Такива в общи линии бяха настроенията около Вендейшъс. Освен това всеки, който има дори най-малка представа от системата за сигурност, би се досетил, че лорд шамбеланът дърпа конците и на мрежата от шпиони. Несъмнено той имаше внедрени информатори в дърводелските работилници и доковете. Но сега Книжовника вече знаеше, че дори това беше прикритие. Кой можеше да го допусне — дърворезбарите имаха агенти сред най-приближените на Фленсер, знаеха за неговите планове, страховете му, слабите му страни! Това им позволяваше лесно да манипулират всички врагове. Вендейшъс се оказа невероятна личност! Книжовника умееше да разпознава и цени гениите.

И въпреки това… информацията, с която разполагаха, все още не им гарантираше победа. Не всички действия на фленсериерите се ръководеха директно от най-високо ниво. Някои операции биваха замисляни и изпълнявани от по-нискостоящите, което не ги правеше по-неефективни… Само една правилно насочена стрела беше достатъчна, за да убие завинаги Джоана Олсъндот.

Ето защо беше дошло време Джакерамафан да блесне със своите качества. Той поиска разрешение да бъде преместен в по-строго охраняваните помещения на замъка, които се намираха на третия етаж. Не беше проблем да получи разрешение, защото новите му покои бяха доста по-малки, неудобни и с грубо измазани стени. Но тази стая напълно отговаряше на замисъла на Книжовника. През следващите няколко дни той слухтеше из коридорите и фоайетата. В основните стени бяха прокарани проходи, широки около трийсетина сантиметра и високи не повече от четиридесет. Книжовника можеше да попадне почти навсякъде, без да бъде забелязан от околните.

Докато надзърташе от ъглите и бойниците на крепостната стена, две от неговите части непрекъснато водеха записки. След десет дни вече беше натрупал достатъчно материал, за да впечатли дори Вендейшъс.

Официалната резиденция на Вендейшъс беше заобиколена от помещения за неговите помощници и стражите. Затова там не беше най-подходящото място за отправяне на едно толкова секретно предложение.

Вендейшъс обаче понякога оставаше сам. Върху старата стена на замъка откъм гората имаше малка куличка. Късно на единайсетия ден от началото на разследванията си Книжовника се курдиса на кулата и зачака. Мина час и вятърът постепенно утихна. Откъм пристанището взе да нахлува гъста мъгла. Тя плъзна по земята като морска пяна и бавно погълна старата стена. Наоколо се спусна плътна тишина. Книжовника мрачно душеше около площадката, където стоеше на пост; вече наистина се усещаше грохнал и разнебитен. Мазилката се ронеше под лапите му и той очакваше всеки момент някой от камъните да се затъркаля надолу. Проклятие. Дали пък Вендейшъс не беше решил да промени всекидневния си график.

Книжовника изчака още половин час. Накрая търпението му беше възнаградено. Той усети стърженето на стомана по спираловидната стълба. Не се дочуваше обичайния шум при мислене, но вероятно мъглата го поглъщаше. Минаха още няколко минути. Накрая капакът върху отвора на стълбата се надигна и оттам се показа една глава.

Дори мъглата не успя да заглуши вбесения съсък на Вендейшъс от тази неприятна изненада.

— Бъдете спокоен, сър! Това съм аз, верният Джакерамафан!

Главата се показа още малко.

— Какво прави на такова място един верен гражданин като теб тогава?

— Тук съм, за да се срещна с вас — усмихна се облекчено Книжовника. — Във вашия таен кабинет. Приближете се насам, сър, тази мъгла осигурява достатъчно място и за двама ни.

Една след друга частите на Вендейшъс се прехвърлиха през отвора. Някои едва успяха да се промъкнат — дългите остриета на камите и многобройните им накити стържеха по каменната стена и се закачваха в рамката на вратата. Пък и Вендейшъс не беше сред най-вталените глутници. Началникът на сигурността се строи в най-отдалечената част на кулата. Позата му издаваше, че е нащрек. Не беше останала и следа от обичайната му помпозност при публичните им срещи. Книжовника се ухили под мустак. Сега поне можеше да е сигурен, че е приковал вниманието на своя събеседник.

— Е, казвай? — подкани Вендейшъс с глух глас.

— Сър, предоставям на ваше разположение цялото си време и своите умения. Смятам самото ми присъствие тук доказва, че бих могъл да съм от полза за сигурността на дърворезбарите. Кой друг, ако не един безспорен професионалист, е способен да открие, че използвате това място за свой таен кабинет.

Вендейшъс се поотпусна малко и се усмихна криво.

— Всъщност кой друг наистина… Избрах кулата точно защото тая част от старата стена не се вижда от замъка. Оттук мога лесно да поддържам връзка със стражите по хълмовете, пък и се чувствам свободен от бюрократичните си задължения.

Джакерамафан кимна.

— Напълно ви разбирам, сър. Но вие грешите в едно отношение — и той посочи покрай шефа на сигурността. — Сега заради мъглата не личи ясно, но откъм страната на пристанището в замъка има едно място, от което кулата се вижда добре.

— Така ли? Че кой може да види толкова надалеч… А-ха, сигурно ви е помогнал уредът за наблюдение, който донесохте от Републиката!

— Точно така. — Книжовника посегна към джоба си и извади оттам своя телескоп. — Разпознах ви дори от това разстояние.

Уредът за наблюдение можеше да донесе известност на Книжовника. Кралицата и Скрупило бяха като омагьосани от неговите възможности. За съжаление почтеността принуди Джакерамафан да признае, че е купил уреда от един изобретател в Рангатир. Независимо от това именно той беше прозрял колко ценен е предметът и именно той го използва при спасяването на Джоана. Когато обаче в двора разбраха, че Книжовника не умее много добре да си служи с уреда, приеха един от неговите телескопи, връчен като дар на кралицата… и го дадоха на майстора стъклар да го проучи основно. Въпреки това никой не можеше да отрече, че Книжовника си остава най-добрият в света потребител на телескопи.

— Не искам да си помислите, че съм ви следил нарочно, милорд. Това беше просто малка част от моето разследване. През последните десет дни прекарах часове наред върху крепостната стена.

Вендейшъс изкриви устни.

— Наистина?!

— Дори ще си позволя да отбележа, че останах почти незабелязан, пък и много внимавах да не ме видят, че използвам уреда за наблюдение. И така… — Той измъкна записките от другия си джоб. — През цялото време си водих най-подробни записки. Вече знам кой къде и кога отива почти по всяко време на деня. Представете си какво влияние би имала моята техника през лятото, когато навън е светло по-дълго време! — Той сложи тетрадката на пода и я побутна към Вендейшъс. Една от частите на събеседника му пристъпи напред и я изтегли към себе си. Не личеше обаче да е особено въодушевен от тези разкрития.

— Моля да ме разберете правилно, сър. Зная, че уведомявате кралицата какво става в най-висшите кръгове от Съвета на Фленсер. Без вашите източници ние бихме били безпомощни срещу кроежите на онези лордове, но…

— Кой ви каза подобно нещо?!

Книжовника се задави. Дръж се и не отстъпвай! После се усмихна вяло.

— Не се наложи някой да ми го казва. Аз съм професионалист също като вас и зная да пазя тайна. Но помислете само — в замъка сигурно има и други с моите способности, а е твърде възможно някои от тях да са предатели. Вероятно не сте чували за тях от своите високопоставени информатори. Представете си само какво могат да ни причинят хора като тях. Ето защо се нуждаете от моята помощ. Благодарение на моята стратегия вие ще сте уведомен за всяка крачка на подчинените си. Освен това за мен ще е чест да обуча няколко групи, които непрекъснато да следят хората в замъка. Следенето може да обхване целия град — ще наблюдаваме от градските кули.

Шефът на сигурността се промъкна предпазливо покрай парапета, като небрежно докосваше камъните и ронещата се мазилка.