— Сигурно може да се изключи.

— Да. — Не понечи да повика Кранстън. — Когато започнах работа в полицията, нюйоркското управление провеждаше тестове с виртуална опция, която ти позволява да говориш с трупа.

— Боже Господи, и чия откачена идея е това? — Ала въпросът му прозвуча някак разсеяно. Марсалис коленичи до тялото и свъси вежди.

— Не знам. На някой инфоманиак сигурно, с твърде много свободно време и изобилие от творчески напъни. Уж с цел да се предотврати загубата на чувствителност. Да напомня на разследващите, че трупът доскоро е бил живо човешко същество.

— Да бе. — Той взе едната ръка на мъртвата жена, с леко присвита нагоре длан, като чашка, и я повдигна нежно. На пръв поглед изглеждаше, че гали пръстите й.

Севги коленичи до него.

— Вече се използваха моделите, с които връщаш жертвата на заден ход от момента на смъртта и я разхождаш през вероятната последователност на събитията. Така че крачката може и да не е била чак толкова голяма.

Той се обърна да я погледне и лицето му изведнъж се озова съвсем близо до нейното.

— Можем ли да го направим тук?

— Искаш ли?

Поредното свиване на рамене.

— Не бързаме за никъде, нали?

— Добре. Кранстън?

Интерфейсът се материализира без особен драматизъм в другия край на стаята, като химически проявена снимка с използваната през миналото хилядолетие технология, която им бяха демонстрирали на един семинар.

— С какво мога да ви помогна?

Севги стана и махна с ръка.

— Можеш ли да ни пуснеш събитийния модел? Само последните няколко минути.

— Няма проблем. Ще трябва да минете в съседната стая, защото, изглежда, е започнало там. Ще включа системата ей сега. Звук искате ли?

Севги често беше гледала подобни възстановки, затова поклати отрицателно глава.

— Не, само движенията.

— Добре. Последвайте ме, ако обичате.

Нервите й съвсем се опънаха, когато патрулният полицай мина директно през стената. Севги и Марсалис предпочетоха по-конвенционалния път през вратата. Кранстън вече ги чакаше. Щом влязоха, небето зад прозорците рязко потъмня, а пердетата се плъзнаха наполовина като ефект в евтин филм на ужасите. Тони Монтес, все още жива и здрава, влезе в ролята на призрака — въплъти се бавно в центъра на стаята, с еспадрили в зелено и кремаво: отиваха си с цвета на полата и блузата й. Гримът й не беше размазан, лицето й изглеждаше неестествено спокойно.

На крачка от нея системата скицира извършителя.

Мъжки силует, със стандартни черти и стандартна телесна маса като от анатомична рисунка в учебник по биология, всичко това скицирано в лъскаво черно. Ала скицираното създание дишаше. И не само дишаше, а изведнъж скочи към Тони Монтес и я удари жестоко с юмрук. Тя залитна мълчаливо назад, загуби равновесие и падна на дивана. Едната еспадрила се изхлузи от крака й, литна абсурдно високо и падна в другия край на стаята. Черната фигура стисна Монтес за гърлото и я удари в лицето. И другата еспадрила се изхлузи. Монтес се изправи с мъка; черната фигура я наблюдаваше със спокойствието на робот. После направи крачка към нея и я удари с юмрук в гърдите. Тя залитна към пердетата, падна, после пак се изправи. Посегна да му издере лицето и за награда получи силен шамар с опакото на ръката, който я запрати в другия край на стаята. Удари си гърба в ръба на отворената към коридора врата. Падна и този път не се опита да стане.

Черната фигура тръгна към нея.

— На този етап — обясни интерфейсът — моделът смята, че убиецът е принудил Монтес да отиде в другата стая, изправил я е до стената и я е застрелял в главата. Системата все още работи върху причините за смяната на тактиката. Може би се е притеснил, че някой ще види убийството през прозореца, който гледа към улицата.

Черната фигура се наведе над Монтес, хвана я за косата и я изправи на крака. Изви едната й ръка зад гърба и я повлече към вратата към трапезарията. На прага двете фигури застинаха като в жива картина.

— Ще желаете ли да се преместите в другата стая, за да проследите последния етап от възстановката?

Севги погледна Марсалис. Той поклати глава.

— Не. Изключи я.

Монтес и нейният скициран в черно убиец избледняха и изчезнаха. Марсалис мина през освободеното от виртуалните фигури място и Севги остана сама в предната стая. Когато го последва през прага, го завари коленичил до трупа, както преди. Този път четеше данните в кутийките.

— Хареса ли си нещо? — Това беше стара шега сред следователите от отдел „Убийства“, черен хумор от мястото на престъплението. Излезе от устата й, преди да се е усетила.

Той вдигна очи и плъзна поглед из стаята.

— Искам да видя предишни данни.

Тя примигна.

— Предишни данни за какво?

— За нея. — Той посочи трупа на пода. — За Монтес.

— Марсалис, тя е била обикновена домакиня, по дяволите! — Даде си сметка, че се ядосва на самата себе си и на лекотата, с която беше превключила на стария полицейски режим. Овладя се. — Майка на две деца, която живее в скъпо предградие и продава недвижими имоти на половин работен ден. За какви данни говориш?

Той се поколеба. Стана и пак огледа стаята, сякаш не можеше да проумее как Монтес се е сдобила с такова обзавеждане.

— Марсалис?

Той се обърна към нея.

— Ако тази жена е била агент по недвижими имоти, аз съм шибана бонобо. Искаш ли да излезем малко на чист въздух?

Тя вдигна вежда.

— Във виртуална среда?

— Изразих се образно. Все Трябва да има съвещателно ниво някъде в програмата. Какво ще кажеш да идем там?

Съвещателното ниво беше второ качество, откъдето и да го погледнеш. Помещаваше се на билото на скалисто плато, до което се стигаше от всяка точка на виртуалната среда чрез подаване на гласов код, който научиха от Кранстън. Системата ги прехвърли моментално, без осезаемо чувство за преместване, и изведнъж се озоваха високо в пустинята с панорамна гледка към инфодомовете в равнината долу. Анжелинските детективи бяха добавяли по нещо от себе си с годините и сега платото беше осеяно с любими кресла с различна тапицерия, две меки постелки за гимнастика, хамак, опънат между две дебели стоманени куки, забити във фрагменти от тухлена стена, които висяха неподвижно във въздуха; още един хамак, този път опънат по-конвенционално между две палми с реални размери; маса за билярд, и накрая, колкото и да беше странно, полегнал настрани старовремски мотоциклет със забита в резервоара брадва.

Беше много тихо, само вятърът свиреше в скалите под тях. Толкова тихо, че с малко въображение и ако напрегнеш слух, сигурно би могъл да чуеш недоловимия статичен шум на инфосистемите, които поддържаха в средата. Карл се взира известно време в домовете долу, но не се вслушваше за несъществуващи шумове, а премисляше видяното. Инфодомовете изглеждаха някак много далеч и това май беше добре. Тук нямаше нищо, което да заслужава повече от повърхностен интерес. Чудеше се колко най-малко може да каже на Ертекин и колко точно съдействие трябва да изиграе, за да държи полицейския й инстинкт в състояние на дрямка.

— Виж — каза накрая. — Борбата, която са моделирали тук и която видяхме долу, е пълна глупост. Монтес не е била жертва, тя се е борила докрай. При това е знаела как да се бори. Затова е останала толкова рано без еспадрили. Не са паднали случайно от краката й, сама ги е изритала, за да се бие по-добре.

— И на какво основаваш тези си изводи?

— Отначало на инстинкт. — Вдигна ръка, за да спре протестите й. — Ертекин, тук не става въпрос за някакъв умопомрачен сериен убиец. Мерин отива чак в Свободното пристанище, за да убие конкретна жена. Трябва да има нещо, което я прави специална.

— Може и така да е. Но това още не доказва, че е била специалист по бойни изкуства.

— Да. Но ръцете й го доказват. — Той вдигна собствените си ръце с длани към лицето, пръстите свити наполовина в юмрук. — Напряко на кокалчетата й има вградена костна сплав, усеща се през кожата. Вероятно калцикрит. Това е бойна технология.