— Все ми е едно.

Гласът на предателя беше разсеян, а неговите части продължаваха да крачат нервно насам-натам.

— Кралицата трябва да разбира добре, че в момента се намираме в задънена улица. Имате право, ако не бяхте подходили внимателно, щях да убия Джоана. Но дори сега кралицата не би могла да ме пипне, без да си получи заслуженото за това. Вие дори не подозирате за капана, който Стийл ви е подготвил край Възвишението на Маргръм? Аз съм единственият, който знае как да го избегне.

— Чудо голямо. И без това никога не съм държал да минем точно през Възвишението на Маргръм.

— Да, но твоето мнение няма никакво значение, Пилигриме. Ти си мелез и във вените ти не тече чиста кръв. Кралицата ще проумее колко опасна е сегашната ситуация. Войските на Стийл са навсякъде около нас. Досега ви лъжех, че не подозират докъде сте стигнали. Освен това пращах на лорда всяко секретно откритие от моите изследвания върху данните от Компютъра.

— Брат ми е жив, Пилигриме — намеси се Джоана.

— О, значи си нещо като решаващия играч в предателството, така ли? Лъгал си ни, а в същото време си докладвал всичко на Стийл! И при това мислиш, че си неуязвим и ние няма да посмеем да те убием?

Последва смях и частите на Вендейшъс престанаха да крачат напред-назад. Той отново си възвърна самообладанието.

— Нещо повече дори — вие се нуждаете от подкрепата на всички мои части. Доста преувеличих, когато говорех за шпионите на Фленсер във войската ни, но това не означава, че такива изобщо не съществуват. Освен това Стийл сигурно е внедрил и свои агенти, за които аз нищо не знам. Арестувате ли ме, новината ще стигне незабавно до ушите на Фленсер. Тогава повечето от онова, което знам за тях, ще стане безполезно. А вие ще трябва да се справите с една внезапна атака и значително превъзхождаща ви по брой войска. Предполагам, вече сам разбираш, че кралицата има нужда от мен.

— А откъде да сме сигурни, че това не е поредната лъжа?

— Е, това си е ваш проблем! Помисли само, не заслужавам ли благодарност поне за това, че ви предупредих за надвисналата опасност? Но ти едва ли би могъл да проумееш това с твоя мозък на мелез. Затова трябва да говоря лично с кралицата. И то на място, което е едновременно безопасно и добре прикрито. Отнеси й това съобщение! Тя няма да може да предотврати стореното, но ако ме послуша, ще спаси поне собствената си кожа.

Отвън настана тишина, нарушавана единствено от писъците на животинките под дърветата. Най-накрая съвсем изненадващо Перегрин се разсмя.

— Мозък на мелез, а? Е, поне за едно нещо си прав, Вендейшъс! Наистина съм бил навсякъде по света и спомените ми се простират половин век назад. От всички злодеи, предатели и гении, които съм видял, ти си същински образец за наглост и безочие!

Вендейшъс издаде някакъв звук от езика на Остриетата, който нямаше точен превод на самнорск, но беше нещо подобно на самодоволен кикот.

— Поласкан съм!

— Добре тогава, ще предам думите ти на кралицата. И още нещо — кралицата заповяда Джоана да дойде с мен.

— Кралицата заповяда?! Това ми намирисва по-скоро на твоята склонност към драматизъм, присъща на съществата със смесена кръв!

— Може и така да е. Но ако взема Джоана, това ще докаже, че засега нямаш намерение да ни създаваш неприятности. Приеми го като моя лична награда за това, че предложих услугите си като парламентьор.

Вендейшъс извърна всичките си глави към Джоана, наблюдавайки я мълчаливо. После хвърли прощален поглед през прозорците.

— Добре тогава, можеш да я вземеш.

Двама от него скочиха обратно долу при Джоана, докато двойката край нея я буташе към вратата на хижата.

— Мътните да го вземат тоя Пилигрим! Жива ти все още можеш да застанеш между мен и кралицата. — Кинжалът му просветна пред очите й. — Не смей да я настройваш срещу мен! Аз все още имам намерение да изляза читав от тази каша, при това ще запазя старото си влияние.

Той отвори вратата и дневната светлина заслепи момичето. То хвърли бърз поглед наоколо. Над нея бяха надвиснали клоните на дърветата. Вендейшъс я избута като пашкул през прага и тя се отърколи на земята. Той заповяда на хората си да не напускат своите позиции. Двамата с Перегрин си размениха още няколко любезности и се договориха кога Пилигрима да се върне отново.

Един по един Вендейшъс се намъкна обратно в хижата. Перегрин се приближи и сграбчи ремъците, с които беше овързана. Едно от кутретата му подаде нос от джоба на куртката и подуши лицето й.

— Добре ли си?

— Не съвсем. В главата ми още кънти и ми е трудно да дишам.

Една от частите му разхлаби ремъците около гърдите й, докато другите я теглеха по-надалеч от хижата. Мрачните горски сенки изглеждаха спокойни… Само тук-там все още бдяха стражите на Вендейшъс. Колко ли от тях участваха в заговора? Допреди няколко часа те олицетворяваха за Джоана сигурност и спокойствие. Сега момичето потръпваше, щом погледът й срещнеше някой от тях. Тя се отпусна в пашкула си и съзнанието й отново се замъгли. Последното, което си спомняше, бяха клоните над нея и следите от дим по небето. Някакви същества, които приличаха на страумлинските катерици, се гонеха по дърветата и сякаш се караха помежду си.

„Странно, само преди година Пилигрима и Книжовника пак ме влачеха нанякъде, а аз бях дори по-тежко ранена от сега. Всичко около мен всяваше ужас, а най-вече те двамата.“ А ето че сега се зарадва на Перегрин както не се бе радвала на никое друго живо същество. Дори Белязаното чело, което крачеше близо до нея, вече й вдъхваше чувство за сигурност.

Ужасът й постепенно отмина. Остана само гневът — също толкова силен като преди година, но този път много по-обоснован. Тя добре си даваше сметка какво се беше случило преди малко — участниците в схватката не бяха непознати един за друг и не ставаше дума за случайно убийство. След всички предателства на Вендейшъс, след всички тези убийства и опитът тя да бъде премахната… Но сега най-сетне можеше да бъде свободна! Пилигрима и кралицата сигурно бяха пропуснали тази подробност!

— Той е убил Книжовника, Перегрин. Убил е Джакерамафан… — Насякъл е Книжовника на парчета, после е преследвал последната му оцеляла част и я е убил под носа ни. — А сега кралицата има намерение да го пусне по живо, по здраво, просто ей така? Как може да допусне подобно нещо? Как ще позволиш това?

Сълзите отново я задавиха.

— Тихо, тихо.

Две от главите на Перегрин се надвесиха над нея. Те я погледаха известно време, после нервно се извърнаха. Тя протегна ръка и докосна плюшената козина. Пилигрима цял се тресеше! Един от глутницата се наведе още по-ниско; гласът му изобщо не звучеше самоуверено.

— Нямам представа какво ще направи кралицата, Джоана. Тя изобщо не знае какво става.

— Как…

— Пет! — Гласът му по-скоро напомняше недоловимо жужене в главата й. — Неговите хора все още ни виждат. При това има опасност скоро да се досети каква е истината… Засега само ние двамата с теб я знаем. Не мисля, че останалите дори подозират нещо.

— А онази глутница, която си е признала всичко?

— Блъфирах! През целия си живот постоянно съм рискувал, а онова, което двамата с Книжовника направихме край твоя звезден кораб, беше върхът на безразсъдството… След като Вендейшъс те отмъкна, аз се замислих. Сам се убедих, че не си чак толкова зле ранена. Случилото се много приличаше на онова, което стана с Книжовника, но нямах никакви доказателства.

— И не си казал на никого?

— Не. Оказах се същия глупак като бедния Джакерамафан, нали? — Главите му се озърнаха на всички страни. — Ако наистина бях прав, той трябваше да те убие незабавно. Толкова ме беше страх, че идвам твърде късно!

И щеше наистина да закъснееш, ако Вендейшъс не беше чудовището, за каквото го мисля.

— Както и да е. Аз научих истината също като бедния Книжовник — съвсем случайно. Но ако успеем да преминем по-бързо през следващите седемдесет метра, няма да свършим като него. И всичко, което си мисля за Вендейшъс, ще се окаже истина!