— Не. Обектът трябваше да бъде демонтиран и изнесен от там до последната молекула. Това се налагаше поради материалите, които използвахме.

— Но те все още са там. Поне аз мисля така. Покрити от огромен бетонен купол. Не мога да определя точната площ, но е много голяма.

— Какво са си въобразявали, да ги вземат мътните?

— А как е станало така, че вие не знаете нищо за това?

— Аз си свърших работата, която беше част от закриването на съоръжението. После ме прехвърлиха на друг обект, далеч на юг. Действително бях надзорник от страна на военните, но всичко се ръководеше от частната фирма. Генералите просто подписваха техните искания.

— Очевидно едно от тези искания е било запечатване на обекта, вместо демонтирането му. Защо?

Човекът насреща мълчеше.

— Мистър Ларимор?

— Тук съм.

— Искам отговор на този въпрос.

— Напуснал съм службата преди много време, агент Пулър. Бях шокиран от обаждането, което получих днес. Имам добра пенсия и още няколко години да се наслаждавам на тукашното слънце. Не искам да изгубя това.

— Няма да изгубите нищо. Но ако не ми помогнете, много американци могат да изгубят живота си.

Когато проговори отново, гласът на възрастния мъж беше значително по-укрепнал.

— Вероятно има някаква връзка с причините, поради които закрихме обекта — обяви той. — Това имах предвид, като казах, че не ми хареса начинът, по който си тръгнахме.

— В смисъл?

— В смисъл, че се провалихме.

— По какъв начин? Нещо се е объркало в дифузионния процес?

— Ние не използвахме метода на газовата дифузия.

— Мислех, че за него говорим. Също като в Падука.

— Ходил ли си някога в Падука, синко?

— Не.

— Това е огромно съоръжение. Няма как да е друго, когато става въпрос за газова дифузия. Обектът в Дрейк беше много по-малък.

Пулър се обърна към Коул. В очите му имаше объркване.

— Тогава какво сте правили в Дрейк?

— Експериментирахме.

— С какво?

— Най-общо казано, опитвахме да направим суперядрено гориво за бойни глави от нов тип. Предполагам, с надеждата да унищожим Съветския съюз, преди той да унищожи нас.

Суперядрено гориво?

Пулър се втренчи в Коул, която този път не отвърна на погледа му, свела глава към пода.

— Мистър Ларимор, открих един лист в пожарната, която се намира съвсем близо до обекта — каза той.

— Знам я — отвърна старецът. — Един-два пъти се наложи да ползваме услугите на хората, които работеха там.

— На този лист бяха изписани числата деветдесет и две и деветдесет и четири.

— Това са атомните числа на урана и плутония.

— Да, но методът на газовата дифузия се използва само при обогатяването на уран.

— В Дрейк използвахме както уран, така и плутоний.

— Защо?

— За да получим суперядрено гориво, както вече казах. Но нямахме представа дали ще успеем. Целта беше да използваме едновременно уран и плутоний за бомба от нов тип. Пробвахме различни комбинации и концентрации, за да установим от коя конфигурация ще получим максимално силна експлозия. Казано на обикновен език, опитвахме се да създадем нещо като хибрид между артилерийски и имплозивен тип бомба, ако разбирате какво имам предвид.

— Чувал съм, че артилерийският тип е неефективен и изключва използването на плутоний — каза Пулър.

— Това бяха препятствията, които се опитвахме да преодолеем. Искахме да победим комунистите в собствената им игра.

— Споменахте, че сте се провалили.

— Да речем, че имаше грешки както в научно отношение, така и в дизайна. Крайният резултат беше затварянето на обекта.

— Това не означава ли и изнасяне на всички ядрени материали?

— Фактът, че са го запечатали с цял метър бетон, ми говори по-скоро за обратното.

— Но защо, по дяволите, са зарязали там нещо толкова опасно?

Ларимор забави отговора си с няколко секунди, после промълви:

— Мога само да изразя предположение.

— Какво е то?

— Вероятно са се опасявали от експлозия, която ще зарази огромни територии. Не останах много изненадан, като казахте, че са предпочели да запечатат обекта с бетон. В онези години го правеха постоянно. Преобладаваше мнението, че това е по-безопасно от транспортирането. Вие сигурно сте твърде млад, за да помните, но през шейсетте се случиха няколко инцидента, които буквално парализираха страната от страх. Един бомбардировач с водородна бомба на борда катастрофира в Тексас. Разбира се, тя не се взриви, защото атомните оръжия не се задействат по такъв начин. После дойдоха проблемите в плутониевия влак.

— Плутониев влак?

— Да. Военните решиха да преместят запасите си от плутоний от единия край на страната чак в другия. Влакът премина през редица гъстонаселени райони. Не се случи нищо, но журналистите научиха и за самолета, и за влака. Това докара огромни проблеми за армията. След изслушвания в Конгреса няколко генерали изгубиха звездите си. Представяте ли си какво щеше да стане, ако това се беше случило днес, при двайсет и четири часовите новинарски емисии? Но както и да е. Тогава всички се стреснаха, най-вече висшите военни. Това ме кара да предположа, че те просто са си казали: „Майната му, нека тези материали си останат там, където са“.

— Сигурно са отчели и факта, че районът е сравнително слабо населен.

— Не знам. Ако аз трябваше да взема решението, то със сигурност щеше да бъде различно.

— Мислите ли, че някой се е сетил да го ревизира?

— Едва ли. Появата на експерти на обекта неминуемо би станала достояние на медиите и правителството ще е трябвало да дава обяснения. А може би просто са се страхували от онова, което ще открият под бетонния похлупак.

— От тогава са изминали петдесет години — отбеляза Пулър. — Мислите ли, че материалите там все още са опасни?

— Периодът на полуразпад на плутоний двеста трийсет и девет е двайсет и четири хиляди години. Така че още не сме загърбили опасността.

Пулър си пое дъх, погледна към Коул и попита:

— Какво количество има там?

— Не съм сигурен. Затова ще ви отговоря по друг начин: ако са поддържали обичайното количество и то по някакъв начин се появи на открито, онова, което причинихме на японците през четирийсет и пета, ще ни се стори като детска игра. Убеден съм в едно: хората, които са взели решението материалите да останат в обекта, трябва да бъдат в затвора. Но те вероятно вече не са между живите.

— За техен късмет — добави Пулър.

— Е, какво решавате? — попита Ларимор.

— Налага се да влезем в обекта. Да имате други идеи?

— Това е цял метър бетон, синко — отвърна Ларимор. — Имате ли пневматичен чук?

— Не бива да ни чуват.

— Мислите, че някой… — Гласът на стареца пресекна.

— Не можем да пренебрегнем тази възможност, нали? Сещате ли се за нещо, което може да ни помогне?

— Имате ли възможност да копаете около периметъра?

— Всичко е покрито с метални плочи, с които ще ми бъде трудно да се справя.

Пулър погледна към Коул, която не откъсваше очи от лицето му. В стаята не беше горещо, но по челото й бяха избили капчици пот. Една от тях се плъзна надолу по бузата й. И неговото лице лепнеше от пот.

— Вентилационните шахти — промълви Ларимор.

— Да? — изправи гръб Пулър.

— В обекта не биваше да попада прах, освен това се нуждаехме от постоянно пречистване на въздуха. За целта разполагахме с най-добрата вентилационна система за онова време. Шахтите бяха прокопани в източната и западната част. Филтриращата инсталация беше впечатляваща, но по редица причини беше монтирана извън обекта. Съоръжението нямаше прозорци и други отвори и вътре ставаше доста горещо, особено по това време на годината.

— Искам да знам къде точно се намират шахтите и къде е била монтирана системата за филтриране — каза с напрегнат глас Пулър.

— За шахтите не мога да бъда категоричен. Все пак съм бил там преди повече от четирийсет години, синко. Паметта ми изневерява. Но със сигурност си спомням къде се намира системата за филтриране, която черпи въздух директно от шахтите. Последните са доста големи и позволяват на висок човек да се изправи в цял ръст в тях.