— И преди се е случвало да се бавят с отговора — нареждаше Амди. — Тя обясни нещо за ултрасветлинните връзки…

— Равна никога не е закъснявала толкова много!

Прекараха в пилотската кабина целия следобед, а настроението им преминаваше от страх през отегчение до пълно униние. След четири часа бездействие отегчението удържа временна победа. Джефри потъна в неспокоен сън в креслото на баща си, а две от частите на Амди се свиха в скута му.

Останалата част от Амди душеше безцелно из помещението, но продължаваше да държи под око състоянието на контролните уреди. Дори и той вече беше изнервен от това мъчително чакане. Един от него подскочи към покритата с шумоизолираща материя стена. Беше способен да забрави за времето, наблюдавайки в захлас как расте плесента по нея. А сега и нищо друго не ангажираше вниманието му.

Сивото вещество се беше разпространило още повече от последния път, когато го разгледа по-внимателно. Зад ватата, покриваща стените, то образуваше плътна покривка. Частите на Амди се покачиха една върху друга, за да огледат по-добре какво има в пролуката между уплътнението и стената на кораба. Там беше мрачно, но през тавана се процеждаше слаба светлина. В по-голямата част на кораба слоят плесен не надвишаваше три сантиметра, но тук отзад дебелината му стигаше петнайсет-двайсет сантиметра. Я гледай ти! От тавана, точно над изследователския нос на Джефри, висеше голямо кълбо от непознатото вещество. Размерът му беше като декоративните туфи мъх в заседателните зали на замъка. От него надолу се проточваха тънички сиви влакънца. Амди беше готов да извика на Джефри, но двете му части в скута на момчето се бяха разположили толкова удобно!

Амди приближи две от главите си до странното образувание. Стената отдолу изглеждаше доста необикновено — сякаш горният й слой бе разяден от плесента. И тя беше посивяла; имаше оттенъка от дима на огньовете. Амди усети влакънцата върху носа си. Бяха твърди и сухи. Ноздрите го засърбяха. Внезапно той застина от изненада. Наблюдавайки се отдолу, видя как влакънцата преминават през главата на онази част, която стоеше най-отгоре на пирамидата от тела. Въпреки това не усети никаква болка, а само леко гъделичкане в ноздрите.

— Какво, какво? — стреснато попита Джефри, когато настаналата около него суматоха го извади от дрямката.

— Зад уплътненията по стените открих нещо наистина много странно! Докоснах онова голямо кълбо плесен и…

Докато говореше, Амди бавно отстъпваше назад от нещото върху стената. Това проникване не го нарани, но го караше да се чувства по-скоро нервен. Любопитството му внезапно се изпари. Усещаше как влакънцата постепенно се измъкват обратно през ноздрите му.

— Казах ти, че не бива да си играем с това! То е мръсно и гадно! Единственото му предимство е, че поне не смърди.

Джефри вече беше скочил от креслото. Той прекоси бързо пилотската кабина и повдигна рязко уплътнението от стената. Частта на Амди, която беше най-отгоре на пирамидата, загуби равновесие и се претърколи надолу. Дочу се свистене и той усети остра болка в ноздрите.

— Боже, това нещо наистина е огромно — възкликна Джефри, после дочу болезненото пъшкане на Амди. — Добре ли си?

Амди се дръпна от стената.

— Мисля, че да.

Крайчето на едно от влакънцата още стърчеше от устните му. Не болеше повече от ожарването на копривата, която се опита да сдъвче онзи ден. Амдиджефри внимателно огледа раната. Късчето влакно, останало в устната, беше опушено сиво и изглеждаше остро, но крехко. Пръстите на Джефри го измъкнаха внимателно. После главите и на двамата се извиха с почуда към мъхестото кълбо на тавана.

— То наистина расте и като че ли поразява стената под него.

Амди леко докосна окървавената си муцуна.

— Чак сега разбирам защо твоите хора ти казаха да стоиш настрани от него.

— Дали пък да не накараме г-н Стийл да изчегърта стените.

Двамата прекараха два часа в пълзене и изследване на веществото по стената. Сивата плесен беше плъзнала навсякъде, но само на едно място забелязаха няколко цъфтящи туфи. Двамата се надвесиха над тях, докосвайки спорангиите с обвити в части от дрехите си пръсти и лапи. Никой от двамата не искаше да излага на опасност пръст, устна, лапа или нос.

Наблюдението на плесента се оказа най-вълнуващото събитие този следобед; до вечерта не пристигна никакво съобщение от „Единак II“.

На следващия ден времето отново се затопли.

Минаха още две денонощия… А от Равна нямаше ни вест, ни кост.

Лорд Стийл крачеше върху стената над Хълма със звездния кораб. Беше почти полунощ и слънцето висеше под ъгъл от петнайсет градуса над северния хоризонт. В козината му се стичаха струйки пот; това беше най-горещото лято от десет години насам. Сухият вятър духаше без прекъсване вече тринайсето денонощие. Димът от пожарищата около фиордите висеше като кафеникава мъгла и на север, и на юг от замъка. Отначало приеха червеникавия дим като някаква любопитна новост. Но това бе само в началото. Когато пожарът наближи Източните скатове, цялото небе сякаш пламна в алени отблясъци. Пепелта се сипеше отгоре в продължение на денонощия. Единствената миризма наоколо беше на изгоряло. Някои казваха, че това е по-лошо и от мръсния въздух над големите южни градове.

Войниците по стената се отдръпваха като опарени, за да сторят път на лорда. Това не беше само протоколен жест. Те се бояха от Стийл. Очакваха всеки момент да бъдат включени в експеримента с наметките, а грубо скалъпената история на Шрек изобщо не ги успокои.

До Стийл вървеше една самотна част с отличителните знаци на лордовете. Съществото не издаваше никакви звуци от мислене. При това вървеше недопустимо близо до техния Повелител.

Стийл се обърна към единицата:

— Успехът означава да се спазят сроковете в предварителния план. Спомням си как ме учеше на това.

Единицата се обърна към него и изопна шия.

— Доколкото си спомням, думите ми бяха: успехът означава да реагираш адекватно на промените в предварителния план.

Погледът му се отклони от частта на Фленсер и той се втренчи в заревото над южния хоризонт.

— Какви са новините за напредването на Кралицата на дърворезбарите?

— Все още лагерува на пет дни път южно от нас.

— Недопустима небрежност! Чак не мога да повярвам, че те е създала! Вендейшъс се постара, колкото се може да улесни задачата й. Ако го беше послушала, войниците и тяхното оръдие играчка щяха да пристигнат още преди десет дни!

— И според плановете ти досега да са станали на кайма.

— Точно така, при това много преди пристигането на нашите звездни приятели! Вместо това тя се мотае и проваля всичко!

Стийл извървя няколко крачки, подсмихвайки се скришом.

— Крайно време е Вендейшъс най-после да вкара доверчивата си кралица право в мястото за заколение. Това може да промени хода на останалите събития, но… Убеден съм, че битката трябва да стане на изток от тук.

— При Възвишението на Маргръм ли?

— Точно така. Войската на дърворезбарите ще трябва да се събере заедно, докато минава през дефилето. Ще закараме оръдието си там и ще ги притиснем в клисурите при Възвишението. Няма да е никак трудно да ги изтребим до крак. Освен това е достатъчно далече от Хълма на звездния кораб. Дори пришълците да пристигнат по време на сражението, ще успеем да задържим на разстояние едните от другите.

Единицата не отвърна нищо и след известно мълчание Стийл се обърна да я погледне.

— Имаш ли връзка с форскът Ринголит?

— Да, двама от мен са с него в момента.

— Кажи му да прати известие на Вендейшъс. Онзи трябва да убеди кралицата да доведе армията си под Възвишението на Маргръм най-късно след два дни. Чувствай се напълно свободен да изготвиш нашата стратегия — познаваш местността много по-добре от мен. Ще уточним последните детайли, когато и двете армии са заели позиция. — Щеше да е невероятно преживяване да командва и двете страни в една и съща битка! — И още нещо важно — нека Вендейшъс се погрижи човешкото същество на кралицата да умре, при това до едно денонощие!