Стъпки, в дъното на параклиса.
— Марсалис.
„По дяволите!“
Обърна се. Трима служители, двама от дневната смяна на крило Б, Фолц и Гарсия, въоръжени със зашеметители, оглеждаха пейките с отработено спокойствие. Другия Карл не го познаваше. Не беше въоръжен, телефонната щипка в ухото и покрай челюстта му изглеждаше съвсем нова и неупотребявана. Бял, над четиридесетте. Карл реши, че е от администрацията, най-вероятно на висок пост. Косата му беше прошарена, а лицето набраздено като на работохолик на средна възраст, но в очите му липсваше лаконичната бдителност на редовите надзиратели. Фактът, че Карл не го познаваше, не означаваше кой знае какво — щатският на Южна Флорида беше голям затвор, — но покрай дипломатическата престрелка от последните месеци поне десетина пъти го бяха викали в администрацията, а той беше добър физиономист. Този тип определено го виждаше за пръв път.
— К’во правиш тука, Марсалис? — Челюстите на Фолц се трудеха в неуморен ритъм върху дъвката в устата му. — И ти ли си станал набожен бе?
Въпросът беше реторичен и не изискваше отговор. Гарсия и Фолц бяха стари кучета и знаеха какво става в параклиса. Фолц насочи поглед към Дудек и Лий и кимна, не на тях, а на някакви свои си мисли.
— Намираме расова хармония в общението с Бога, а, момчета?
Арийците на първата скамейка мълчаха като риби. А при вратата Гарсия само дето не беше наврял приклада на карабината си в ухото на третия.
— Достатъчно — излая непознатият. — Марсалис, викат те в администрацията.
Слабоват пристъп на надежда. Срещите с Андрицки, представителя на АГЛОН, бяха във вторниците, през седмица, малко преди обяд. Да се появи някой толкова късно през седмицата, при това без предупреждение, беше знак за някакъв напредък. Трябваше да е. Някой някъде беше намерил ключа към републиканската крепост от ксенофобия и измислен морал.
Малко натиск в правилната посока щеше да отвори портите и целият дипломатически и законов процес щеше да се отпуши и да продължи нормално. А Карл Марсалис щеше най-сетне да се махне от този шибан затвор и да си иде вкъщи.
„Да бе, надявай се!“ Отпусна внимателно самоделката и тя се изсули от ръкава му и легна безшумно на пейката до него. Бутна я с пръсти назад към облегалката и се изправи, а тя остана там, невидима за всички, включително за арийците, които нямаха пряка видимост към мястото, където седеше. Седемнайсет, спомни си и го побиха тръпки. Нямаше с какво да купи нова, ако привикването в администрацията не оправдаеше надеждите му и го пратеха обратно в крило Б при Дудек и дружинката му. С или без мрежа, ако не разполагаше с оръжие, най-вероятно щеше да пострада.
Надеждата се срина внезапно в корема му, превърнала се в гадно отчаяние и растящ безсмислен гняв.
„Реджи Барне, да се задавиш дано с респиратора си.“
Тръгна по пътеката между скамейките към тримата офицери. Дудек се обърна след него. Карл го видя с периферното си зрение и извъртя глава да го погледне в очите. Видя в тях глада и жаждата за кръв и се постара да ги посрещне с каменно безразличие. Но вътре в себе си откри, че адски му е писнало от младостта и яростта на тоя тип. От омразата, която лъхаше не само от Дудек и нему подобните, а от самите стени на затвора, сякаш заведенията като щатския на Южна Флорида бяха жлези в политическото, тяло на Републиката, жлези, които изпускаха омраза като един вид естествена секреция, трупаха я в запас, а после я изпомпваха в кръвообращението на нацията, за да разяжда и да търси жертви.
— Гледай напред и смирено, Дудек — каза Фолц, усетил прехвърчалите искри. Гласът му тежеше от ирония. — Молитви не се казват така, момче.
Карл не погледна назад да види дали Дудек се е подчинил на нареждането. Не беше нужно. Нямаше никакво значение накъде гледа Дудек. Карл усещаше омразата му с гърба си, тя го подпираше като огромен мек балон, който се издува и изпълва молитвения дом почти докрай. Затворническа харта, основана на вярата. Всеки се моли на собствения си бог, а богът на Дудек беше бял като полимерен стиропор за опаковки.
Гласът на Съдърланд, дълбок и развеселен, като мед, който насипват с черпак в главата му.
„Омразата не е нещо ново, момче. Нужна им е така, както им е нужен въздух, който да дишат. Без нея ще се разпаднат. Тринайските са просто най-новата закачалка, на която да я увесят.“
„И от това трябва да ми стане по-добре, така ли?“
Съдърланд само бе вдигнал рамене.
„Само да те подготви, нищо повече. Ти какво очакваше?“
Надеждата и отчаянието се бореха за надмощие в стомаха му по целия път от крило Б, през двора и до административната сграда. Жегата го натисна като топъл и влажен пешкир. Отразената в облачната покривка светлина го бодеше в очите. Той примижа и погледна нагоре за някакви знаци. На покрива на сградата нямаше хеликоптер, което означаваше, че не са пристигнали високопоставени посетители от Талахаси или Вашингтон. Нищо не се виждаше и в сивкавото небе, нищо особено не се чуваше откъм паркинга от другата страна на яката двойна ограда. Нямаше трескава журналистическа активност, нямаше бусове със сателитни антени. Преди два месеца, малко след като го прехвърлиха тук, Андрицки беше подшушнал това-онова на пресата с надеждата да предизвика достатъчно обществено възмущение, което да ускори благоприятния изход от ситуацията. Тактиката му, уви, беше дала неочакван резултат — медиите на Републиката съсредоточиха вниманието си най-вече върху статута на Карл като таен агент на АГЛОН и смъртта на Габриела в лагера „Гарод Хоркан“. Връзката му с ООН, полезен лост във всяка друга точка на света, тук само наливаше масло в отдавнашната параноя, която Вашингтон грижливо насаждаше след отцепването, а и преди него. Не помагаше и фактът, че цветът на кожата му провокираше най-дълбоките атавистични страхове на Републиката. Сервиран от смехотворно старомодната и силно манипулативна телевизионна помия, която тук минаваше за национално новинарско покритие, Карл се оказа просто поредната доза в услуга на един режим, който от сто и петдесет години умело боравеше с възможностите на информационното затъмнение. Черен, задържан, опасен.
Засега това изглеждаше повече от, достатъчно за целите на Републиката. Нито „Сигма“, нито правораздавателните органи на щата Флорида бяха сметнали за нужно да разгласят подробностите за генетичния статут на Карл — за което той им беше съответно благодарен, защото в затвора противното би било равносилно на смъртна присъда. Пред килията му щеше да се нареди опашка от млади мъже като Дудек, само че без ограничение откъм раса и религия, всичките изпълнени с неясна, но решителна омраза и нетърпеливи да си премерят силите с чудовището. Нямаше представа защо задържат информацията, която със сигурност вече бяха получили. В крайна сметка не беше тайна какъв е и няколко елементарни въпроса в лагера „Гарод Хоркан“, проверка в общите регистри на АГЛОН или дори бегъл преглед на репортажите по случая „Фелипе Суза“ отпреди осем години биха извадили истината на повърхността. Стигнал бе до заключението, че джизъслендските медии са дали на заден, че са размахали послушно опашка пред властите, но още не можеше да проумее защо. Може би пазеха тази информация в резерв, като един вид последен коз срещу ООН, или пък се опасяваха от масовата паника, която би могла да настъпи, стигне ли до обществеността истината за генетичния му статут. Или пък някой бавен като охлюв процес на съгласуване между отделните служби още не беше завършил и когато това станеше, въпросните служби щяха да получат своето възмездие за Уилбринк в лицето на дългата опашка от въоръжени със самоделки сърдити млади мъже.
Ако дотогава Карл не се беше махнал оттук.
Надежда. Отчаяние. Махалото джуркаше стомаха му. Минаха през стоманените решетки и сложната система за сигурност на административната сграда, която включваше обискиране — ръчно и чрез машинно сканиране. Гъгниви заповедни гласове и груби делови ръце. Фолц си тръгна — остави на Гарсия и непознатия да придружат поверения им затворник по дрънчащите метални стъпала до втория етаж и през тежката врата, зад която се простираха тишината и дебелите килими на административните офиси. Изведнъж стана по-хладно и потта по кожата му засъхна. Облицовани стени, корпоративното лого — и на „Сигма“ и на Щатския затвор на Южна Флорида, — нацвъкано дискретно и повсеместно в приглушени тонове, наситеното синьо и яркото оранжево на затворническите униформи тук беше избелено до пастелни отсенки. От време на време мека камбанка откъм някое бюро оповестяваше, че инфо-интерфейсът е приключил поставената задача. Карл усети как сетивата му настръхват от рязката промяна. Жена с пола мина покрай него, истинска жена, не холопорнографска конфекция. Не беше млада, поне на четирийсет беше, но красива посвоему, и с тяло, което наистина се движеше под дрехите. Дори усети миризмата й, когато се разминаха — ухание на жена и на тежък мускусен парфюм, който му беше смътно познат. Спомените от живота извън затвора го връхлетяха внезапно и дръпнаха някаква струна в основата на гръбнака му.
