоко.

— Извадихте ли го?

— Разбира се. Дреболия. Трудното беше докато проверим дали не е засегнат някой важен център.

— И засегнат ли е?

— Не. Нито ребрата, нито стомаха, нито важни кръвоносни съдове и други вътрешни органи, но трябваше да срежем малко навътре, за да го извадим и да прочистим раната.

— Ще се оправи ли бързо?

— Да. Ако се налага да те прострелят, това е много добро място. Вие не носите ли жилетки?

Никой не си направи труд да му отговори.

— Ще се оправи бързо все пак, нали? — настоя Импелитери.

— Стига да не се инфектира раната.

Докторът ги остави. Шоу и останалите влязоха в стаята за възстановяване, за да се видят с ранения си партньор.

Мейсън лежеше неподвижен под болничните чаршафи в сумрачното помещение, пълно с проснати по леглата тъмнокожи тела, медицинска апаратура, миризми на дезинфектанти и болка. Тенът му се беше възвърнал и изглеждаше спокоен, все още под анестезия, след всичко, с което го бяха упоили.

Шоу извика съпругата на Мейсън, Мюриъл, настрани и й описа раната на мъжа й по-подробно дори и от хирурга. Почувства се глупаво. Ранен съпруг, лежащ в болницата, е истинско нещастие за всяка жена, независимо какво й говорят. Шоу й повтори, че Орестъс е добре поне пет пъти, преди да изпита несигурното чувство, че може би му е повярвала. Каза й да не идва тук преди деветдесет часа заранта, тъй като Мейсън почти сигурно щеше да спи дотогава, но знаеше, че тя ще се върне и ще стои до леглото му много преди този час.

Той нареди на Уолтър да остане при Мейсън. Даде му указания как да обясни на Мюриъл защо обичайният контингент полицейски началници, представители на синдиката и разни политически фигури, които обикновено се размърдват, когато бъде застреляно някое ченге, не бива да се допускат вътре. Нямаше представа дали Мюриъл ще разбере това, или сама ще тръгне да се оплаква. Само се надяваше Мейсън да се събуди скоро и да я успокои. Последното, което му трябваше сега, беше изпаднала в истерия съпруга, звъняща на прекия началник на Мейсън или на някой друг.