— Била е ченге — измърмори накрая. — От две години работеше за КОЛИН, но мисля, че така и не се промени.

— Да, била е ченге. И точно затова те подкрепи, теб, своя партньор, и дори не пожела да ме изслуша. Пак заради това е тръгнала след Онбекенд, и пак заради това я простреляха.

Още тишина. Слънчева светлина пропълзя до основите на сградите и позлати чакъла. Вече се усещаше и топлинка покрай светлината. Неколцина студенти минаха забързано по алеята, изглежда, закъсняваха за някъде. Жена в синя лекарска престилка тръгна към тях откъм сградата на интензивното отделение.

— Кой от вас е Марсалис? — попита строго. Китайските й черти под късата черна коса бяха като размазани от умора.

Карл вдигна ръка. Лекарката кимна.

— Елате с мен. Тя пита за вас.

Нортън погледна встрани.

В-форматът беше истинско произведение на изкуството й му отне по-малко време от обикновено да придума нервната си система към необходимото отпускане и приемане на илюзията. Очите му се отвориха зад плъзгащи се стъклени врати. От другата страна имаше градина, не толкова подредена като онази в реалния живот, където беше седял допреди малко. Тук имаше бордюр от пищна зеленина около прясно окосената морава, високи папрати и спускащи се като завеси лиани, а по-назад — високи, прави като свещ дървета. В средата на моравата имаше два дървени шезлонга.

Севги Ертекин седеше в единия, облечена с широко синьо кимоно с бродирани арабски символи, и го чакаше. В скута й имаше книга, но Севги не четеше, а я беше затворила, пъхнала пръсти между страниците, главата й беше леко килната, сякаш слушаше нещо. Погледът й също беше съсредоточен, все едно гледаше към друг човек, който също като него чакаше, но в другия край на градината.

Стъклената врата се плъзна безшумно и той мина през нея. Движението привлече погледа й или пък системата беше направена така, че да оповестява появата на посетител с камбанка. Видя го и вдигна ръка за поздрав.

— Хубаво е, нали? — извика му. — Тук явно не пестят средства за умиращите служители на КОЛИН.

— И аз стигнах до същия извод. — Той се приближи и сведе поглед към лицето й. Виртуалната система беше заличила следите от болестта.

Севги му махна към другия шезлонг.

— Хайде, сядай.

Той седна.

— Предполагам, че тук изглеждам значително по-добре, отколкото в действителност — бодро каза тя, повтаряше собствените му мисли с точност, която го накара да примигне стреснато. — Нали?

— Не знам. Не ме пускат да те видя.

— Е, и на мен още не ми дават огледало да се погледна. Не че съм поискала де. Изглежда, идеята е да ти осигурят максимален комфорт, с надеждата, че това ще засили волята ти за живот, ще подпомогне имунната ти система и ще те измъкне от скъпия им пашкул за интензивно лечение по най-бързия възможен начин. — Млъкна рязко, сякаш я бяха изключили от системата, и той чак сега разбра колко много я е страх. Севги навлажни устни с език. — Тази динамика е неприложима спрямо мен, разбира се.

Той не каза нищо, не се сещаше какво да каже. Ромонлив поток тананикаше някъде зад зеленината. Две малки птички подскачаха в тревата, по-близо до тях, отколкото биха се осмелили в реалния свят. Слънчевата светлина си пробиваше път през дърветата под висок ъгъл.

— Баща ми идва от Ню Йорк — каза тя и въздъхна. — Не горя от нетърпение да го видя, честно.

— Сигурно същото важи и за него.

Тя се засмя тихичко, не по-силно от песента на потока.

— Да, сигурно. През последните няколко години отношенията ни бяха доста обтегнати. Почти не се виждахме, дори по телефона се чувахме рядко. Не като преди. — Нова доза тих смях. — Сигурно си мисли, че съм се оставила да ме прострелят само за да му привлека вниманието. Сдобряване на смъртния одър. Истинска сапунена опера, нали?

Карл усети как устата му се стяга, кътниците му се удариха с несъзнателна сила. Не беше предполагал, че ще му е толкова трудно да задържа погледа си върху нея.

— Нортън тук ли е? — попита тя.

— Да. — Направи опит да се усмихне. Беше все едно е забравил кои мускули участват в движението. — Май се засегна, че си поискала да се видиш първо с мен.

Ертекин направи физиономия.

— Е, ще има време за всички. Нямам кой знае колко приятели.

Той се загледа в едно от пъстрите птичета, които подскачаха около краката му.

— Марсалис?

Той вдигна неохотно поглед.

— Да?

— Колко време ми остава? Честно?

— Не знам — побърза да каже той.

— Но ти познаваш действието на хаага. — Тревогата в гласа й граничеше с унизителна молба. — Достатъчно често си използвал това проклето нещо и все трябва да имаш някаква представа.

— Севги, зависи. Тук те лекуват с най-новите противовирусни…

— Да бе, точно като Налан, по дяволите.

— Какво?

Тя поклати глава.

— Няма значение. Виж, толкова много ме е страх, че и да искаш, не можеш да ме уплашиш повече. Кажи ми истината. Не могат да го спрат, нали?

Той се поколеба.

— Кажи ми шибаната истина, Карл.

Той я погледна в очите.

— Да. Не могат да го спрат.

— Добре. А сега ми кажи колко ми остава.

— Не знам, Севги. Честно. Сигурно могат да го атакуват с нещо, дори да променят формулата му така, че…

Видя изражението й и млъкна.

— Седмици — каза той. — Два месеца най-много.

— Благодаря ти.

— Севги, аз…

Тя вдигна ръка и се усмихна — заради него. После стана от стола.

— Ще се разходя до реката. Искаш ли да дойдеш с мен? Казаха ми, че трябва да щадя силите си, дори тук. Явно случващото се във виртуалната среда се възприема от нервната ми система почти като стимулите в реалния свят. Но на мен ми се ще да се поразходя малко, докато още мога. — Вдигна книгата. — А и поезията от петнайсети век изисква редовни почивки за разтоварване.

Той прочете заглавието върху корицата в керемидено и зелено. „Уханната градина — Ибн Мохамед ал-Нафзауи.“

— Хубава ли е?

— Рецептите за афродизиаци не ми вдъхват доверие, но останалото си го бива, да. Винаги съм си казвала, че един ден ще седна и ще я прочета. — И отново краткото припламване на страх в очите й. — По-добре късно, отколкото никога, нали така?

И той пак остана без отговор, както на казаното от нея, така и на онова, което беше прочел в очите й. Тръгна след нея през моравата към ромона на водата и й помогна да прихване надвисналите клони, които препречваха пътя им. Промъкнаха се наведени през листака и се изправиха под шарената сянка на брега на плиткия поток. Севги впери поглед в бавното течение.

— Искам да те помоля за две неща — тихо каза след малко.

— Няма проблем.

— Иска ми се да поостанеш тук. Знам, че ти казах да си вървиш, че едва ли не те прогоних, но…

— Не се тревожи. — Гласът му изстърга. Едва сдържа пристъпа си на ярост. — Никога не бих си тръгнал след… Смятай Онбекенд за мъртъв. Както и онзи, който го е изпратил.

— Добре. Но не това имах предвид.

— Така ли?

— Да. След случилото се снощи разследването няма как да бъде приключено. Добре ще е да си там и да помагаш, след като мен… — Махна вяло към рекичката. — Но не за това исках да те помоля. Молбата ми е малко… малко по-егоистична.

— Жив съм благодарение на теб, Севги — каза той. — Можеш да поискаш всичко от мен.

Тя се обърна. Докосна ръката му.

Това преобърна стомаха му за миг. Физическият контакт беше едно от нещата, които виртуалната технология още не беше довела до съвършенство, и неписаните правила за поведение във в-среда не препоръчваха докосването. Като се изключи евтиното и учудващо незадоволително виртуално порно, до което беше прибягвал по време на военната си служба, не помнеше да е докосвал повече от десетина пъти друг човек във виртуална среда, а дори и тогава най-често ставаше въпрос за случаен допир. Сега усети ръката на Севги Ертекин като през дебела ръкавица и неприятното чувство на объркване и смут само раздуха угасващите въглени на гнева му.