— Най-много. На теб сигурно ти е минало покрай ушите, но аз сънувах кошмари дълго след това. Едно и също — онзи Трупекс AS-81 от един стар комплект играчки, който имах. Сънувах, че разбива вратата на къщата ни, размазва мама и татко, а после се надвесва над леглото ми, издърпва ме и ми откъсва ръцете и краката. Онези шибани машини са стояли в склада си девет седмици, преди да се задейства вирусът Аллах Акбар.

— Да, учили сме го в училище. Но както казах, Джеф, не съм дошъл при теб за урок по история.

— Избили всички хора в градчето, Том. Сринали го със земята. Не е останало нищо от него освен онази шибана плоча.

— Знам.

— Хардести, Форт Стюарт, Блумсдейл. Военноморската база в Сан Диего. За по-малко от три години. Едва ли е изненадващо, че военните започнали да се оглеждат за друг вариант.

— Вариант тринайсет.

— Да, вариант тринайсет. Предцивилизационните хора. Всичко, което сме били преди, всичко, от което сме започнали да се отдалечаваме със засаждането на първите си ниви, създаването на първите си закони и построяването на първите си селища. Казвам ти, Том, на твое място просто бих се свързал с АГЛОН и бих се скатал на безопасно място. Не ти трябва да си имаш работа с тринайски.

— Сега ти говориш като в новинарските емисии.

Джеф се наведе напред и се намръщи.

— Том, тринайските са единственият генетичен вариант, който докладът „Якобсен“ сметна за толкова опасни, че да им бъдат официално отнети човешките права. Неслучайно тези типове са в лагери или в изгнание на Марс. Неслучайно им е забранено да имат деца. Говорим за хора, каквито тази планета не е виждала повече от двайсет хиляди години. Те страдат от параноидна психоза по рождение, комплектувана с военно обучение от най-ранна възраст и почти с нищо друго. Много умни, много корави хора, чийто подход към живота се заключава кажи-речи само в едно — да вземат каквото искат, независимо от средствата.

— Нещо не ми е ясно как това е трябвало да ни върне мъжеството — саркастично отбеляза Нортън.

— Защото живееш в Ню Йорк, затова не ти е ясно.

Нортън изсумтя и си допи арака. Брат му го наблюдаваше с тънка усмивка.

— Сериозно ти говоря, Том. Мислиш си, че отцепването е било заради интересите на Тихоокеанския ръб и опазването на околната среда? Или, да речем, заради няколко линчувани азиатци и една-две провалили се военни кампании в Близкия изток?

— И това също, заедно с други фактори.

Джеф поклати глава.

— Нищо подобно. Не това разцепи Америка. Разцепи я представата за силата и в какво се крие тя. Мъжката бруталност срещу женските компромиси. Силата срещу знанието, доминацията срещу толерантността, простото срещу сложното. Вярата и Знамето и патриотичните песни, противопоставени на Новата математика, която, нека си го признаем, не я разбира никой извън кръга на квантовите специалисти. Теорията за сътрудничеството и Новият международен ред. И до появата на проект „Поборник“ всички социални и икономически фактори сочеха към едно бъдеще, толкова феминизирано, че противоречеше на всичко американско.

Нортън неволно се изсмя.

— Ти трябва да пишеш речи, Джеф. Само си губиш времето с тази твоя благотворителност.

— Забравяш, че преди правех точно това — каза без усмивка брат му. — А сега си представи ситуацията такава, каквато беше тогава — потъващият кораб на родната мъжественост, затънала до уши в сложнотии, които не е в състояние да разбере, предадена от бойната си технология и от собствените си млади мъже. А после се появяват тези нови грамадни безмилостни копелета, облечени в американски униформи и наречени „поборници“, и изведнъж започват да печелят победи. Никой не знае откъде точно са се появили, спекулациите по въпроса се роят като пчели, но истината е, че на никого всъщност не му пука. Важното е, че тези момчета са американски войници, че се бият за нас, и то успешно. Просто се замисли за миг, Том, какво е означавало това за хората във всички малки градчета, над които си прелетял по пътя дотук.

Джеф свали обвиняващия пръст, насочен досега към лицето на брат му, погледна в чашата си и вдигна вежди, може би изненадан от внезапния си изблик на емоции.

— Поне на мен ми подейства така.

Стаята сякаш сгърби за миг рамене. Седяха и мълчаха. След малко Джеф стана и тръгна към барчето.

— Да ти налея ли още едно?

Нортън поклати отрицателно глава.

— Трябва да тръгвам. Утре ще ставам рано.

— Няма ли да останеш да спиш?

— Ами…

— За Бога, Том. Толкова ли не се разбираме? — Джеф спря да налива, обърна се и го прикова с поглед. — Стига, няма начин да хванеш ферибот толкова късно. Наистина ли ще вземеш такси и ще изминеш целия обиколен път само за да не спиш под моя покрив?

— Джеф, не става въпрос за…

— Том, знам, че понякога съм истински задник, знам го. Знам, че у мен има неща, които не одобряваш и които според теб мама и татко също не биха одобрили. За Бога, да не мислиш, че и нашият старец е бил светец през целия си шибан живот?

— Не знам — тихо каза Нортън. — Но и да не е бил, поне никой от нас не го е разбрал.

— И за мен не разбра ти. Аз ти казах, по дяволите.

— Да, за което много ти благодаря.

— Том, аз съм ти брат, за Бога. Кой ти намери тая шибана работа в КОЛИН, някой друг може би?

Нортън скочи.

— Направо не мога да повярвам. Предай много поздрави на Меган и децата. Извини ме, че не ми остана време да им взема нещо.

— Том, чакай. — Разпери широко ръце в успокоителен жест, забравил за питието. — Извинявай, беше гадно от моя страна. Добре де, не аз ти уредих работата, и без мен беше сред първите в списъка. Но онова лято казах добра дума за теб пред доста хора. И пак бих го направил. Ти си ми брат, нима мислиш, че това не означава нищо за мен?

— Меган е твоя съпруга. Това не означава ли нещо за тебе?

— За Бога, не е същото. Тя е жена. Не, не. — Млъкна и размаха безпомощно ръце. — Семейният живот е нещо друго. Просто така се получава. Раждат ти се деца, натрупва се умора, блясъкът потъмнява. И се появява нуждата да намериш нещо, нещо… И аз не знам, нещо ново, нещо, което да ти напомни, че още си жив. Че не се превръщаш в един от двама безобидни старци в костарикански пенсионерски комплекс.

— Това ли са мама и татко според теб?

— Това са, Том. Ако ходеше по-често при тях, щеше да знаеш. И да започнеш да разбираш.

— Да бе. Изчукал си една от бонобо-бегълките, потърсили помощ от фондацията ви, защото мама и татко са стари. Основателна причина, няма що.

— Том, представа си нямаш за какво говориш. Ти си на трийсет и седем години, никога не си бил женен, нямаш семейство. Искам да кажа, че… — Джеф, изглежда, се мъчеше да достигне до нещо дълбоко в себе си. — Виж, наистина ли мислиш, че Меган ще се засегне чак толкова, ако научи? Тоест, да, ще реагира, както се очаква от нея, ще ме изгони от къщи, ще плаче на лягане и на ставане. Но накрая, Том, ще направи онова, което е най-добро за децата. Сега те са нейният свят, не аз. Вече не бих могъл да й разбия сърцето, дори да исках, дори да се опитам. Проста генетика, Том, проста шибана генетика. За Меган аз съм на второ място след децата просто защото така е програмирана.

— А ти изчука Нюинг просто защото на теб това ти е програмирано, така ли?

Джеф изпуфтя шумно, сведе поглед и разпери ръце.

— Ами да, има нещо такова. Програмите ни просто съвпаднаха, моята и нейната. Имам предвид Ню. Така де, аз съм големият алфа-мъжкар във фондацията, патриархът и най-големият шеф в нейното непосредствено обкръжение. За една бонобо това е мишена по-голяма и от хуя на Лари Ластмън.

— И ти услужливо си се предоставил, един вид? Било ти е непоносимо да разочароваш момичето?

Още една въздишка. Този път Нортън я разчете като знак, че брат му е изгубил желание да спори. Джеф се тръшна в креслото си и го погледна. После каза тихо:

— Добре, Том. Мисли каквото искаш. Предполагам, че никога не си чукал бонобо, така че няма как да знаеш какво е усещането, безкрайната податливост и послушание, женственост от най-чист вид, която се разтваря в ръцете ти като цвете…