Отдръпна се крачка назад и огледа въоръжените мъже, които показваха явни признаци на нервност. Това беше и добро, и лошо. Добро, защото изнервените хора не са надеждни бойци, и лошо, защото въоръжените изнервени хора са склонни да вършат непредвидими глупости.

Тези насреща му очевидно се чувстваха в капан, въпреки че бяха шестима срещу един.

— Готов ли си да се предадеш, Джо? — обърна се към Мейсън той.

— Ще ти кажа на какво съм готов, Пулър. Веднага ще ти кажа!

Мейсън се извъртя към един от хората си, който стоеше малко встрани от останалите, на крачка от малибуто. Беше около петдесет, облечен с яке въпреки топлото време. В дясната си ръка държеше деветмилиметров ЗИГ. Беше с пет-шест сантиметра по-нисък от Пулър, но поне с десет кила по-тежък, як като скала, с безизразния поглед на професионален убиец.

— Това е Сергей, Пулър. Служил е в Съветската армия, специалността му е да причинява болка у другите. Сега вие двамата ще се поразходите, а ти ще получиш възможност да се запознаеш с част от уменията му. Уверявам те, че ще останеш впечатлен, защото е най-добрият.

Руснакът го гледаше хладно и в очите му се четеше високомерие.

— Съветската армия? — вдигна вежди Пулър. — За нищо не ставате, момчета. Бедните селяни в Афганистан ви разказаха играта!

Високомерието в очите на Сергей бързо се смени с мрачна заплаха.

— Не съм сигурен, че това беше добър ход от твоя страна, Пулър — подхвърли Мейсън.

— Нараних ли чувствата ти, Сергей? — не му обърна внимание Пулър. — Или и ти си бил част от страхливците в тила, които, вместо да носят пушка, са изтезавали беззащитни хора?

Руснакът изръмжа като див звяр, готов да се нахвърли срещу него. Това беше целта. Гневните хора допускат грешки. Пулър скъси разстоянието помежду им.

— Ще те запозная с плана, Пулър — отново се обади Мейсън. — Сега ще те отведем на едно място, където Сергей ще ти демонстрира уменията си, а аз ще гледам. После ще те избавим от болките завинаги. Преди бомбата направих два опита да те отстраня от пътя си, но не успях. Но третия път няма да има грешка, нали знаеш?

Пулър широко разпери ръце за отвличане на вниманието и направи още две крачки напред.

— Такъв ли е планът? — подхвърли той. — Дано хубавичко да си го обмислил, Джо, защото имам чувството, че не струва.

— За мен си е добър. А после ще преминем на план Б. Тук е мястото да посоча, че винаги имам резервен план. Мисля да изчезна, независимо дали Строс е в ръцете на федералните или не. Хич и не помисляй да се съпротивяваш, защото това ще означава да те ликвидираме на място.

— Чакай да си помисля — промърмори Пулър. — Днес имам да свърша някои неща.

После, без никаква пауза, айподът в дясната му ръка се стрелна напред. Долната му част, наточена като бръснач, потъна в гърлото на руснака. Онзи се люшна назад и рухна върху капака на колата. От широката рана рукна кръв. Пулър го сграбчи за яката и светкавично го хвърли срещу Мейсън, избивайки оръжието от ръката му. После пусна тялото му на земята, сграбчи с две ръце Мейсън и заби главата му в предното стъкло. То се пръсна на хиляди късчета. Мейсън остана да лежи неподвижен. Главата му се беше превърнала в кървава пихтия. Пулър не знаеше дали е мъртъв, но това не го интересуваше.

— Това беше за сержант Саманта Коул! — мрачно изръмжа той.

Завъртя се с лице към останалите мъже от екипа на Мейсън. Бяха насочили оръжията си в него, но изглеждаха вцепенени от яростната сила на внезапната атака.

Но вцепенението им нямаше да трае дълго.

Изневиделица се появиха двайсетина армейски рейнджъри в бойна униформа и насочиха автоматите си към четиримата мъже. При съотношение петима срещу един шансовете на горилите клоняха към нулата. Те несъмнено направиха своите изчисления, тъй като моментално хвърлиха оръжията си.

Защракаха белезници, тялото на Сергей потъна в пригоден за целта найлонов чувал, а това на Мейсън беше измъкнато от дупката в стъклото. От горичката се появи генерал Джули Карсън, която за миг се наведе над Мейсън, а след това се насочи към Пулър и му подаде бутилка минерална вода.

— Предполагам, че си достатъчно загрял след кроса.

— О, да — кимна той. — Благодарение на вашата малка операция. Благодаря, че ми осигурихте малко време „насаме“ с Джо Мейсън.

— Аз ти благодаря. Гледката ми достави огромно удоволствие.

— Мъртъв ли е?

— Не. Има пулс, макар и неособено силен.

— Кажете на линейката да не бърза.

— Слушам — леко се усмихна тя.

— Предполагам, че записахте всичко, макар че това вече няма кой знае какво значение.

— Знаеш, че армията на Съединените щати много държи на наблюдението — отвърна Карсън и размаха една флашка, която държеше в ръка. — Но въпреки това аз съм на мнение, че можем да „изгубим“ част от видеозаписа, по-точно онези кадри, които запечатаха разправата ти с руснака и Мейсън. Кой, по дяволите, би проявил интерес към тях?

— Признавам, че не очаквах от вас такава чувствителност към нюансите, генерал Карсън — леко се усмихна Пулър.

— Винаги си пазя една-две изненади в резерв — отвърна на усмивката му тя. — Вече сме в извънработно време, затова предлагам да ме наричаш Джули.

— Добре, Джули.

Карсън проследи с поглед групичката мъже с белезници, които се качваха в колите под охраната на рейнджърите.

— Предполагам, че всичко това е било за пари — промърмори тя.

— И аз мисля така. А какво става с ядреното гориво?

— Още не е на пазара. Надявам се да го открием навреме, защото то е единствената разменна монета на тези типове, ако искат да отърват смъртната присъда.

Пулър огледа потрошената си кола и поклати глава.

— Това нещо май не става за каране.

— Нямаш грижи. Аз ще те закарам.

— Благодаря.

— А може би ще изпием онези питиета, за които се разбрахме преди време.

— Няма проблем.

— Ти си герой, Боби. Благодарение на теб беше спасен цял град, а може би и голяма част от щата.

Робърт Пулър не успя да скрие дълбокото задоволство, което предизвикаха думите на брат му. За пръв път, откакто беше във военния затвор, на лицето му се беше изписала гордост.

— Връчиха ли ти наградата? — попита Джон.

— Най-високата, която се полага на затворници — кимна Робърт. — Явно не знаеха какво друго да направят.

— Сигурно.

— Съжалявам за приятелката ти Сам Коул.

— А аз съжалявам, че никой не се сети да ти отмени присъдата.

— Нима си очаквал подобно нещо? Военните никога не се разколебават. Това би означавало да признаят, че са допуснали грешка, а те не обичат да го правят.

Пулър се пресегна и стисна ръката на брат си, без да обръща внимание на намръщения поглед на надзирателя.

— Ти ме спаси.

— Нали за това са братята?

През по-голямата част от обратния полет към дома Пулър гледаше навън, към белите облаци. Пилотът включи озвучителната система в момента, в който навлязоха във въздушното пространство на Западна Вирджиния. Обяви точното им местоположение, а след това добави, че е родом от Блуфийлд — според него най-красивият град в цялата страна. Пулър разгърна някакво списание, за да не го слуша.

Ремонтираното малибу го чакаше на летището. В дома му го посрещна Дезо, очевидно зажаднял за внимание и ласки. Докато галеше котарака, погледна към малкия вътрешен двор, а в съзнанието му изплува фонтанчето в перфектно подредената градина на Сам Коул. Докосна с длан бузата, по която го беше целунала.

Той оцеля, а тя умря. Онова парче бетон можеше да пробие неговата глава, а не нейната. Или просто да се блъсне в дърво, или да повали някоя сърна. Но то беше избрало да улучи Сам Коул и да сложи край на живота й.

Повечето хора биха обяснили този факт съвсем просто, най-вероятно с предположението, че още не им е дошло времето. Пулър го беше правил много пъти, особено след поредното сражение, в което бяха умрели други хора, но не и той. Но винаги оставаше с чувството, че това не е достатъчно. Особено сега, при този конкретен случай. Не знаеше защо той е по-различен, но го усещаше съвсем ясно.