— Добре.

Равна изключи канала за връзка със Стийл.

— Какво мислиш по този въпрос, Фам?

— Аз лично нямам никакви съмнения. Тая Джоана изобщо не е наивно хлапе като Джефри. Още отначало знаехме, че Стийл е костелив орех. Но просто сме тълкували погрешно някои факти. Мястото, където се е приземил корабът беглец, е точно в центъра на неговите територии. Именно той е убиецът. — Фам понижи глас и почти започна да шепне. — Проклет да съм, ако това променя положението обаче. Корабът все още е в негови ръце. А аз на всяка цена трябва да се добера до него.

— Бъди сигурен, че ти е подготвил клопка.

— Знам, но има ли значение? Ако ми осигури поне няколко минути достъп до Противодействието, тогава рискът си струва.

Явно Фам се канеше да предприеме самоубийствен ход по време на една самоубийствена мисия.

— Не съм съвсем убедена, Фам. Ако му осигурим всичко, което поиска, той ще ни убие още преди да сме приближили кораба.

— Със сигурност поне ще се опита да го направи. Слушай, ти просто го забаламосай с разговори. Току-виж сме успели да установим къде точно е неговият предавател. Тогава ще ударим и той заедно с радиото му ще станат на пух и прах.

Гласът на Фам обаче не звучеше много обнадеждено.

Тайратект не заведе децата нито обратно в кораба, нито по стаите им в замъка. Вместо това ги накара да се спуснат по стълбата на вътрешната крепостна стена.

По стените наоколо вече не се виждаха никакви отвори или прозорци. Светлината идваше единствено от факлите, наредени през десет метра надолу по коридора. Въздухът беше студен и миришеше на плесен. Влагата сълзеше навсякъде по камъните, които тук не бяха облицовани със звукоизолираща материя. Дървото на тесните врати също не беше полирано. Около тях се виждаха само решетки и цареше мрак. Къде ли отиваме? Джефри изведнъж си спомни за подземията от приказките. В главата му изплува историята за предателството, сполетяло Двамата велики и Графинята от езерото. Изглежда Амди още не подозираше нищо. Въпреки пакостливия си характер, кутретата бяха много доверчиви. Приятелят му винаги сляпо беше вярвал на г-н Стийл. Момчето си спомни, че неговите родители никога не губеха самообладание, нито пък се държаха рязко и студено с него, както правеше сега г-н Стийл. Напоследък поведението на техния настойник се промени. Той изглеждаше съвсем различен, сякаш се беше уморил да бъде добър с тях.

Джефри никога не се беше предоверявал и на мрачния Тайратект. Явно е имал право, защото сега той се държеше като същински подлец.

Всъщност горе на хълма нищо не заплашваше живота им.

Страхът, инатът и подозрението се надигнаха едновременно в Джефри. Той се извърна рязко и се изпречи пред Пелерината.

— Няма да мръдна и крачка по-нататък. Ние не вървим в правилната посока. Искаме незабавно да говорим с Равна и г-н Стийл. — Обзе го внезапно прозрение: — А ти не би могъл да ни попречиш да го направим.

Единицата рязко отскочи назад и седна на задните си хълбоци. После снижи глава и примигна.

— Значи не ми вярвате вече, така ли? Всъщност имате право. Оттук нататък можете да се доверявате единствено на самите себе си. — Погледът му се плъзна покрай Джефри, пробяга по наредения във верига Амди и се заби някъде в мрака на залата отпред. — Стийл не знае, че ви доведох тук.

Признанието дойде бързо и без никакво колебание или съпротива. Джефри преглътна мъчително.

— Довел си ни тук, за да ни убиеш, така ли? — заекна момчето.

Амди ги гледаше с широко отворени очи, в които ужасът растеше с всеки миг.

Единицата наклони глава — това беше нейната част от усмивката на глутницата.

— Мислите си, че съм предател, така ли? Аз обаче не ви се сърдя. След всичко, което видяхте, това е съвсем основателно подозрение. Гордея се с вас.

После Тайратект продължи с равен тон.

— Вие сте заобиколени от предатели, Амдиджефри. Но аз не съм един от тях. Доведох ви тук, за да ви помогна.

— Знам това. — Амди се протегна напред и подуши муцуната на единицата. — Ти не си предател. Ти си единственото същество с изключение на Джефри, което мога да докосна. Винаги ни се е искало да те харесваме, но…

— Но през цялото време си имахте едно наум. В противен случай щяхте да умрете. — Тайратект погледна над кутретата към Джефри и се начумери. — Сестра ти е жива, Джефри. Сега тя е пред стените на замъка и Стийл знае това. Именно той изби родителите ти; лордът извърши всичко онова, в което обвинява кралицата на дърворезбарите.

Амди отскочи назад, а телата му се тресяха от страх и възмущение.

— Мигар не ми вярваш? Много странно. Едно време бях страшно умел лъжец. А сега, когато говоря чистата истина, не мога да ви убедя… Чуйте тогава.

Внезапно единицата заприказва с гласа на Стийл, когато лордът говореше на самнорск. В момента той обясняваше на Равна, че Джоана е жива и се опитваше да се извини за нападението, което току-що беше организирал срещу нея.

Джоана. Джефри политна напред и падна на колене пред Пелерината. После почти несъзнателно стисна единицата за гърлото и започна да я тресе. Челюстите на Тайратект изщракаха около ръката на момчето, докато се опитваше да се освободи. Амди се намеси в борбата и започна здравата да тегли Джефри за ръкава. След малко той отпусна хватката. Муцуната на единицата беше на сантиметри от лицето му и го гледаше втренчено. Огънят от факлите се отразяваше в студените й тъмни очи. Чу гласът на Амди да казва:

— За нас е много лесно да имитираме човешките гласове…

Единицата ги гледаше надменно. Стойката й издаваше наранено достойнство.

— Естествено, при това не съм казал, че разговорът се води в момента. Това, което чухте, е отпреди няколко минути. А ето какво кроим двамата със Стийл сега.

Той престана да говори на самнорск и помещението се изпълни със съскането и чуруликането от езика на Остриетата. Дори след като цяла година живя сред тях, Джефри разбираше само най-общия смисъл на думите им. Момчето долови, че разговарят две глутници. Едната заповяда на другата да направи нещо… Да доведе Амдиджефри — това се разбра ясно — обратно горе.

Амдиранифани се беше вцепенил, съсредоточен изцяло в препредавания разговор.

— Престани — потрепери той.

В залата се възцари тишина като в гробница.

— Г-н Стийл, ах, г-н Стийл! — Частите на Амди се свиха на кълбета, сгушени около Джефри. — Той се закани да те нарани, ако Равна не му се подчинява. Иска да избие пришълците, когато кацнат на земята. — Огромните му очи се напълниха със сълзи. — Нищо не разбирам вече.

Джефри злобно ръгна Пелерината.

— Сигурно ни лъже и за този разговор.

— Кой знае… Аз обаче не бих могъл едновременно да имитирам две глутници.

Осемте части се притиснаха до Джефри и откъм тях в тишината се разнесе човешко хлипане — до болка познатия отчаян детски плач от първите дни на момчето в Света на остриетата.

— Сега какво ще стане с нас, Джефри?

Но Джефри мълчеше, припомняйки си отново как го бяха спасили войниците на Стийл. Или пък го бяха заловили? Сега вече започваше да разбира. Последвалите грижи и внимание бяха изтикали тези спомени някъде назад в съзнанието му. Татко. Мама. Джоана. Но Джоана е още жива и сега е отвъд тези стени…

— Джефри?…

— И аз не знам какво ще стане с нас. Дали да се скрием?

За миг двамата се гледаха мълчаливо. Най-накрая единицата проговори.

— Можете да направите нещо по-добро от това. Вече са ви известни тайните коридори, изсечени в стените. Ако знаете къде са разположени изходите — а аз знам — можете да стигнете почти навсякъде. Дори да излезете извън крепостната стена.

Джоана.

Плачът на Амди утихна. Трима от него гледаха Тайратект — в упор, отзад в гърба и отстрани. Останалите все още се притискаха до Джефри.

— Ние все още не ти вярваме, Тайратект — каза Джефри.