Карл кимна. Първите пипала на болката вече пълзяха по пръстите му.

— Ясно. Искате да съм изчезнал, преди да са се появили репортерите.

Устните на Бейли се свиха в тънка линия.

— Уредил съм ви хеликоптер директно до Арекипа — каза той хладно. — Оттам можете да се прехвърлите на полет до Лондон. Приемете го като жест на добра воля. Пистолетът и разрешителното ще ви бъдат върнати там.

— Не. — Карл поклати глава. Беше тук от името на АГЛОН и като такъв можеше да изиска хеликоптер и без благоволението на Бейли. На теория поне. — Пистолетът и разрешителното ще ми ги върнете лично и веднага.

— Моля?!

— Пистолетът „Хааг“ е собственост на АГЛОН. Притежанието му от неупълномощени лица е забранено от закона. Донесете ми го.

Кракът на Бейли спря да се люлее. Погледите им за миг се срещнаха и управителят явно видя нещо в очите на Карл, защото побърза да погледне встрани и пак се изкашля нервно. Кимна на един от охранителите да се приближи, после сведе поглед към името, изписано на джобчето на униформата му.

— Ъъ, Санчес. Иди да донесеш личните вещи на господин Марсалис.

— Не. — Карл хвърли бърз поглед към Санчес и той спря с ръка на дръжката на вратата. Знаеше, че постъпва детински, но не можа да се сдържи. Обърна се към управителя. — Казах да ми го донесете вие.

Бейли почервеня. Стана от бюрото.

— Слушай, Марсалис, недей да…

Карл стисна в юмрук пръстите на едната си ръка с другата. Примижа от болка — сякаш хиляди иглички се забиваха в кожата му.

— Иди и ми го донеси — тихо повтори Карл.

Мигът се задържа, после се пукна като мехур. Все така изчервен до корените на грижливо фризираната си коса, Бейли тръгна с рамото напред и почти избута вратата.

— Дръжте го под око — излая на охранителите и излезе. Карл видя, че двамата пазачи се подсмихват. Разтърка отново юмрука си. После и другата ръка. И попита:

— Та кой от вас двамата така хуманно ме изгори с разтворителя?

Усмивките се претопиха в напрегната враждебност и мълчанието се проточи чак докато Бейли не се върна с нещата му и със съответната документация.

— Ще трябва да удостоверите, че сте ги получили — каза сърдито.

Нещата му бяха прибрани в широка четиридесет сантиметра изолационна лента, всяко в здравата хватка на вакуумнозапечатан найлон. Карл взе лентата и я разви на бюрото да провери дали всичко е налице. Посочи ключа и каза:

— Това е от гардеробче в терминала. Раницата ми е там.

— Можете да си я вземете на път към хеликоптера — каза Бейли и му размаха нетърпеливо разписката за получените вещи. — Хората ми ще ви придружат.

Карл взе формуляра и го сложи на бюрото, махна предпазната лепенка от холорекордера в ъгълчето и се наведе по-близо.

— Карл Марсалис, ИН с810др576 — започна да изрежда до болка познатата поредица цифри и букви. — Разрешителен код по АГЛОН 31-нефрит. С настоящото удостоверявам, че предметите в прилежащия списък са пълният набор лична собственост, отнета ми от лагерната охрана на осемнадесети юни 2107 и впоследствие върната, на съща дата.

Положи палец върху диска, за да го подпечата, и плъзна формуляра по бюрото. Докато рецитираше удостоверението, го бе обзело странно усещане — изведнъж започна да не му стига въздух, сякаш във вакуума на прозрачния найлон беше затворен самият той, а не вещите му.

„Повече не искам да правя това.“

Не, имаше нещо друго. Вдигна поглед и видя как го гледат Бейли и двете момчета от охраната.

„Повече не искам да бъда това.“

Така.

Хеликоптерът се издигна над лагера, заходи в широк вираж над блестящото синьо на езерото, после продължи надолу, през голата красота на планината от платото към Арекипа. Този тип хеликоптери имаха умни навигационни системи, поддържащи сателитен модел на терена и метеорологичните условия в реално време, което означаваше, че машината на практика лети сама. Въпреки това пилотът не му каза и една дума до края на полета. Карл седеше сам в пасажерското отделение, зяпаше пейзажа долу и лениво го наслагваше върху спомените си за Марс. Приликите се набиваха на око, но в крайна сметка това тук беше родният свят, с небесносиньото небе горе, широкия хоризонт на голяма планета напред и бавната позната тежест на пълно же, която ти дърпа кокалите надолу.

„Не на заместителите“. Призиви от политическите емисии на Първа земна партия. „Не се поддавайте на корпоративната реклама. Нека краката ви са стъпили здраво на земята. Борете се за един по-добър живот ТУК и един по-добър свят СЕГА.“

На летището в Арекипа използва акредитивните си писма от АГЛОН, за да си осигури място в спална класа за следващия директен плосколинеен полет на „Делта“ до Маями. Би предпочел да пътува суборбитално, но за тази цел трябваше да иде до Лима, а това едва ли си струваше забавянето и допълнителните разправии. Така поне щеше да си почине малко. До полета оставаше почти час, така че той си купи кодеин без рецепта, взе два пъти повече от препоръчителната доза и преглътна хапчетата с някакво безалкохолно от магазина на „Буенос Айрес Бийф Ко“ в терминала за заминаващи. Изяде приготвената по лиценз храна, застанал пред огромните прозорци с изглед към пистите, но почти не усети вкуса й: взираше се в заснежения вулканичен конус на Ел Мисти и се питаше дали пък наистина няма нещо друго, с което да си изкарва прехраната.

„Има бе. Иди да приказваш със Зули, като се прибереш, може пък да търси портиер за делничните дни.“

Горчива усмивка. Викаха пътниците за неговия полет. Карл дояде изстиналия пампабургер, избърса си пръстите и тръгна.

По време на полета до Маями спа зле, тормозен от сънища за тихите коридори на „Фелипе Суза“ и смътния ужас, че призракът на Габи се носи след него в нискогравитационната тишина: лицето й бе спокойно и непокътнато въпреки изстрела, който я беше убил, само мозъкът й изтичаше на тъмни бавни капки през дупката, която беше отворил в тила й. Вариации по тема, но нищо ново на практика — само дето обикновено друга жена се носеше зад него в изоставения космически кораб, наблизо, но без да го докосва, и шепнеше в ухото му, едва доловимо в мъртвешкия вой на тишината.

Събуди се рязко, плувнал в пот, стреснат от пилота, който тъкмо съобщаваше, че започват спускане към Маями и че летището е затворено от съображения за сигурност, поради което в обозримо бъдеще нямало да има свързващи полети. Информация за възможно настаняване в хотелите около летището можело да бъде получена чрез…

„Мамка му!“

Суборбиталната совалка на „Върджин“ щеше да го отнесе в небето над Лондон само четиридесет и пет минути, след като излетеше от Маями. Щеше да си е у дома, преди в „Банърс“ да са приели последните поръчки, и после в собственото си легло в апартамента си в Крауч Енд. Сигурно щеше да спи до късно на следващата сутрин, да се събуди от песните на птиците пред прозореца и разсеяната от облаци слънчева светлина, процеждаща се през лъскавия листак на дърветата отпред. Най-сетне щеше да се наслади по-продължително на британското лято — с раната в хълбока му Агенцията нямаше къде да мърда — с целия Атлантически океан между себе си и емоционалната топография на подготвителния лагер.

Вместо това мъкнеше куфара си през просторни светли терминали, обточени с огромни холоекрани, два на десет метра, екрани, които внушаваха противоречивите си послания. „Искате ли да виждате само червени скали през дебели люкове? Там има само това!“ и „На Марс отиват само победителите!“. Маями беше нещо като централна гара на Америките, следователно и притегателен център за всяка компания, свързана с Колониалната инициатива на западните нации. Преди две години му беше попаднала статия в цветната притурка на едно корпоративно издание и беше запомнил думите на журналистката: „Понастоящем всеки седми човек, преминаващ през Международното летище на Маями, пътува по работа, която е пряко или непряко свързана с Марс и програмата КОЛИН. Тази цифра ще продължава да расте“. Съотношението сигурно беше стигнало вече едно към четири.