Едно последно, дълбоко дръпване от цигарата и вдигнати вежди. После Неван смачка фаса в пепелника.

— Вече си на свободна практика, така ли?

— Винаги съм бил, Стефан. Лиценза ми го държи АГЛОН, но ме викат само при нужда. През останалото време трябва да си заработвам прехраната като всички други.

— И какво иска от мен „клиентката“?

— Разследваме някои контакти на familias andinas. Опитваме се да разбием контрабанден канал за продукти на „Марстех“ във въдворителните лагери.

— И има ли някаква причина да ви помогна?

— Освен факта, че Манко Бамбарен те продаде преди три години? Не, за друга причина не се сещам. Винаги съм те смятал за щедър по душа човек.

Неван разтегна устни в нещо като усмивка.

— Да, тайта Манко наистина ме продаде. Но стоката дойде да я прибереш ти.

— Виновен е вестоносецът, така ли?

— Естествено.

Карл си взе от мезето.

— Наистина ли мислиш, че един мафиотски кръстник второ качество, вманиачен на тема етническа принадлежност, би тръгнал срещу АГЛОН заради теб? Наистина ли си бил толкова отчаян да повярваш, че точно при него ще намериш убежище, Стефан? Има си причина Манко да стигне до позицията на „тайта“ и тя определено не е в щедрата му природа.

— Ти пък какво знаеш за всичко това, марсианецо? Доколкото си спомням, повечето ти мисии бяха все умиротворителни, при това в Близкия изток.

— Знам, че…

— Знаеш ли, че в Централна Азия още действат съюзи между военноплеменни групировки, които аз създадох буквално от нищото още през осемдесет и седма? Знаеш ли колко от марионетните президенти, които държат речи по Ал Джазира, дължат постовете си на мен?

Карл сви рамене.

— Не можеш да пренесеш наготово в Южна Америка методите, дали резултат в Централна Азия. Става въпрос за един съвсем различен континент, Стефан.

— Да, и за една съвсем различна цел. — Неван изтръска нова цигара от пакета. Лапна я, дръпна силно да я запали и вдигна вежди. — Искаш ли?

— Ям в момента.

— Като щеш. — Наведе се напред, издуха дим през масата и се ухили. — Виж, фамилиите не са като онези шибаняци, военноплеменните вождове. И никога не са били. Вождовете искат същото, което иска и всеки преживящ политик — легитимност, признание и уважение от останалата част на стадото. Да се вози в лимузина с тежък ескорт.

Карл кимна, без да спира да дъвче. Неван му беше изнесъл кажи-речи същата лекция и преди три години, докато чакаха уреждането на документите, с които Карл да изведе французина от Лима с белезници. Но нека си говори. Току-виж споменал нещо, което Карл можеше да използва.

— Така че в класическия случай налице е вакуум във властта и десетина от въпросните шибаняци, които се боричкат за надмощие и налагане на нов ред, които пък да им осигурят място в лимузината. При фамилиите нещата не стоят така. Там вече съществува държавна структура, налице са и легитимирани отрепки, бели от креолско потекло и „индианци“ със силно преувеличен чистокръвен произход, които контролират парламента, армията, банките, земевладелците и всичките други хубави неща. До тези хубави неща фамилиите нямат достъп, останала им е само престъпността и сплотяващото ги етническо недоволство, което също е по-скоро мит, отколкото реален фактор. — Неван сложи ръка зад ухото си, сякаш се ослушваше. — А сега дори и митът заглъхва, човече. КОЛИН откара на Марс толкова много от местното население на платата и наля в региона толкова много пари, че фамилиите срещат все по-сериозни затруднения в набирането на хора. Единствените места, където все още имат значимо влияние, са гетата в Републиката. Никъде другаде не им обръщат внимание. Вече никой не се плаши от тях.

— И ти имаше план как да им върнеш старото страхопочитание.

Още дим на валма. Неван махна енергично.

— Заложих на силната си страна. Всички се страхуват от тринайските.

— Така е, само че всички тринайски са прибрани на сигурно място.

Французинът се ухили.

— Ще ти се.

— О, стига, моля ти се. — Карл махна с вилицата. — Едва двадесетина са на свобода. Едни прибираме, други бягат, но бройката се задържа.

— Не е в това въпросът, марсианецо. Изобщо не е в това въпросът.

— Така ли? А в какво?

Неван се заигра с приборите от своята страна на масата, само ги докосваше поред с пръстите на дясната си ръка.

— Въпросът е, че ние съществуваме. И пасваме идеално на всичките им атавистични страхове. Откакто са ни унищожили първия път, отчаяно търсят вещици и чудовища, с които да ни заместят. А сега ние пак сме налице.

— Добре, значи мъжката сила и йерархия вкарват човешката раса в коловозите на работещ социален ред, изкореняват най-опасните плевели и осигуряват стабилна база, така че хиляди години по-късно женските принципи да си пробият път към повърхността и да управляват с някакво подобие на цивилизована почтеност. Това е теорията на твоята приятелка, така ли?

Севги кимна.

— И на Валипур също, повече или по-малко. Както и на суфистите, доколкото иде реч за прозрение в състояние на развитие.

— Обаче обяснява и враждебната реакция, нали? — Явуз се ухили. — „Мерси, момчета, свършихте страхотна работа, предвид на половите си ограничения, но оттук поемаме ние“. Не си представям как религиозните фанатици биха се примирили с това.

— Е. — Севги сви рамене. — Не се примириха лесно, вярно е.

— Да, помня тълпите тук, как скандираха по улиците, когато бях дете. — Явуз изтъни глас в напевен ритъм: — „Мъжете имат власт, над жените, защото Аллах е създал едните по-добри от другите“. И така нататък.

— Пак тази старомодна безсмислица — изсумтя Севги.

— Въпросната старомодна безсмислица е залегнала в самата основа на Корана, ако си спомням правилно. Коранът не е ли част от нюйоркския ислям?

— Много смешно. Историческият контекст не е ли част от интелигентната човешка мисъл по тези места?

Пак пакостливата усмивка, Явуз май се отърсваше от внезапния си пристъп на мъжка вина.

— Тук — да, без съмнение. Но тръгнеш ли на югоизток, много скоро ще откриеш, че на интелигентната човешка мисъл не се гледа с добро око, И като си говорим за това, май и на югозапад от Ню Йорк е същото, или така поне съм чувал.

Севги се разсмя.

— Добре казано. Марсалис спомена, че си писал дисертация на тази тема. Приликите между САЩ преди отцепването и Турция или нещо такова.

— „Психосоциални паралели на турския и американския национализъм“. — Уж трябваше да прозвучи бомбастично, но той вдигна скромно ръце и подкопа ефекта. — Нещата никога не са толкова прости, разбира се, но наистина има доста прилики. И в двата случая говорим за силен и войнствен национализъм, пуснал корени в много тънка културна почва. И в двата случая имаме конституционно заложено светско управление, ръфано по петите от негодуващ фундаментализъм. И в двете страни е налице голяма културна пропаст между градските и селските общности. Еднакво недоверие към Новата математика, еднакъв подход в борбата със синдрома на отслабващата мъжественост — чрез драконовски закони срещу наркотичните вещества и неоправдан оптимизъм. Турция сигурно щеше да се разцепи като Щатите, ако не бяха европейците да дръпнат някой и друг конец отвън.

— Нещо не ми изглеждаш много признателен.

Той въздъхна.

— Да, знам. А би трябвало, струва ми се. Със сигурност не искам откачените фундаменталисти да патрулират по улиците и да убиват с камъни дъщерите ми, ако излязат без придружител или покажат повече плът от увит в саван труп. Но и другото не е много приятно — да знаеш, че страната ти е просто новият заден двор на банда надути циници, които още кътат спомена за империалистическото си минало.

— Това прозвуча почти патриотично.

— Само звучи, уверявам те. — Той въздъхна и поклати глава. — Карл каза ли ти, че преди да се прехвърля на тази работа, преподавах на затворници?