— Май е цял взвод, по дяволите! — Паниката в гласа на мъжа се долавяше ясно въпреки разстоянието и постоянния фонов шум откъм реката. — Не мога да се свържа с Лучо и Мигел при моста. Тук се появи някакво шибано муле, самарът му сякаш е гръмнал или нещо такова. Не знам дали…

Пауза.

— Добре, но гледайте да побързате. — И вик настрани:

— Ей, идиоти, сложете си жилетките бе!

„По дяволите!“

„Е, не е като да не си го очаквал.“

Тръгна напред, преметнал през врата си и прикрепил към лепката на бедрото харпуна както преди; стискаше глока с две ръце на височината на главата си, все едно носеше икона на религиозно шествие.

Забелязаха го чак на третия метър; измина още два, докато се сетят, че не е от техните. Карл отложи стрелбата до последния възможен момент, за да не хаби излишно мунициите. Но когато онези се развикаха и наизвадиха оръжия, натисна спусъка и пистолетът подскочи в ръцете му като невъзпитано кутре. Той продължи напред със същата бърза крачка, в права линия към мъжете, решен всеки изстрел да попада в целта.

По-възрастният с телефона, попаднал пред дулата на собствените си хора, измъкна отнякъде пищов. Третият и четвъртият изстрел на Карл му видяха сметката, мъжът политна назад към вратата на хижата, задраска да се хване за нещо и бавно се свлече. „Един“. Още крясъци, пълно объркване. Някой успя да отвърне на огъня — „Крайно време беше. Господи, откъде си ги намерил тези идиоти бе, Манко“, — но куршумите се отплеснаха далеч встрани, а мрежата не му позволи да отклони вниманието си. Няма време, няма време, продължавай да стреляш; тихият пукот на глока в равномерен ритъм; панорамният прозорец се напука, но не падна, явно стъклото беше бронирано. Още един тип с полуавтоматична пушка, стреляше напосоки, корекция вдясно с глока и онзи падна подкосен, сякаш някой му е дръпнал килимче изпод краката. „Двама“. Другите вече се бяха включили в играта, настанала бе какофония от единични пистолетни изстрели, автоматична стрелба и басов бумтеж на карабини. Светла суха пръст се вдигаше на фонтани вдясно и пред него, той се стрелна наляво, изгуби за миг ориентация, стори му се, че е отбелязал трето попадение, защото мишената му залитна в антрето, но не беше сигурен. Двамата, останали навън, също заотстъпваха към вратата, вдигнали оръжията си малко по-високо, за да покрият периметъра. Изстрел. Карл усети две парвания в краката. Измина със спринт останалото разстояние, като стреляше непрекъснато с глока. Един куршум го уцели някъде в долния край на ребрата, той залитна от силата на удара, спря рязко и едва не се търкулна в прахоляка. Шапката му падна и разкри лицето му под светлината и погледите на двамата му противници. Видя шока в очите им. Изръмжа, вдигна отново глока и продължи да стреля като луд. Единият мъж подскочи, залитна назад, без да спира да стреля напосоки с една ръка, ранен, но не и обезвреден. Глокът блокира при последния патрон в цевта и Карл го захвърли настрани. Оставаха му има-няма пет метра. Той грабна харпуна, вдигна го към двамата мъже и натисна спусъка.

В средата на панорамния прозорец зейна огромна дупка с назъбени ръбове. Двамата отхвръкнаха едновременно към прозореца, оцелялата част от стъклото му изведнъж се покри с кръв и парчета месо, а двата трупа се сринаха раздробени. Деляха го само два метра от вратата. Карл стреля още веднъж за всеки случай и спря.

„Слушай.“

Тих стържещ звук откъм вътрешността, вдясно. Той се хвърли през вратата, превъртя се, зърна неясно движение над кухненския бар и стреля. Друг пистолет стреля едновременно с неговия и Карл усети втори удар в ребрата. Но ръбът на дървения бар се разлетя на парчета и тъмният силует в кухненския бокс зад него отлетя назад. Влажен звук на сурова мръвка и писък. Карл падна на пода, хързулна се и се спря болезнено в гърба на някакъв фотьойл.

И всичко спря отново.

Този път наистина.

— Съвсем просто е — каза той на Нортън, след като приключиха с разпита. Играеха билярд на оранжевата маса. — Вече не е необходимо аз да търся Онбекенд. Той сам ще дойде при мене.

— Освен ако не прати хора да те причакат още на летището.

— Е, да, но както вече споменах, в момента си имат други грижи. А и аз си имам нова самоличност. Нищо общо с КОЛИН или АГЛОН, никакви оръжия, нищо, което да изглежда подозрително.

Нортън спря и го погледна над щеката.

— Никакви оръжия?

— Поне не в тесния смисъл на думата. Идеята ми е да мина за обикновен турист.

— А въпросната нова самоличност? — Нортън довърши успешно удара си по топката. — Сигурно аз ще трябва да ти я осигуря.

— Не, имам един приятел в Лондон, който ще се погрижи и ще ми прати документите по куриер в рамките на един ден. От теб искам само пари. Обикновени кредити, които не могат да се проследят до КОЛИН. Ще можеш ли да го уредиш?

— Естествено.

— Добре. А ще можеш ли да убедиш ССР да държат Ферер под ключ някъде до края на следващата седмица? В случай че го загризе съвестта и тръгне да плаче по телефона на Бамбарен?

— Няма проблеми. — Нортън оглеждаше масата за добър ъгъл, пробва двоен удар, но избърза и не уцели. — Само че… Откъде знаеш, че Юргенс ще е там? Ами ако още не й е дошло времето за дългия сън?

— Ноември е, Нортън. — Карл натри с тебешир върха на щеката си. — Когато говорих с нея преди три седмици, едвам, си държеше очите отворени. Отдавна трябва да е заспала.

— Мислех, че има лекарства, които отлагат хибернацията.

— Да, има. — Карл набеляза следващия си удар, отстъпи крачка назад, като се постара да не одраска с щеката нещастната жълта стена. Бърз удар и набелязаната топка изчезна в един от ъгловите джобове, сякаш всмукана от вакуум. — Познавах един хиберноид на Марс, бяхме в един курс по таниндо. Беше частен детектив, от време на време се подвизаваше и като охрана. Много корав тип, не минаваше сбиване без него. Май не помня да съм го виждал без насинено око, сцепена устна и така нататък. Та той казваше, че не бил ял бой, от който да го е боляло и наполовина колкото единствения път, когато се натъпкал с въпросните хапчета за будуване.

— Да, но ако се притесняват заради…

— Нортън, от тяхна гледна точка няма никаква причина да ги погна така. Те не знаят какво означаваше Севги за мен. А и да очакват някаква реакция от КОЛИН, най-сигурният начин Онбекенд да опази Юргенс е като я прибере на безопасно и уютно местенце за следващите няколко месеца. Повярвай ми, там е. Трябва само да стигна до леговището й, да се окопая там и да чакам Онбекенд да дотича. А после да го убия това копеле.

Удари с щеката, но топките се пръснаха и рикошираха в страничните ръбове. Нито една не влезе в джобовете.

Съблече палтото си, свали харпуна от врата си и го остави на кухненския барплот. Провери се за наранявания. Марстехската предпазна жилетка, маскирана като част от водолазното му оборудване за пред митническата проверка на летището, беше поела куршумите и бе убила инерцията им. Останали му бяха само натъртвания и в най-лошия случай едно-две пукнати ребра. Той ги натисна, изкриви лице от болка и сви рамене. Беше се отървал леко.

„Засега.“

Обра оръжията на мъртъвците и ги натрупа при харпуна на барплота. Издърпа през вратата по-голямата част от мъжа, когото беше убил в бокса, и го остави в компанията на другарите му. Останалото щеше да почисти с кофа и парцал, ако му останеше време.

На втория етаж откри стая, вдълбана в скалата, до която беше залепена хижата. Вратата беше с яка ключалка, но той я простреля с един от новопридобитите си пистолети. Вратата се отвори тежко навътре и разкри полукръгло, напомнящо на утроба пространство, осветено от лазерни панели с приглушена оранжева светлина, бяха вградени в стените на височината на коляното, Карл започна да натиска бутоните на малкото контролно табло до вратата, докато не откри този за усилване на осветлението. Ярка бяла светлина заля стаята. И предположението му се потвърди — беше намерил Грета Юргенс.