— Тъй вярно, сър! — Дългите пръсти на дирокимите заиграха по командното табло. — Бинго!

Статусните системи показаха, че са извършени пет скока, после станаха десет. Кйет се загледа за няколко секунди през илюминатора, който показваше действителната картина около кораба. Никаква промяна, сякаш всичко беше застинало… После зърна, че една от най-ярките звезди помръдна и заплува едва забележимо през небосклона. „Олвира“ постепенно набираше скорост.

— О-хо-хоо! — Глимфреле се протегна да надзърне какво показват уредите пред брат му. — Ние се движим с 1.2 светлинни години в час. Та това е дори по-добре от скоростта ни преди Вълнението.

— Добре. Какво става с комуникациите и уредите за наблюдение?

Къде бяха всички останали, какво се беше случило с тях?

— Йъп, йъп! — Глимфреле надвеси тънката си фигура над таблото. Няколко секунди стоя мълчалив и неподвижен.

Свенсъндот започна да преглежда получените съобщения. Нямаше никакво известие от Собственичката Лименде. Кйет беше служил двайсет и пет години под ръководството на Лименде в Управлението за защита на търговията при Сяндра Кей. В такъв случай би ли могъл точно сега да се разбунтува срещу тях? И щеше ли да спечели последователи за своята кауза?

— Така, ето каква е ситуацията, шефе — Глимфреле включи главния екран, за да обясни получените от корабните системи данни. — Почти сме налучкали какво точно ни е връхлетяло. Възможно е обаче то да е с по-голям размах от очакваното. — Още от самото начало се бяха досетили, че вълнението е по-голямо от което и да е друго, регистрирано в историята; но не това имаше предвид дирокимът, когато говореше за „по-голям размах“. Той прокара пръсти по таблото и върху екрана се образува искряща синя линия. — Предполагахме, че предният фронт на вълнението се движи по тази линия. В такъв случай излиза, че то е завлякло кораба на шефката Лименде четиристотин секунди преди да настигне „Единак II“, а ние сме били засегнати десет секунди след тях… Сега — ако приемем, че следата след него прилича на нормално вълнение, увеличено милион пъти — ние и флотите на преследвачите би трябвало да се измъкнем преди „Единак II“. — Той посочи към самотната пулсираща точка върху екрана, която беше „Олвира“. Около и пред нея имаше още десетина светещи точки, за които детекторите на кораба показваха, че извършват ултрасветлинни скокове. От тях в околния мрак сякаш се сипеше студен огън. По всичко личеше, че Лименде и основната част от анонимната флота продължават прекъснатата за малко гонитба. — Уредите на кораба показват, че преследвачите ще изскочат от Вълнението малко преди „Единак II“.

— Хм, значи той вече е изгубил част от преднината си.

— Ъ-хъ. Но ако наистина отива там, където мислим — звездата, намираща се на осемдесет светлинни пред нас — той все пак ще успее да пристигне преди някой от другите кораби да го е поразил. — Той замълча и посочи сиянието около основното ярко пулсиращо ядро на екрана. — Но всички обаче продължават преследването.

— Виждам… — Свенсъндот беше прегледал Новините още докато слушаше с половин ухо отчета на Фреле. — Според Мрежата това е флотата на съюза за отбрана, която победоносно напуска бойното поле.

— Какво?! — Тироле рязко се извърна в креслото си. В огромните му тъмни очи не беше останала и следа от неговото традиционно добро настроение.

— Добре ме чу — Кйет прехвърли съобщението върху друг монитор, където биха могли да го прочетат и братята. Двамата бързо засричаха: — Храбростта на командирите от Съюза… Значително поражение на оцелелите бегълци…

Глимфреле сви рамене, лекомислието му се беше изпарило.

— Те дори не споменават за Вълнението. Всичко това са гнусни лъжи! — Гласът му възвърна нормалния си тон и той продължи на своя роден език. Кйет можеше да разбере само част от казаното. Дирокимите бяха раса с весели души, на които не беше чуждо остроумието и дори умерения сарказъм. Сега гласът на Глимфреле звучеше по обичайния начин с изключение на острите тонове в неговото подсвиркване. Ругатните му обаче бяха по-цветисти от всичко, което Кйет някога беше чувал. — … Да се затъкнете дано… Убийци на невинни същества… — Дори на самнорск думите му бяха достатъчно силни, но на езика на дирокимите „да се затъкнете дано“ наистина можеше да предизвика спазми в гърлото.

Гласът на Глимфреле се извисяваше все повече и повече, докато накрая излезе от човешкия слухов регистър. Внезапно той загуби самоконтрол, започна да трепери неистово и да издава приглушени стонове. Свенсъндот знаеше, че дирокимите понякога плачат, макар никога да не бе присъствал на подобно събитие. Глимфреле се отпусна в прегръдките на брат си.

Тироле погледна към Кйет през неговото рамо.

— Ще се оставим ли да ни води жаждата за мъст, полковник?

Кйет не отговори веднага.

— Ще ти кажа щом самият аз си отговоря на този въпрос, лейтенант. — После впери очи в мониторите. Ослушай се и наблюдавай известно време, така може би ще разбереш. — А дотогава гледай да вкараш кораба ни в центъра на групата преследвачи — меко продължи той.

— Тъй вярно, сър. — Тироле нежно потупа брат си по гърба и отново се върна на своето място пред командния пулт.

През следващите пет часа екипажът на „Олвира“ наблюдаваше как флотата на Съюза в пълен безпорядък се стреми да стигне по-високите нива на космическото пространство. Това не беше просто оттегляне, а панически бяг. Когато се чувстваха силни и в безопасност, те не се поколебаха да избият милиони невинни същества заради безпочвени обвинения или пък да оглавят жестоко преследване, в края на което ги чакаше награда. Но в мига, когато се изправиха пред опасността да бъдат заклещени за вечни времена в Изостаналата зона и да умрат безславно някъде между звездите, побягнаха да си спасяват кожата. Техните съобщения в Мрежата продължаваха да преливат от хвалби, но действията им издаваха истинския характер на отстъплението. Абонатите на Мрежата, останалите досега безучастни към конфликта, вече ясно видяха противоречието между думи и действия. Все повече и повече светове разбираха, че Съюзът е изграден върху останките на бившата Хегемония на апрахантите и действията му не са подбудени единствено от алтруистичното желание да се противопостави на Заразата. В дискусионните групи трескаво се обсъждаше коя ли ще е неговата нова цел.

Повечето участници в „По следите на войната“ и „Бедствия и катастрофи“ бяха загубили интерес към действията на Съюза и гибелта на Сяндра Кей. Сега повече ги вълнуваше това, че Заразата продължава да се разпростира из Върха на Отвъдното. Нито една от цивилизациите в това ниво не успя да се противопостави на сполетялото я бедствие. Дори се носеха слухове, че още две Сили, застанали на пътя на Заразата, са били унищожени. Някои (дали не бяха тайни привърженици на Заразата?) пък изразяваха задоволство и се поздравяваха с установения нов ред и стабилност на Върха. Сред тях имаше дори редовни абонати на Мрежата.

На практика се оказваше, че преследването към Дъното и съдбата на „Единак II“ са единственото нещо, върху което Заразата все още не бе установила пълен контрол. Тази игра на котка и мишка беше тема поне на 10 000 съобщения в час.

Точно сега пред „Олвира“ се откриваше възможност да предприеме някакъв решителен ход. Докато Скритс и Лименде се върнеха от Изостаналата зона, Кйет Свенсъндот временно изпълняваше длъжността главнокомандващ в организацията. Освен това него лично го познаваха повечето от командирите на останалите кораби.

Ето защо полковникът от авиацията и командир на „Олвира“ реши да се възползва от временния статус на главнокомандващ. В момента никой не преследваше обърнатата в панически бяг флота на Съюза. („Изчакайте, докато не се появи възможност да действаме заедно“, беше заповядал Свенсъндот.) Планът за атака се менеше постоянно в зависимост от ситуацията, в която се намираше изникващата от Изостаналата зона флота. Беше предвидено дори как да се действа в случай, че Главният щаб е унищожен. Кйет даже успя да подметне на верните нему командири, че най-вероятно флагманският кораб е в ръцете на врага и че Съюзът е само едно от поделенията на техния истински противник. Съвсем скоро Кйет щеше да приведе в действие плана за „предателство“, който беше подготвил по-рано.