Муцуната с кинжала се провря между пелерината и тялото й. Болка прониза едната й ръка. Момичето изпищя.

— Аха! Компютърът казва, че човек изпитва голяма болка, ако бъде наранен на това място. Може и да не ми отговаряш на този въпрос, Джоана. Знаеш ли каква мисля, че е тайната на Стийл? Подозирам, че някой от твоето семейство е останал жив. Най-вероятно е малкото ти братче, ако съдя по онова, което ни разказа за клането.

Джефри? Жив? За миг тя съвсем забрави за болката и страха.

— Но как?…

Вендейшъс сви рамене по маниера на Остриетата.

— Просто не си го видяла мъртъв, нали? Можеш да бъдеш сигурна, че Стийл е държал да притежава жив човешки екземпляр. А след като прочетох какво пише за летаргичния сън в Компютъра, доста се съмнявам, че е успял да съживи някое от другите деца. Въпреки това той явно притежава нещо, което го кара да бъде страшно уверен в силите си. На него му е необходима информацията от Компютъра, но досега не е поискал да го открадна и да му го дам.

Джоана затвори очи, абстрахирайки се от присъствието на своя мъчител. Джефри беше жив! В главата й се завъртяха картини от миналото — Джефри лудува и се смее, неговите детски сълзи, куражът му на борда на кораба беглец. Досега мислеше, че всичко това е вече безвъзвратно изгубено. В един миг миналото й се стори много по-реално от последните няколко минути, изпълнени с безпощадна жестокост. Но как ли би могъл Джефри да помогне на фленсериерите? Нямаше съмнение, че другият компютър е изгорял. В такъв случай имаше нещо друго, което убягваше на Вендейшъс.

Вендейшъс я стисна за брадичката и разтърси главата й.

— Отвори си очите! По погледа ти разбирам какво мислиш и искам да видя… Хм, не съм сигурен дали ми вярваш или не. Както и да е. Ако разполагаме с достатъчно време, аз все някога ще разбера какво точно би могъл да направи той за Стийл. Сега имаме други, много по-спешни въпроси за решаване. Безспорно, Компютърът е ключът към всички тях. За по-малко от половин година ние тримата с кралицата и Пилигрима научихме много неща за теб и твоята цивилизация. Ще си позволя да кажа, че сега познаваме хората дори по-добре от теб самата. Когато войната свърши, победител ще е оная глутница, която все още владее Компютъра. Имам намерение това да съм аз. Често се питам дали има и други пароли и програми в Компютъра. Ако успея да го кодирам, това ще послужи като гаранция за моята безопасност…

Паролата на Бавачката!

Главите, които следяха отблизо очите й, се ухилиха насреща.

— А-а-а, значи съм прав. Излиза, че все пак има и някаква полза от днешния провал. Иначе никога нямаше да науча… — Гласът му премина в неразбираем хаос от звуци. Две от частите на Вендейшъс се хвърлиха, за да се присъединят към онази, която наблюдаваше през прозорците. Гласът продължаваше да нарежда край ухото й:

— Пилигрима идва. Още е далече, но се е запътил право насам. Не знам какво да направя. Във всеки случай ще е по-безопасно, ако си мъртва. Една дълбока рана на правилното място… — Острието се плъзна още по-надолу по тялото й. Джоана се изви, опитвайки се безуспешно да го избегне. После кинжалът рязко се измъкна, а острието му остави алена следа върху кожата й. — Нека видим какво има да казва Пилигрима. Няма смисъл да те убивам, докато не настои да те види.

Той натъпка един парцал в устата й и я завърза по-здраво.

Последва дълбока тишина, нарушавана единствено от пукането на съчки под няколко чифта лапи пред хижата. После тя чу как глутниците чуруликат нещо на висок глас отвъд дървените стени. Джоана се зачуди дали някога би се научила да ги разпознава по техните гласове. Сега обаче тя напрягаше слух да разпознае звуците на малкото познати думи от езика на Остриетата.

Вендейшъс изкряка в отговор.

Предателят продължи да нашепва в ухото й:

— Сега той пита дали се нуждаеш от лекарска помощ, но ако продължи да настоява… Приятният ни разговор ще завърши без време.

Но думите на Пилигрима съдържаха само съчувствие и тревога за нейното състояние.

— Проклетниците стоят точно отпред — разнесе се вбесеният шепот на Вендейшъс.

Последва кратко мълчание, а после се разнесе гласът на Жокера от Компютъра, който Перегрин използваше, когато говореше самнорск:

— Само да не направиш някоя глупост, старче Вендейшъс!

Вендейшъс издаде възклицание на учтива изненада, но в същото време неговите части около Джоана се изопнаха, сякаш се готвеха за скок. Върхът на кинжала навлезе сантиметър по-дълбоко между ребрата й. Болката я прониза. Тя усещаше движението на острието в плътта си, чувстваше дъха на Вендейшъс върху окървавената си кожа.

Гласът на Перегрин продължаваше да нарежда — уверено и компетентно:

— Не си мисли, че не знаем какво си намислил. Онази глутница на твоя подчинен, стражът от болницата, се разпадна на части, но преди това си призна пред кралицата и малкото, което знаеше. Да не мислиш, че твоите лъжи биха минали пред нея? Ако Джоана умре, ти ще бъдеш нарязан на малки парченца! — И той продължи да нарежда заплашително с гласа от Компютъра: — Познавам кралицата достатъчно добре. Тя изглежда много блага и милостива глутница. Но как мислиш, откъде Фленсер е наследил своята ужасяваща съзидателна сила? Само посмей да убиеш Джоана и ще усетиш на собствения си гръб колко нейният гений превъзхожда този на Фленсер.

Кинжалът се отдръпна. Още един от глутницата на Вендейшъс се метна към тесните прозорци, а двамата край Джоана поотпуснаха хватката си. Острието лекичко шляпна кожата й. Дали се беше разколебал? Мигар кралицата наистина беше толкова ужасяваща? Четиримата край прозорците въртяха глави във всички посоки. Без съмнение Вендейшъс броеше стражите около хижата и трескаво кроеше планове. Когато най-сетне отвърна, говореше самнорск:

— Заплахата би била още по-въздействаща, ако не беше предадена от втора ръка.

Пилигрима се засмя.

— Така е. Но ние си давахме сметка какво ще се случи, ако кралицата приближи насам. Ти си достатъчно предпазлив и би убил Джоана в мига, в който видиш нашата повелителка да се задава. После щеше да ни затрупаш с лъжливи обяснения, още преди да си разбрал, че сме те разкрили. Но когато видя, че насам с нехайна походка идва бедният пилигрим, от когото нищо не зависи… Много, добре знам, че ме мислиш за глупак, който не се различава много от Книжовника Джакерамафан. — Пилигрима се запъна, произнасяйки името на приятеля си, и за миг изгуби насмешливата си интонация. — Но това вече няма никакво значение. Предупреден си за истинското положение на нещата. Ако все още се колебаеш, прати някой от твоята охрана отвъд храстите. Можеш и сам да се убедиш каква засада ти е подготвила кралицата. Смъртта на Джоана ще доведе незабавно и до твоя край. И като стана дума, надявам се този разговор все пак да има някакъв смисъл.

— Да, тя е жива.

Вендейшъс махна парцала от устата на Джоана. Тя се задави и започна шумно да кашля. По страните й течаха сълзи.

— Пилигриме, о, Пилигриме! — от устата й отново изскочи само безсилен шепот. Момичето мъчително си пое въздух, концентрирайки малкото си останали сили, за да издаде поне някакъв звук. Пред очите й играеха ярки петна.

— Ей, Пилигриме!

— Джоана! Той нарани ли те?

— Малко… Аз…

— Това е достатъчно. Както и сам разбра, тя е още жива, Пилигриме, но това лесно може да се поправи.

Вендейшъс не запуши устата й отново. Тя го виждаше как чеше глави, докато нервно се разхожда по горния етаж. Чу го да мърмори нещо за „притискане на противника в задънена улица“.

Перегрин отвърна гневно:

— Говори на самнорск, Вендейшъс. Искам Джоана да разбира за какво приказваме. Ти владееш този език почти толкова добре като вътрешния говор на твоята глутница.