„Е, нормално е — помисли сърдито той. — Този тип стока не им е от голяма полза на компютъризираните автопилоти.“

Вдигна поглед към небесния билборд на бардака — името беше изписано с разкрачени вампирски букви, каквито оригиналната Табита никога не би одобрила, ако не беше продала бизнеса си и не се беше прехвърлила отвъд границата, в Ръба, веднага щом събра необходимия капитал. Зад тънките заострени букви като зад затворническа решетка женски фигури ту се появяваха, ту изчезваха, цветът на плътта им изглеждаше съвсем естествен и само строгите ограничения върху рекламата във вид на задължителното пикселиране ги деляха от пълната автентичност.

„И без това клиентелата никаква я няма напоследък.

Това го знаеш.

Това и Кенан го знаеше, умнико.

Умнико? Да бе, и ти си един шибан умник, Макс, няма що, на паркинга пред бардака на Табита с курвенски сополи по якето. Поне една свирка да си беше изпросил. Всичките ти планове и схеми, всичките ти глупости за нов живот, а виж къде свърши. Със сополи по дрехите и без свирка. Толкова си умен, умнико, че направо да му се додрайфа на човек.“

— Умник…

Чу собственото си мърморене, заключителното ехо на тъпия спор, който току-що беше разиграл в главата си. Знаеше, че пак си говори сам, знаеше и защо. Знаеше и защо не се беше постарал да кандърдиса Криси за свирката.

„Една шибана доза никога не ти стига, нали.“

Беше си шибнал синаптика в очите преди два часа, и то качествен продукт, от собствения му запас, а не боклука, който продаваше на хлапетата във Ван Хорн и Кент в събота вечер. И адски добре знаеше, че ще му е нужно само едно капване — и в началото точно на това се спря, само съдържанието на един капкомер в потрепващата повърхност на лявото око, онова, дето хлапетата му викаха пиратска доза. Само че пиратските дози винаги, абсолютно винаги, по дяволите, го правеха странно разбалансиран, и то в добрите нощи, а тази не беше от тях, така че когато синаптикът започна да действа, усещането за прецакана симетрия пак се появи и започна да се засилва и да се засилва, докато цялата дясна половина от тялото му не стана твърде бавна и сънлива, направо непоносимо, така че той се предаде и наклони глава назад още веднъж, преди да поеме на път, и течността се разля по дясната му очна ябълка като сълзи.

„А имаше време — спомни си той, — когато сам командваше парада. Наречи го дисциплина или самоуважение, или каквото щеш, но не ти позволяваше да си причиняваш такива неща.“

Напоследък често си спомняше за онова време, погледът му попадаше на някое огледало в стая, която изведнъж му се струваше непозната и неприсъща, питаше се как се е озовал тук и къде е пропаднало всичко. Онова време, когато синаптикът беше инструмент като всеки друг, полезен и ползван с тотална увереност и спокойствие, които биха граничели с арогантност, ако го нямаше онова чувство за чистота и ред. Отдавна, преди всичко да се сговни и небето по здрач над Уайоминг да се покрие с черен димен покров.

„Имало едно време…

Имало. А имаше и друго време, когато летата изглеждаха безкрайни, при това безплатно. Спомняш ли си? Времето лети, Макс — преживей го. Майната й на носталгията, да се върнем към настоящето.“

Ето го настоящето му. Сополи и без свирка, навън в нощта.

Плъзна ръка по якето си, без да си прави труда да погледне. Синаптикът включи визуалната памет и пална искра към невромрториката, която на свой ред и много прецизно насочи жеста право в десетката. Пръстите загребаха сопола. Той ги потри с гримаса. Тая простотия определено му идваше в повече, особено сега. Сякаш си нямаше други главоболия. Каза й, няколко пъти й каза, по дяволите, че подготвя нещо голямо, нещо, което изисква вниманието му, и че тая сводническа простотия не му е централният номер в прог…

„Да бе, как ли не — отчетливо го прекъсна синаптикът. — От колко години си повтаряме все същото? Кажи, умнико?“

„Този път е различно. Ако приходите се запазят каквито са сега, по това време догодина — дим да ни няма. Завинаги.“

„А ако не се запазят?“

„Имаме и други варианти. Стига си се притеснявал.“

„Други варианти, как не. Ще си останеш цял живот сводник. И какво ще правиш с Криси тогава?“

Онова, което щеше да прави тогава, мрачно си помисли той, онова, което щеше да се наложи да прави с Криси тогава, щеше да е много неприятно. То си беше ясно от самото начало, но той все си затваряше очите. На тъпата кучка открай време й беше скъпа поддръжката, още от Хюстън, когато работеше на улицата. Руса грива като захарен памук и онова изкусно тексаско провлачване, а сега подкожните импланти за циците, той ги беше платил — трябваше да се сети, че така ще стане, че ще започне да му се надува веднага щом се почувства у дома си при Табита. Че ще се държи така, все едно е чистокръвна бонобо, на каквато я бяха маскирали. Че ще му се обажда по всяко време на деня и нощта или ще кара хората от мениджмънта на Табита да му се обаждат вместо нея и да му казват, че нямало да работи, щото я боляла главата или коремът или просто щото не й харесвал дебелакът, дето е платил сума ти пари да се намести между краката й; седи си там на леглото с блеснали очички и мрънка: „Еди това, Еди онова, Еди не знам какво си“, и го принуждава да прибягва до пълнометражната версия на миш-маша от заплахи и ласкателства, сякаш това е любимият й комичен скеч в негово изпълнение.

„Защо тогава не избра Серена или Маги за подкожните? Нямаше да ти създават и наполовина толкова неприятности.“

В неестествената бистрота на синаптика той знаеше защо. Но се завъртя и загърби отговора заедно с примигващия сладострастен билборд на Табита в небето. Сумракът, в който тънеше слабо осветеният паркинг, прибули зрението му. Той замига да нагоди очите си.

— Здрасти, Макс.

Гласът го тресна като електрически ток, изрита го право към скорпионските му спомени, към времена и места, толкова живи, че почти очакваше да отвори очи и да открие, че незнайно как се е върнал там, преди Уайоминг, в онова друго, по-чисто време.

Но не беше.

Още си беше тук, на пуст паркинг пред долнопробен тексаски бордей, сополът на нахална курва засъхваше върху пръстите му, а мозъкът му жужеше от твърде много синаптик.

Проговорилият излезе от сенките и застана пред него. Мекото виолетово сияние на маркиращите паркинга лампи го превръщаше в неясен силует с неразличимо лице. Ала нещо в стойката настигна на бегом спомените, разбудени от гласа. Синаптикът услужливо му подсказа името и насложи черти върху тъмното лице. Той зяпна, напразно се мъчеше да върже някакъв смисъл в това.

— Ти?

Човекът се раздвижи и помръдна леко едната си ръка.

— Но… — Той поклати глава. — Ти… Ти си на шибания Марс бе, човек.

Онзи не каза нищо, чакаше. Еди се приближи, вдигнал неуверено ръце за прегръдка.

— Кога се върна? Тоест, стига бе, човек, какво изобщо правиш тук?

— Не знаеш ли?

Той се усмихна смутено, може би малко пресилено на повърхността, но съвсем искрено по произход.

— Не бе, човек, представа ня…

… и усмивката му секна, заличена от внезапно просветление.

За миг се чуваше само тишината на пустинята и свистенето на поредния автовоз по магистралата.

Той бръкна трескаво под якето и задра с пръсти по корема си. Накара ги някак да се свият около дръжката на компактния „Колт Ситизън“, който носеше залепен за, колана си…

Беше се приближил твърде много.

Мисълта се процеди през него, не каква да е, а скорпионска преценка от онова, другото време, някак тъжна и бавна, въпреки скоростта, с която виждаше как всичко отива по дяволите. Онзи посегна мълниеносно, стисна до болка китката му и прикова ръката с оръжието там, където си беше. Той вдигна лявата си ръка уж да блокира, но вместо това замахна към гърлото на другия мъж, или към лицето, или, „Твърде близо, твърде близо съм, по дяволите!“, и онзи естествено блокира с лекота удара му; нищо не можеше да му направи, нямаше какво да му направи. Нисък ритник подкоси краката му, онзи го блъсна с цяло тяло и той падна. Претърколи се отчаяно. „Не позволявай на това копеле да те зарита, обърни се по гръб и може би пистолетът, шибаният пистолет…“