Извади две миниатюрни капсули от станиоловата лента и тъкмо да ги преглътне на сухо, със закъснение осмисли един дребен фрагмент, доловен с периферното зрение.
Върна се в спалнята.
— Хей.
Момичето в леглото едва ли беше на повече от осемнайсет-деветнайсет. Стресна се и запримигва сънено като малко дете; но тялото под чаршафа изглеждаше твърде пищно за невинната й физиономия. Седна и чаршафът се смъкна до кръста й. Страхотни и невероятно щръкнали гърди! От пръв поглед си личеше, че номерът се дължи на подкожна мускулна мрежа, а не на импланти. Скъпарска изработка за толкова младо момиче. Сигурно е нечие трофейно гадже, реши Севги, от онези фалшивите, дето ги наемат за една вечер, но точно в момента нямаше сили да рови из спомените си за подходящи лица от снощното парти. Който и да я беше довел, сигурно толкова се беше напил, че на тръгване си бе забравил аксесоара.
— Кой ти каза, че можеш да спиш тук?
Момичето примигна още веднъж.
— Ами ти.
— О! — Гневът й се спихна. Изчака да премине новата вълна на гадене и преглътна. — Събери си нещата и си върви. Партито свърши.
Върна се в банята, затвори вратата и сякаш за да подчертае собствените си думи, повърна в тоалетната чиния.
Когато най-после реши, че е приключила с повръщането за днес, изпи двете капсулки к37 с чаша вода, подпря се на стената под топлите струи на душа и зачака да подействат. Не се наложи да чака дълго. Специалната химия на лекарството осигуряваше бързо действие без странични ефекти, а и липсата на друго съдържимо в стомаха й ускори процеса допълнително. Пулсиращата болка в главата й започна да утихва. Отблъсна се от облицованата с плочки стена, затърси опипом гела и почна да го втрива предпазливо в скалпа си. Мократа сплъстена маса на косата й омекна като послушна коприна, пяната потече по тялото и. Беше като да съблечеш дрехи, които си носил поне пет дни. Усещаше как нова сила и яснота се наслагват в тялото й като допълнителен скелет. Когато след десет минути спря душа, болката беше прокудена зад плътна химическа завеса, а мястото й беше заето от кристална яснота.
Което си имаше и лошите страни обаче. Докато се бършеше пред огледалото, адски ясно видя колко са натежали бедрата й и изкриви лице. От месеци не беше ходила на фитнес, а домашната й програма „Астротон Каси Роджърс“ — „Същата, която използват екипажите при полетите до Марс“ — бавно изпадаше в забвение като спукана плажна топка. Уличаващите доказателства за небрежността й се виждаха с просто око. А тях не можеш да ги махнеш с една-две капсули като главоболието. Сети се за нелепо съвършените извивки на момичето в леглото си. Щръкнала дизайнерска гръд. Спря поглед върху собствените си гърди, увиснали над ребрата и извити в нелепи посоки.
„Голям праз! Все пак си минала трийсетте, Севги. Вече не се опитваме да впечатлим момчетата на моста при Босфора, нали? Примири се. Освен това ти наближава, а това винаги влошава нещата.“
Косата й изсъхваше и вече приемаше обичайната си форма на рошава черна камбана. Прокара няколко пъти четката през нея, после се отказа. Почти чистият й арабски произход й се звереше от огледалото: високи и широки скули, лице с гърбав нос и плътни устни в комплект със светлокафяви очи и тежки клепачи. Етан веднъж каза, че в лицето й имало нещо тигърско, но сега, с изострени от стимуланта сетива и без грим, май повече приличаше на сърдита сврака. Тази мисъл довлече отнякъде крива усмивка и Севги изкряка няколко пъти на образа си в огледалото. Хвърли влажната хавлия на пода и отиде да се облече. Пътьом установи, че много й се пие кафе.
Както можеше да се очаква, кухнята приличаше на бойно поле. Всяка равна повърхност беше отрупана с мръсни чинии и чаши. Севги се опита да отгатне снощното меню по останките: тъмнозелени петна в чиниите — от лозови сарми, крехки парченца от препечената външна коричка на баничките-бюрек, пържени сини и червени домати в изстинало вече олио, половин катма с месо, беше обърната на обратно и приличаше на изсъхнал и втвърден от мръсотия парцал. В мивката — кула натрупани тигани, килнати пиянската към нея като дефектирал робот. Шишета от „Ефес Експорт“ в спретнати редички покрай едната стена. Леко вкиснатият им дъх изпълваше кухнята.
„Готино парти.“
Същото бяха изфъфлили неколцина от гостите, докато ги изпращаше. Тази подробност предизвика внезапна лавина от спомени — миш-маш от приятели из целия й апартамент, проснати по диваните и насядали по табуретките, много храна и много пиене, енергично жестикулиране с пълна уста, уютно веселие. Наистина се беше получило хубаво парти.
„Мда… жалко, че след като свърши, ти се наложи да видиш сметката и на онази бутилка ирландско.“
„Що така бе, Сев?“
Усети как лицето й се изкривява, знаеше, че очите й са станали безизразни и жестоки заради чувството, което я обземаше.
„Знаеш защо.“
Синаптикът се пръкна иззад мисълта, бодлив и ярък. Внезапно прозря колко лесно е да убие човек, когато е в такова състояние на ума и духа.
Телефонът заговори, меко и разумно, все едно забиваш зъби в памук.
— Регистрирам обаждане от Том Нортън. Ще го приемете ли?
Споменът какво трябва да свърши днес се стовари отгоре й като тухла.
Тя изпъшка и отиде да вземе остатъка от болкоуспокояващите.
Първото странно нещо беше колата.
Нортън обикновено караше един нелепо голям почти античен кадилак, някъде половин декар, с гюрук, предна решетка като ухилена паст и капак, на който можеш да се опнеш за слънчеви бани. На всичкото отгоре се гордееше с това шибано нещо, което си беше странно, като се имаше предвид историята му. На кадилака. Направен в някоя алабамска фабрика преди сто години, кадилакът беше автомобил, заради който Нортън редовно щяха да го арестуват в Ню Йорк, ако не беше платил почти двойно колкото тръжната му цена, за да демонтират оригиналния му двигател с вътрешно горене и да го заменят с магнитна тяга от излязла от производство гама японски катери. Още една месечна заплата беше отишла, за да го полимеризират от муцуната до опашката и да обезсмъртят по този начин колекцията от драскотини и вдлъбнатини, които колата беше натрупала по време на предишния си живот в Джизъсленд. Севги напразно се опитваше да внуши на Нортън, че кадилакът си е чиста проба метафора на идиотското минало, от което идва.
Днес, във внезапен пристъп на синаптично прозрение, Севги си даде сметка, че точно такава кола би се харесала и на Етан и че именно по тази причина кадилачната забежка в иначе безупречното манхатънско поведение на Нортън редовно я докарва до мълчалив гняв.
Днес обаче Нортън не беше с кадилака.
Вместо това, докато излизаше на улицата и намяташе в движение грабнатото от закачалката лятно сако, Севги го видя да се измъква от задната седалка на тъмносиня автоматична сълза, която несъмнено се числеше към автопарка на КОЛИН. И изглеждаше елегантен и самодоволен също като превозното средство, от което беше слязъл, истинска ода за вчесаната компетентност. Прошарените кичури в късата му коса лъщяха на слънцето, загорелите му кавказки черти на бъдещ кандидат-президент, в чиято оригиналност и непокътнатост Нортън се кълнеше с повод и без повод, както винаги подчертаваха светлосините му очи.
Удостои я с лицензираната си леко кривната усмивка.
— Добрутро, Сев. Прекрасен ден, нали?
— Да бе!
— Кога ги изгони? — Беше си тръгнал от купона доста преди полунощ, химически неувреден, поне доколкото тя си спомняше.
— Не помня. Късно беше.
Мина покрай него и се тръшна на седалката, после се премести навътре да му направи място. Вратата се спусна меко надолу и сълзата потегли плавно, зави по Западна 118 и продължи с потока коли. Чак след четири пресечки Севги стопли в каква посока се движат и как ще се отрази това на плановете й за деня. Хвърли поглед към Нортън.
