Пак ли тези фалшиви спомени? Този път обаче Фам май наистина имаше право. Равна се замисли над казаното. Втората глутница — Стийл — май беше доста настоятелна. Може и да се е държал добре с Джефри, но сега изглеждаше освирепял. Равна вярваше, че само едно прелитане няма особено да стресне дърворезбарите. Налагаше се да се спуснат, колкото се може по-ниско, за да стрелят по тях. Проблемът се състоеше в това, че единственото оръжие, с което разполагат, е лъчевата пушка на Фам.

— Добре тогава, действай както се уговорихме със Стийл. Спусни се със совалката близо до позициите на дърворезбарите и ги обстрелвай с лазера.

— Дявол да го вземе, много добре знаеш, че не мога да го направя! Устройството на совалката изобщо не ми е познато, а без автоматично управление аз…

— Щом като нямаш автопилот, тогава се нуждаеш от помощта на Синя раковина — продължи меко тя.

По лицето на Фам се изписа ужас. Тя протегна ръка и нежно го докосна. Той мълча дълго и сякаш изобщо не забеляза жеста й.

— Да — гласът му беше приглушен и звучеше като на непознат. После Фам извика: — Синя раковина! Качи се тук.

Синя раковина зае мястото на пилота и клонките му надвиснаха над пулта за управление. Беше изключил цялата автоматизация и само главният монитор все още работеше. Показваше картина от долната камера на совалката. „Единак II“ полетя още стотина метра напред като ту се появяваше, ту изчезваше от обсега на камерите им. Совалката изостана от него и започна да се спуска.

Носът на совалката се наклони надолу и тя се насочи към прорязания от фиорди бряг под тях. Започнаха да падат като камък и двайсетте километра до земята взеха все по-бързо да се топят. В продължение на половин минута връхчетата на ездача махаха притеснено над контролното табло. Дали пък не искаше да смае Фам с уменията си? Оказа се, че не било това.

— Съжалявам, много съжалявам!

Ездачът най-сетне овладя совалката и те отново започнаха да се издигат. Фам потъна в креслото си, притиснат от ускорението.

— Не можем ли да минем без убийства, сър Фам? Вероятно самата ни поява над бойното поле…

— Просто свали това нещо долу — озъби се Нувен.

Съществото Стийл настояваше да изпепелят целия южен склон на хълма. Въпреки подозренията, които Фам таеше към него, за това нещо глутницата май беше права. Насреща си имаха банда убийци, които нямаше да се поколебаят да нападнат дори кораба. Дърворезбарите наистина се нуждаеха от един добър урок.

Совалката постепенно скъсяваше разстоянието до повърхността. Укреплението на Стийл вече се виждаше и с просто око. Около страумлинския кораб долу имаше грубо направен полигон. Крепостта беше много по-голяма от замъка, който се издигаше върху един от островите на няколко километра по на запад. „Чудя се дали и замъкът на баща ми е изглеждал по същия начин на хората от Кюенг Хо.“ Стените бяха високи и отвесни. По конструкцията им личеше, че доскоро Остриетата не са имали и най-малка представа що е барут.

Трийсет седмици след като узна за тяхното съществуване, Фам най-сетне видя Остриетата. Дори и на такова разстояние беше очевидно, че не приличаха на нито едно от създанията, които беше срещал. Глутници от по четири, пет или шест члена се движеха в толкова плътна група, че напомняха по-скоро на голямо паякообразно. Всяка от глутниците се държеше поне на десет-петнайсет метра от останалите.

Сред гъстия дим изгърмя оръдие. Глутницата, която го обслужваше, се движеше в синхрон като пръстите на една ръка — тя върна металното дуло в изходна позиция и отново го натъпка със заряд.

— Щом като тези са врагове, сър Фам, тогава откъде имат оръдия?

— Откраднали са ги.

Добре де, ами кой ги е обучил да зареждат топовете? Но Фам нямаше време да се размисли над този въпрос. Остави решаването му за по-късно.

Фам се освободи от предпазните колани и изпълзя назад към люка, където беше закрепена пушката му.

— Задръж совалката стабилна, Синя раковина. Ако ме разклатиш, ще изпържа и теб.

Той отвори люка и се задави от лютивия дим. После Синя раковина намери място с по-чист въздух, закрепи совалката и Фам насочи пушката към редиците на вражеските глутници.

Още в началото на битката кралицата настоя Джоана да остане в лагера. Реакцията на момичето приличаше на експлозия. И сега продължаваше да се чуди на себе си — не беше изпитвала такова желание да се нахвърли срещу някоя глутница още от първите дни в Света на остриетата. Сега обаче не съществуваше сила, която да я възпре да се добере до Джефри. Накрая стигнаха до компромис и Джоана се примири да бъде постоянно охранявана от Пилигрима. Затова пък й разрешиха да е редом с войниците на бойното поле, при условие, че се подчинява на своя пазач.

Джоана се взря през стелещия се дим. Проклятие. Пилигрима се оказа предпазлив и грижовен като квачка. По собствените му признания беше убивал през целия си съзнателен живот. А сега дори не й позволяваше да се доближи до оръдията на Скрупило.

— Пусни ме по-близо, проклет да си!

Перегрин енергично разтърси тела, което на езика на Остриетата означаваше твърд отказ. Едно от кутретата му се подаде от джоба, в който го носеха, и я подръпна за ръкава.

— Потърпи още малко — каза той за десети път този ден. — Изчакай вестоносеца на кралицата. Тогава вече ще можем…

— Искам сега да отида на върха! Аз съм единствената, която познава кораба.

Тя вече се извръщаше, за да отблъсне Белязаното чело, когато събитията запрепускаха с бесен ход. Усети по гърба си непоносима жега, а пушекът над тях се нажежи и засвети. После пак, и пак, и пак… След това в небето изтрещя нещо, подобно на гръмотевица.

Пилигрима затрепери.

— Това не беше изстрел от оръдие! — извика той. — Двама от мен са почти ослепени. Да бягаме!

Частите му заобиколиха Джоана и тя едва не се прекатури, докато я бутаха и теглеха надолу към подножието.

Известно време момичето не се противеше, но това бе по-скоро заради зашеметяването от внезапното нападение, а не защото му се подчиняваше.

След гръмотевицата се възцари мъртва тишина. Там, където димът се разсея най-напред, момичето зърна едно от оръдията на Скрупило. Металното му тяло стърчеше сред локва разтопен метал. От артилериста бяха останали само безформени парчета. Това, което ги сполетя, не беше обичайна атака. Джоана се изтръгна от хватката на Пилигрима. Това не беше вражеската артилерия!

— Кораб! Пилигриме, това сигурно беше огънят от ракетния двигател!

Пилигрима отново я повлече надолу към подножието на хълма.

— Не е двигател! Аз съм чувал как звучи той. Този гръм беше по-тих, при това някой насочваше удара!

Последва поредица нови взривове. Колко ли от дърворезбарите вече бяха стопени от адската струя, идваща откъм небето?

— Те сигурно мислят, че атакуваме кораба, Пилигриме. Ако не направим нещо, ще изравнят всичко със земята!

Челюстите му отпуснаха хватката си.

— А какво бихме могли да направим? Ако още стърчим тук, накрая ще убият и нас!

Джоана вдигна глава към небето. Нямаше и следа от летателен апарат, но той вероятно беше прикрит от гъстия облак дим. През него слънцето приличаше на кървава топка с размити контури. Трябваше да покаже някак на своите спасители, че избиват приятелите й! Само ако можеха да видят… Тя заби пети в земята.

— Ако застана така, че да ме видят… Пусни ме, Пилигриме! Отивам на върха, където няма дим!

Той спря, но челюстите му продължаваха да я държат здраво.

— Моля те, Пилигриме, това е нашето единствено спасение!

В подножието на хълма се щураха глутници от дърворезбарите — някои кървяха, от други бяха оцелели само една-две части.

Ужасените очи на Перегрин я гледаха още известно време, след това хватката му се отпусна и той побутна ръката й с нос.