— А, не! — Севги хвърли клечките за хранене в чинията. — Не започнах работа в КОЛИН, за да лежа по гръб. Трябваха ми пари. И това не е по-лош начин да ги заработя от разбиването на черен пазар за технологии на Марстех или разгонването на разните му там култове от нанокулите. Не видя ли какво е направил онзи шибаняк? Хелена Ларсен… животът е бил пред нея, трябвало е просто да се прибере у дома. Това е първото смислено нещо, което правя от две години. Наше си е, точка.

Нортън я изгледа мълчаливо за миг, после кимна.

— Добре. Ще накарам Цай да прати CSI файловете до КОЛИН в Ню Йорк. Това би трябвало да изясни нещата за юрисдикцията. Какво обаче да правим с Койл и Ровайо?

— Да останат. Съвместно разследване плюс ценна помощ от местните сили за поддържане на реда. — Събра сили за една усмивка. — Медиите от Ръба ще си паднат на оная работа. КОЛИН се дъни и изпуска един от корабите си в Тихия океан, ченгета от Западния бряг се притичат на помощ. Това все ще ни отвори някоя и друга врата.

— И ще ни спести бая тичане.

— Значи решено. Ти добре познаваш Залива, нали? Имаш сестра тук, ако се не лъжа.

Нортън отпи глътка вино.

— Снаха. Брат ми се премести тук преди петнайсетина години. Работи за фондацията „Човешката цена“, координатор е в приютите със специално предназначение. Надзор, програми за социална интеграция… Но предполагам, че по-често си ме чувала да говоря за снаха си, отколкото за него. Меган. Ние… погаждаме се доста добре.

— Ще идеш ли да ги видиш, докато сме тук?

— Може би. — Нортън впери смръщен поглед в чашата си. — Колко от всичко обаче ще съобщим на медиите?

Севги се прозя.

— Не знам. Дай да видим как ще тръгне. Ако питаш за вариант тринайсет, според мен по-добре да си мълчим.

— Ако питам за вариант тринайсет? Ох, Сев. Изобщо не съм питал. Дай да си говорим откровено, става ли?

Тя впери поглед в полумрака на ресторанта. Погледът й се спря на дискретно осветена подвижна реклама от петдесетте — нечия нанотехнологична мечта за промяна, вълнисти синьо-зелени блата насред безкрайното червено на Марс и едно ярко ново слънце, което изгрява в синхрон.

— Достатъчно ще е да го представим като пътник без билет и престъпник — предпазливо почна тя. — Ще кажем, че е убил членове на екипажа, без да оповестяваме подробности, за да пресеем всички откачени обаждания, които ще ни затрупат. Не стига, че е бил на Марс, ами и тринайска на всичкото отгоре. Оповестим ли го, направо си търсим белята. Нали видя как реагира Койл. Помниш ли Сандерсен миналата година? Не ни трябва поредната паника ала „мерзост в редиците ни“.

— Мислиш, че ще реагират по същия начин? След строгото мъмрене, което получиха от комисията за медийна етика?

Севги сви рамене.

— Медиите обичат паниката. Качва им рейтинга.

— Ще оповестим ли расовата му принадлежност?

— Ако и когато онези от отдела за органични улики ни я съобщят. Защо?

— Чудех се — тихо каза Нортън — дали не е китаец.

Севги се замисли за миг.

— Имаш право. Дано не е втора серия на треската Занг. Пълна отврат. При Сандерсен поне никой не умря.

— Освен самия Сандерсен.

— Знаеш какво имам предвид. Гледал ли си онзи документален филм за линчовете? В училище ни караха да го гледаме. — Севги разтърка с пръсти слепоочията си. — Още ми е пред очите, все едно е било вчера, мамка му.

— Кофти времена.

— Да. — Тя бутна чинията си настрани и подпря лакти на масата. — Слушай, Том, дали пък да не си мълчим за цялата история? Поне на първо време. Просто ще кажем на медиите, че всички са загинали при катастрофата, включително този тип. В крайна сметка едва ли някой ще го сметне за неправдоподобно, нали? Самите ние още не знаем как е оцелял.

— От друга страна, ако ДНК пробата ни доведе до фотоидентификация…

— Малко вероятно е.

— … разпространението на снимката по медиите ще е най-добрият ни шанс да го открием.

— Той може да промени лицето си, Том. Всеки забутан салон в Залива ще го направи за двеста долара. Докато ние разпратим снимката му до медиите, той ще изглежда другояче и ще е минал в нелегалност. Генетичната следа е единственият сигурен начин да го идентифицираме.

— Ако генетичният код е китайски и това се разчуе, ще се натъкнем на същия проблем.

— Но ще търсим специфичен код.

— И при Занг са търсили специфично лице. Но това не е променило особено нещата. По дяволите, Севги — каза Нортън, имитирайки Никълсън. — Знаеш, че и без това си приличат като две капки вода.

Севги изкриви устни в нещо като усмивка.

— Не мисля, че тук нещата стоят така. Все пак не сме в Джизъсленд.

— Идиотизъм има навсякъде, Сев. Той не е запазена марка на Републиката. Виж Никълсън — роден и отраснал в Ню Йорк. При него откъде се е взел?

— Не знам. От религиозния, сателитен канал?

— Алилуя! Слава на Бога! Исус ще слезе на Земята и ще ми намали данъците.

Двамата се гавриха още малко по темата, но така и не успяха да се разсмеят. Труповете от виртуалната лаборатория още висяха около тях. След малко дойде помощник-сервитьорът, още момче, и попита дали са приключили. Севги кимна, а Нортън поиска да види десертите. Сервитьорчето събра чиниите и се махна. Чак сега Севги си даде сметка, че момчето е твърде кльощаво за, възрастта си, а речта му е някак завалена, сякаш говоренето му причинява болка. Чертите му приличаха на севернокитайски, но кожата му беше много тъмна. Навърза нещата и стомахът й се сви на топка. Загледа се след отдалечаващия се младеж и попита:

— Дали сервитьорчето не е някой от забележителните успехи на брат ти?

— Хм. — Нортън проследи погледа й. — Съмнявам се. Статистически имам предвид. Джеф казва, че годишно при тях идват поне по две хиляди нови бегълци от черни лаборатории. А и той се занимава главно с мениджмънта, опитва се да организира някак дейността. Имат стотина доброволци и пак са затънали до гуша.

— „Човешката цена“ е благотворителна организация, нали?

— Да. Властите на Ръба им отпускат някакъв бюджет, но той е крайно недостатъчен. — В гласа на партньора й се появи внезапно оживление. — А работата наистина е тежка. От онзи вид, който те износва психически. Ако знаеш какви неща ми е разказвал за черните лаборатории… Някои истории са толкова потресаващи, че направо не знам как се справя. Аз сигурно не бих издържал. Странно е, да ти кажа. Когато бяхме по-млади, по всичко личеше, че аз ще съм този, който ще работи за всеобщото благо. Той беше по-амбициозният и по-властният от двамата. А после — Нортън махна с чашата си и почти разля виното, — после стана така, че той е тук и се занимава с благотворителност, а аз се озовах на висок пост в КОЛИН.

— Хората се променят.

— Всъщност да де.

— Може да е заради Меган.

Той вдигна рязко очи към нея.

— В какъв смисъл?

— Може би това го е променило. Че се е събрал с Меган.

Нортън изсумтя. Един сервитьор дойде с количка, на която бяха изложени предлаганите от ресторанта десерти, но нищо не им хареса. Решиха да пият по едно генноподобрено кафе, с което ресторантът явно се славеше, и поискаха сметката. Севги установи, че пак се е втренчила в старомодната реклама на Марс.

— Знаеш ли — бавно каза тя, защото цялата вечер и двамата грижливо бяха избягвали точно тази тема. — Истинският въпрос не е самоличността на онзи тип. Истинският въпрос е кой му е помогнал да се върне.

— Знам.

— Изиграл е шибания корабен джин, нали така? Ако е бил в криогнездо и на даден етап капсулата го е размразила, това само по себе си е трябвало да задейства някаква аларма, преди да се е събудил дори, та какво остава да е започнал да хаква системите. А ако не е бил замразен, ако наистина се е промъкнал тайно на борда, то н-джинът изобщо нямаше да разреши излитането.

— Дали Койл и Ровайо са се сетили за това, как мислиш? Опитах се да отклоня вниманието им.

— Да бе. „Случвало се е и преди н-джинът да замлъкне временно, просто не обичаме да разгласяваме тези неща. А понякога просто умират“. Добър опит.