А после лекарят и другите помагачи по пътя. Хора, които Рен, изглежда, познаваше добре. Прехвърлиха се в друг камион, после имаше някаква къща и меко легло в покрайнините на градче, чието име Скот така и не разбра. Още една дълга и безсънна нощ във високопроходим джип, после, призори, слязоха тук, при изоставената въздушна база насред пустинята.

А после чакането.

Скот се постара да е полезен. Чистеше след Рен и странника, изпъваше им спалните чували всяка сутрин и им прибираше нещата — странно, но веднъж зърна в раницата на Рен библия и сноп навити на руло разпечатки от религиозни републикански сайтове, някои от които самият той познаваше добре. Затвори полекичка раницата и повече не погледна вътре, защото по природа не обичаше да си вре носа в чужди работи. Само смръщи смутено вежди, а после се опита да го прогони от мислите си. Вместо това спретна нещо като маса и три ниски столчета от боклуците, които се търкаляха около контролната кула и хангарите. В ъгъла на един от хангарите откри скелета на останала без криле „Чесна“, покрита небрежно с дебел непрозрачен найлон — от него направи завеси за две от тоалетните и банята с душовете. Пак той се грижеше за храната. Запасите, оставени им от шофьора на джипа, се състояха почти изцяло от самозатоплящи се порциони, но Скот се стараеше да внася известно разнообразие от наличните ресурси и носеше храната на другите двама в кулата, когато те не даваха признак, че се канят да слизат. Опитваше се да не зяпа странника. Пестеше предписаните му от лекаря болкоуспокояващи й се молеше старателно всеки път, когато сядаше да яде и лягаше да спи. Колкото и да беше странно, чувстваше се добре, по-добре отпреди.

— Скоро ще е.

Скот се стресна. Тишината в полуразрушената сграда ставаше някак още по-плътна след свечеряване и гласът на Рен го стресна като изстрел. Вдигна очи и я видя на вратата, която водеше към стълбището на кулата. Светлината от последните червеникави отблясъци на залеза се смесваше със синьото сияние на походните лампи, които беше запалил, и се отразяваше в очите й и в дългия цип на старомодното й кожено яке.

— Какво правиш?

— Моля се. — Каза го предизвикателно, защото през последните дни не я беше виждал да прави същото.

Тя кимна, влезе в стаята и се сви с несъзнателна грация върху спалния си чувал.

— Трябва да поговорим — каза и гласът й му прозвуча уморено. — Защо не дойдеш при мен?

Той за малко да подскочи пак.

— Защо?

— Няма да те ухапя, Скот.

— Аз, ъъ, знам, че няма да ме ухапеш, но и оттук те чувам добре.

— Може и така да е, но предпочитам да не викаме. Ела тук.

Той стисна устни, стана от своя спален чувал и тръгна към нейния. Тя кимна вляво от себе си и Скот тромаво приклекна до нея, без да сяда съвсем. Заля го миризмата й, омърсена леко от пустинна пот — сети се, че за последно се беше къпала предната сутрин. Погледна го в лицето и той усети същото пристягане в гърдите като преди. Тя кимна нагоре, към тавана и кулата над тях.

— Знаеш кой е той — прошепна му. — Нали?

Вълнение, близко до екстаз, се плисна в червата му, ливна се нагоре и се срещна с чувството, което Рен предизвикваше под ребрата му. Успя да кимне отсечено.

— Знам.

— Значи ставаме двама. — Тя въздъхна. — За мен е по-трудно, Скот. Израснала съм в голямо семейство, в което имаше и християни, но аз не бях една от тях. Моят религиозен опит е… различен от твоя. Там, откъдето идвам, приемаме, че хората изповядват различни вярвания, но винаги сме смятали, че става въпрос за различни гледни точки към същите истини, в които вярваме. Не толкова точни и не толкова просветени пътеки. Но никога не съм допускала, че е възможно нашата истина да е по-малко просветената, че единствено християните са прозрели вярно. — Тя поклати глава. — Никога не съм го допускала.

Скот усети как в гърдите му като пламъци се надигат топлота и желание да я закриля. Посегна, хвана ръката й и я стисна леко.

— Няма нищо — каза й. — Вярата ти е била искрена. Само това има значение.

— Искам да кажа, че човек трябва да вярва на онова, което вижда с очите си, Скот. Нали? — Погледна го в очите. — И трябва да вярваш на онова, което ти казват, когато нищо друго не обяснява нещата, нали?

Той си пое дълбоко дъх.

— Това ми звучи съвсем разумно, Кармен.

— Да, той е тук и не знам дали в твоята библия има нещо, което да го обясни, защото със сигурност няма нищо общо с онова, което са ме учили мен за последния цикъл. Той казва — Рен отново извърна очи нагоре, — че е дошъл рано, че още не му е времето и че трябва да събере силата си. Чакала го работа тук, но враговете му го преследвали и все още били твърде силни. Което означава, че ние трябва да го защитаваме, докато не дойде неговото време. Той ни е избрал, Скот. Отделил е зърното от, ъъ, от…

— Плявата.

— Да, плявата. Нали видя какво направи с Ночера и Уорд? Те са били слуги на мрака, Скот. Сега вече го разбирам. Тоест, никога не съм харесвала Ночера, а Уорд… ами, смятах, че е свестен, но…

— Сатаната има хиляди лица — каза Скот. — И хиляди маски.

— Да.

Той се поколеба, после я погледна в очите.

— Ти… ти си негова… — Превъртя непривичната дума в устата си, преди да я произнесе на глас. — Неговата дева?

— Да. Той така ми каза. Докато някой от, ъъ, от ангелите не дойде да поеме задачата. Дотогава щял да говори чрез мен, така каза.

Още държеше ръката й. Пусна я, сякаш беше твърде гореща, за да я държи повече. Опитваше се да не обръща внимание на съвършената й красота.

— Ти… Ти си напълно достойна за тази чест — каза прегракнало. — Ще бъдеш изпълнена със светлина.

А после ръката й се озова върху катарамата на колана му и Кармен го дръпна към себе си. Разтворените й устни докоснаха за миг устата му, после тя се дръпна леко назад.

Той зяпна. Главата му се напълни с ревяща кръв. А под катарамата изведнъж се усети набъбнал и хванат в капан.

— Какво правиш? — изсъска.

Тя махна към тавана.

— Той е горе, Скот. Стои там и наблюдава вместо нас. Всичко е наред.

— Не, не е. — Клатеше глава като замаян. Опита се да й обясни. — Това е… това е грях, Кармен.

Понечи да се дръпне от нея, но краката му бяха изтръпнали от неудобната поза и той загуби равновесие, в резултат на което се озова седнал на спалния чувал, с гръб към стената отзад. Изобщо не беше успял да увеличи разстоянието между тях. Или пък — по-късно щеше да си задава често този въпрос — или пък изобщо не бе искал да се отдалечава от нея?

— Кармен — прошепна умолително. — Не бива да съгрешаваме. Не тук. Не е редно.

Но Кармен Рен само пъхна палец в деколтето на ризата си, сведе поглед към собствената си ръка и дръпна. Статичният шев се раздели с тихо изпукване и тя плъзна палец надолу и разтвори дрехата, издута от стегнатите в профилни чашки гърди. Зърната й тъмнееха и се виждаха ясно през прозрачната материя на силикона, притиснати и заравнени от вътрешната повърхност на чашките. Кармен го погледна и му се усмихна.

— Как може да не е редно? — попита простичко. — Не разбираш ли, Скот? Не го ли чувстваш? Предначертано е. Това е свещен ритуал, очищение и за двама ни. Дар на неговата любов. Вгледай се в себе си. Чувстваш ли го?

И той го почувства.

Беше минало много време.

Скот не беше девствен. Изгубил беше девствеността си в единайсети клас със съдействието на Джейни Уилкинс, а и Джейни съвсем не му беше последната, преди да тръгне за Ръба, макар че той гледаше да не се възгордява от този факт, защото знаеше, че гордостта е грях. Но момичетата сами го търсеха, нямаше как да отрече това. Беше се метнал на майка си, висок и дългокрак, а още от прогимназията беше започнал да развива горната част на тялото си, като се включваше редовно в издигането на огради и в поддръжката на речното корито, така че да събере пари за трите последни години в гимназията, от десети до дванайсети клас, вместо да разчита за това на семейството си или да се запише юнга във флотата. От друга страна, въпреки стройното си и атлетично тяло беше запазил мекия си нрав и любезността, а по думите на Джейни това не пречело особено, когато едно момиче има мерак.