Когато тримата приключиха, Фам Нувен провери за последен път дали всичко е заличено, както трябва. Той успя да открие не един и два пропуска. За програмист от варварските светове като него това не беше никак лошо постижение. Корабът им и без това с голяма бързина се приближаваха към дълбините, където и най-доброто компютърно оборудване не беше много по-ефективно от неговите познания.

По ирония на съдбата имаше само едно нещо, което не биха могли да прикрият — че „Единак II“ идва от Върха на Отвъдното. Въпреки че корабът беше пригоден за работа на Дъното и дизайнът му приличаше повече на тези от Средното ниво, той притежаваше елегантност, която издаваше свръхчовешката му направа.

— Това проклето нещо прилича на тояга на първобитен човек, изработена от свръхпрецизни машини — заключи Фам Нувен.

Граничният контрол на Мирна почивка се оказа повече от обнадеждаващ. Той предвиждаше само проверка на скоростта и не изискваше никакво качване на служителите на борда. „Единак II“ извърши последен скок в пространството и навлезе в системата. После изключи свръхсветлинните мощности, за да се нагоди към приетата за района скорост и да се ориентира къде е вътрешността на Мирна почивка. После установи и посоката към залива за ремонт „Свети (?!) Риндел“. Фам побърза хапливо да отбележи:

— Щом някой се нарича „свети“, значи трябва да е честен, нали така?

„Единак II“ висеше над тъмната в момента зона на системата и се намираше на осемдесет милиона километра от единствената звезда в Мирна почивка. Дори да знаеха какво ги очаква, гледката пак би им спряла дъха. Вътрешността на системата беше замъглена от прах и газове като в току-що зараждащите се светове, въпреки че звездата тук съществуваше от три милиарда години. Слънцето беше опасано с милиони пръстени, по-красиви от което и да е друго нещо във Вселената. Най-големите и най-сияйните от тях на свой ред се състояха от огромен брой по-малки пояси. Навсякъде наоколо преливаха ярки краски — зелено, червено, виолетово. Опасаното с пръстени пространство хвърляше дълбоки сенки между цветните ленти на поясите. Сигурно всеки от тях се простираше на километри ширина. От време на време се появяваха случайни обекти — а може би бяха цели структури — които хвърляха тесни като игли сенки. Камерите в инфрачервения сектор и тези за нормална скорост показваха обаче по-обичайни неща. Отвъд пръстените имаше плътен астероиден пояс, а оттатък него — самотна планета от юпитеровски тип със своя система от пояси, които бяха жалко подобие на слънцето. Никъде наоколо не се забелязваше друга планета, а и в данните за системата нямаше отбелязана такава. Според справката най-големите тела в главната пръстенова система имаха площ от триста километра, но такива се срещаха с хиляди.

Щом определиха посоката към Свети Риндел, четиримата насочиха кораба към пръстените и коригираха скоростта, за да се нагодят към парчетата, които летяха наоколо. Трябваше да форсират ракетния двигател — три дължини за почти пет минути.

— Също като в добрите стари времена — възкликна Фам Нувен.

После корабът отново започна да пада свободно и пристанището се откри под тях. Отблизо приличаше на останалите пръстенови системи, които Равна беше виждала и преди това.

През следващия час те внимателно навлязоха в един от пръстените към доковете за ремонт. Единственото постоянно нещо тук беше тяхната линеарна структура. Някои от модулите бяха направени точно с такава цел — да се съединяват отпред и отзад. Други докове приличаха на купчини от някакво странно оборудване, примесени с мръсен лед. Последните няколко километра си проправяха път през гора от дюзи на двигатели за ултрасветлинна скорост. Две трети от местата за закотвяне бяха заети.

Синя раковина извика на един от мониторите информацията за предприятието на Свети Риндел.

— Хммм. Хм. Хм. Господин Риндел изглежда изключително зает. — И той посочи с няколко от клонките си към закотвените кораби пред тях.

— Може пък да държи склад за старо желязо — ехидно процеди Фам.

Синя раковина и Зелено стебло се спуснаха към преходната камера, за да се подготвят за първото си излизане. Ездачите бяха заедно вече двеста години, а Синя раковина имаше опит като търговец още отпреди. Въпреки това двамата се счепкаха чия стратегия ще е най-подходяща при общуването с този Свети Риндел.

— Разбира се, че Мирна почивка е сравнително обичайно място, скъпи Синя раковина; щях да го знам дори никога да не бях се качвала на скродер. Само че нашата задача тук е по-различна от всичко, което сме вършили досега.

Синя раковина измърмори нещо неразбираемо и пъхна още един пакет за размяна под покривалото на скродера си.

Всеки път използваха една и съща процедура при навлизане в непозната пръстенова система и досега не бяха сгрешили. Най-накрая той проговори:

— Права си, че има разлика. Разполагаме с твърде малко стока, която бихме могли да предложим в замяна на поправката, а и нямаме установени отпреди търговски контакти. Ако не се доверим на опита си като търговци и не разчитаме на здравия си разум, нищо няма да получим.

Той провери изправността на всички сензори, пръснати по скродера, а после се обърна към хората от неговия екипаж:

— Искате ли да променя мястото на някои от камерите? Всички ли показват ясен образ?

Свети Риндел беше постъпил като истински джентълмен, предоставяйки им незабавно честоти за връзка помежду си. Или пък просто беше предпазлив с непознатите.

Гласът на Фам Нувен долетя в отговор.

— Не, всичко работи нормално. Вие чувате ли ме? — Те чуваха гласа му чрез микрофоните, монтирани в техните скродери. Честотите, на които говореха, бяха кодирани.

— Да.

Ездачите минаха през външния отвор на „Единак II“ и навлязоха в територията на Свети Риндел.

Сводовете над ездачите бяха прозрачни и пропускаха светлината отвън. Двамата вървяха покрай дълги редици с прозорци, които се смаляваха в далечината. Разглеждаха внимателно клиентите на Свети Риндел по доковете и пухкавата повърхност на пръстена зад тях. Слънцето беше потъмняло, но около него имаше ярка дъга — суперкороната. Без съмнение бяха енергийните сателити; пръстеновидните системи трудно могат да използват директната топлина на звездата в системата. Ездачите спряха внезапно, стъписани от появилото се насреща им море, което беше по-голямо от което и да е друго, видяно при предишните им пътешествия. Светлината, която пронизваше плитките крайбрежни води, може би беше от залеза. Блещукането на хилядите капчици вода, които бяха съвсем наблизо, им се видя като царско угощение след дълъг пост.

Голямото пространство, което се ширна пред тях, беше претъпкано. Съществата в него имаха добре изразени тела, макар Зелено стебло да не можа да различи от първи поглед принадлежността на нито едно от тях. Най-многобройни бяха онези с крака като бивници, които и управляваха Свети Риндел. Само след миг един от тях се отдели от стената близо до „Единак II“. Той избръмча на някакъв език, който се оказа трисквелайн.

— За търговия, ние вървим насам.

Кокалените му крака се заподмятаха пъргаво по пътеката и го отнесоха до една открита кола. Ездачите се настаниха зад него и тримата се издигнаха във въздуха под купола. Синя раковина помаха към Зелено стебло:

— Пак старата история, а! Каква полза има от краката изобщо?!

Това беше стара шега на ездачите, но винаги ги разсмиваше. Независимо дали краката бяха два или четири, дали започваха от врата или пък от хрилете — всички ставаха да се върви с тях само по твърда земя. А в космоса губеха първоначалното си предназначение.

Колата се движеше приблизително със сто метра в секунда като леко се полюшваше, щом минаваха от един пръстен в друг. Докато пътуваха Синя раковина се опитваше да поддържа разговор с техния водач. Това беше една от радостите в живота на ездача.