— Имаме проблем, Джо.

Джо продължи да търси буквите по клавиатурата и измърмори:

— Какво?

— Ами ти си арестувал полицай — отвърна служителят.

— А?

— Личната му карта е в портфейла. Това е детектив първа степен Лойд Шоу.

Ченгето спря да чука по клавишите на пишещата машина. Вдигна очи и се втренчи в Шоу в продължение на около три секунди, след което попита:

— Детектив ли си?

— Да.

— Първа?

— Да.

— Къде ти е тогава шибаната значка и патлака?

— Не са у мен.

— А у кого са?

— У началника.

— Значи си от взвода с гумените патлаци.

Шоу кимна.

— И си излязъл на Тилдън авеню да стреляш по коли?

— Не по коли. Една кола. Една-едничка. Едно говняно шеви нова.

Ченгето направи гримаса.

— Ти ме разби бе, човек. — Изправи се и обяви: — Тоя не е за мен. — После каза на служителя: — Дръж го под око.

Служителят погледна към Шоу, за миг замълча. После попита:

— Що не си им казал, че си ченге?

— Не знам. В един момент ми се стори уместно да го спомена, но после нещата се развиха с такава скорост, че…

Служителят отново изгледа Шоу и каза:

— Ти наистина ли си Лойд Шоу?

— Да.

Служителят примигна два пъти, изломоти нещо за „големи говна“ и реши да седне.

След пет минути белезниците на Шоу бяха свалени и той беше отведен в един малък кабинет на втория етаж на участъка.

Детективът седна в тясното помещение и се помъчи да отгатне кой работеше тук. Най-вероятно колегата, записващ повикванията за задачи на детективския взвод на участъка. Налице беше старата зелена главна книга, използвана в такива случаи, положена върху бюрото. На отсрещната стена някой беше закачил с кабарчета карта на Бруклин, на която бяха очертани границите на отделните полицейски участъци. Сега щяха да зазвънят телефони из цял Бруклин, помисли си Шоу, както и в други райони на града.

Шоу се помъчи да състави наум списък на полицейските служители, които да бъдат вдигнати на крак в следващия час. Знаеше, че по това време командирът на участъка няма да е на служба, затова щяха да се обадят на районния командир да се оправя със случая. Районният командир щеше да позвъни на прекия началник на Шоу, капитан Ричард Парнъл, командир на Специалния следователски отдел, който ръководеше формированието на Шоу — Отдела за тежки престъпления.

Шоу си представи как шефът му се събужда в четири часа заранта от телефонния звън. Парнъл напомняше на Шоу булдог, както на външен вид, така и с поведението си — набит, упорит, грубоват полицай от ирландски произход, който имаше дълъг стаж, знаеше си работата и не понасяше глупаци. Не, каза си Шоу, старият Ричард никак няма да се зарадва на всичко това.

Парнъл на свой ред щеше да се обади на Асоциацията на детективите и да говори с главния секретар, който вероятно щеше да позвъни на районния секретар, който пък щеше да се обади на адвоката, прикрепен към делото за ограничена отговорност на Шоу, Мортън Зигел. Районният командир щеше да се свърже и с вътрешния отдел, и с кабинета на главния прокурор на Бруклин. Тези две ведомства щяха да изпратят свои представители.

Шоу прецени, че щяха да се съберат между шест и десет души, за да решат какво да правят с него. Възможностите бяха или да го пуснат да се прибере вкъщи, или да го опандизят и да му предявят обвинение в опит за предумишлено убийство.

— Шибано положение — промърмори той.

Стаята, в която щяха да се съберат, за да се занимават с тази скапана история в пет часа заранта, щеше да се изпълни с недоволни подмятания и псувни.

Шоу се намести на стола, вдигна крака върху бюрото и отметна глава назад. Щеше да мине доста време, докато помощник районният прокурор и следователят по вътрешните дела дойдат да го разпитат. Нямаше какво да прави дотогава, освен да се помъчи да дремне малко.

Три часа по-късно капитан Джеймс Рейфорд седеше зад бюрото на командира на участъка и си записваше нещо в бележника. Кабинетът не беше много по-голям от този на втория етаж, в който се намираше Шоу.

Ако Рейфорд си беше навлякъл съдийска тога, вместо униформата на полицейски капитан, видът му спокойно щеше да съвпадне с представата за строг, безпристрастен цивилен съдия по криминални дела. Всичко в него излъчваше сурова справедливост — ястребовите черти на лицето, изопнатата стойка, оредялата коса, зализана назад. Дори старанието, с което си водеше подробни бележки, напомняше на мъжете, насядали пред него, съдия.

Сметките на Шоу за броя на присъстващите се оказаха точни. Осем души се бяха натъпкали в тясното помещение, седнали или правостоящи, вперили поглед в районния командир, Джеймс Рейфорд. Но интересът на Рейфорд се съсредоточаваше само над трима души: командващия офицер на Шоу — булдога Ричард Парнъл, адвоката на Шоу, плешиво, наподобяващо на гном старче на име Мортън Зигел, и помощник главния прокурор, набит млад чернокож на име Филип Джонсън, чиито бяла риза и син костюм изглеждаха забележително чисти и изгладени, сякаш поддържани в този вид единствено по волята на маниак на тема стерилност като Джонсън.

Рейфорд най-сетне вдигна очи от бележките си.

— Така-а… Упражнението ви е познато, господа. Моята задача е да реша какво да правим с детектив Шоу тази нощ. След тази нощ, Вътрешния отдел и Главна прокуратура могат да постъпят както намерят за добре, но следващият ход е мой. Разчитам на помощта ви, но не желая пререкания и изтощителни дебати. Всички сте прочели рапорта. Мисля, че капитан Парнъл е предоставил досието на детектив Шоу на ваше разположение. Вътрешния отдел и господин Джонсън са приключили с разпитите си. Господин Зигел, вие готов ли сте?

— Да, сър.

— Добре. Представителите на профсъюза вече изказаха мнението си, че на детектив Шоу трябва да му бъде отправена устна похвала и да бъде изпратен у дома си. Господин Джонсън, вие тук представяте главния прокурор, каква е вашата препоръка?

— Пледирам за обвинение в опит за убийство.

Глас от дъното на помещението се обади:

— Тоя сигурно се майтапи!

Джонсън извърна рязко глава по посока на гласа.

— Ако мислите, че се шегувам, грешите. Първо, това твърдение за ветерана с двадесетгодишен стаж, с когото не е имало никакви проблеми, е пълен блъф. Този човек вече е с ограничени пълномощия. За какво? За нападение над висшестоящ офицер.

— Извинете, господин Джонсън — учтиво го прекъсна Зигел. — С това дело се занимавам аз. Не е нападение. Всъщност, не е ясно кой е посегнал първи при възникналото пререкание.

Джонсън порови в документите си и се позова на доклада по инцидента.

— Във всеки случай е адски сигурно кой от двамата е приключил със счупена челюст и избити зъби. — Джонсън вдигна ръка, за да предотврати реакцията на Зигел. — Задръжте. Още не съм започнал дори. Ето от този рапорт е видно, че тазнощният инцидент със стрелба не е единственият, в който се е замесвал. Ще потърся подробности, но ето тук се казва, че е посещавал Психодиспансера в продължение на две седмици след онзи инцидент. Сега, три години по-късно, той отново посещава Психодиспансера, и то по два пъти седмично в продължение на три месеца. Какво, по дяволите, значи всичко това?

Зигел се опита да вземе думата, но Джонсън продължи, като безпардонно го прекъсна:

— Сега този човек се появява на Тилдън авеню в три часа посред нощ, пиян, стреля с пистолет, и то въпреки че е с ограничени пълномощия. Би трябвало изобщо да не докосва оръжие, а той стреля по кола, която, доколкото ми е известно, е била пълна с цивилни лица. По дяволите, най-малко в този случай имаме незаконно притежаване на оръжие и повреждане на лично имущество. А щом в колата е имало хора, става въпрос за опит за убийство. Имаме работа с ченге извън контрол, капитан Рейфорд. Би трябвало да остане в ареста, докато му предявим обвинение. Оставете съдията да постанови гаранция, нека Изправителния отдел да постави този човек под арест, а моята служба да се консултира с Голямото жури и да прецени в какво точно да го обвиним.