— Въпреки това бихте могли да се обърнете към полицията. Или да го посъветвате той да го направи.

— И какво щях да им кажа? От онова, което сподели Мат, разбрах, че не разполага с достатъчно сведения, а по-скоро се опира на инстинкта си.

— Той подозираше ли, че въпросният човек работи под прикритие?

— Под прикритие ли? — искрено се изненада тя. — Искате да кажете, че може да е бил полицай?

— Понякога и цивилните решават да работят под прикритие.

— Колко често? — скептично го изгледа тя.

— Веднъж е достатъчно.

— Добре, ясно. Но Мат не спомена за такова нещо.

— А вие какво му наредихте да направи? Да изчака, за да види какво ще излезе? Хрумна ли ви, че този случай може по някакъв начин да помогне на кариерата ви? Извън основната ви работа, разбира се.

— Въпросът ви е прекалено директен, но сте прав. После научих, че е мъртъв. Заедно с цялото си семейство, жена му, децата му… Всички. — Устните й се разкривиха, а ръката й затрепери толкова силно, че разля кафето.

Пулър взе чашата й и я остави на масата, избърса пръстите й със салфетката и хвана свободната й ръка.

— Не го изиграхте по най-добрия начин, госпожо — подхвърли той. — Понякога просто не се получава. Аз обаче съм абсолютно сигурен, че дори за миг не сте очаквали онова, което се случи с Рейнолдс.

Тя го стрелна с поглед, после бързо извърна глава и използва още една салфетка, за да избърше очите си. Пулър търпеливо изчака да се успокои и отново да се обърне към него.

— Моля за извинение, Пулър. Генералите нямат право да плачат.

— Виждал съм мнозина от тях да го правят над телата на войниците си.

— Имах предвид генералите от женски пол — вяло се усмихна тя.

— Ясно. Как реагирахте, когато научихте за убийствата?

— Честно казано, бях потресена. А когато се успокоих, се замислих върху евентуалните последици за мен. Не звучи много ласкаво, но това е истината.

— Преценихте, че само по себе си убийството на началника на Двайсет и трети отдел ще предизвика достатъчно интерес, така ли? Били сте наясно, че ще започнат скрити маневри от страна на хора, които са много по-високо от вас в йерархията. И може би сте стигнали до решението да подхвърлите това-онова, докато следствието се води от един-единствен агент на ОКР — като всяко нормално разследване на убийство? Преценили сте къде ще бъдат насочени залозите.

— Не съм сигурна, че планът ми е бил чак толкова детайлен. Но настина прецених, че ако не подам някаква навременна информация, на даден етап нещата могат да се обърнат срещу мен. И това постоянно ме измъчваше.

— Разбирам. Но може би сте били много по-близо до истината, отколкото сте допускали. Казахте, че той се е натъкнал на онези неща случайно?

— Да. Освен това Мат спомена, че може би става дума за националната сигурност. Наистина го каза, и то убедено. А аз нямаше как да проверя дали е така.

— Ходили ли сте някога в Дрейк, Западна Вирджиния?

Карсън поклати глава.

— Не бих казал, че е гнездо на тероризма, ако изобщо говорим за подобно нещо.

— Мога да ви кажа само онова, което научих от Мат.

— Което е било достатъчно, за да го ликвидират.

Докато Карсън мълчеше с нещастен вид, Пулър обмисли следващите си ходове.

— Не се самобичувайте, госпожо — подхвърли той. — Положително сте искали да направите нещо за сигурността на страната.

— Ще бъда откровена, Пулър — вдигна глава тя. — Поведението ми беше абсолютно егоистично и в резултат бяха убити четирима души.

„Седем“, помисли си Пулър. „Убитите са седем.“

— Добре. Нещо друго, което би могло да ми бъде от помощ?

— Мат каза, че ако се случи нещо, то ще е много скоро.

— Много скоро, защото са се страхували да не бъдат разкрити, или много скоро, защото е дошло време за изпълнението на плана?

— Вероятно и двете, щом са стигнали до решението да ликвидират Мат и семейството му.

— Учуден съм, че не ви е предоставил повече подробности.

— Сигурен ли сте, че не е оставил някакви скрити улики? — вдигна глава тя.

— Не открихме такива. Но имаме подозрения, че може би става въпрос за някакви почвени проби.

— Почвени проби? — изгледа го недоумяващо тя.

— Да. Съществува вероятност убийците да са се върнали именно за тях, защото са били важни. Това говори ли ви нещо?

— Ами… не знам. Той спомена, че последиците от това нещо могат да стигнат далеч.

— Но без да уточнява колко далеч?

— Не. Сега съжалявам, че не го притиснах за повече подробности. Разбира се, изобщо не съм подозирала, че ще се стигне до подобна трагедия. Но все пак трябваше да го направя. Армията ни учи да се възползваме от всеки шанс.

— Хора сме, грешим — каза Пулър.

— Но армията изисква от нас да бъдем безупречни — остро отвърна тя.

— Не, тя изисква от нас просто да бъдем по-добри от противника.

Карсън отново погледна бележника в ръцете му.

— Е, какво ще пише в доклада ви?

— Ще пише, че сте били отзивчива и сте ми предоставили изключителна ценна информация.

— Задължена съм ви, Пулър. Съжалявам, че не ви прецених правилно.

— Напротив, преценихте ме абсолютно точно, но не се прицелихте добре.

— Обадете се, когато всичко това приключи, за да изпием по едно питие.

— Може би — кимна той и затвори бележника си.

На път за колата погледна часовника си. Трябваше да свърши още една работа, след което можеше да хване полет за Западна Вирджиния.

После вдигна глава и установи, че това едва ли ще се случи.

Беше обкръжен от четирима мъже.

— Джон Пулър?

Мъжете се бяха появили в подземния гараж, на няколко метра от колата му. Той не пропусна да забележи двата черни джипа, които бяха спрели наблизо с работещи двигатели.

— Какво иска от мен Министерството за вътрешна сигурност?

Водач на групата беше дребен, но жилав мъж с тъмна къдрава коса и прорязано от бръчки чело.

— Откъде знаете, че сме от МВС? — попита той.

— Колегата ви носи ЗИГ девет — отвърна Пулър и посочи единия от мъжете. — Този до него е въоръжен със ЗИГ четирийсети калибър. МВС е от малкото институции, които позволяват служителите им да носят различен вид оръжия. Друго доказателство е стикерът за паркинга на Министерството, който е залепен на една от колите ви.

Човекът се озърна с усмивка.

— Добро око. Нужно ли е да ви показваме документите си?

— Да. И аз ще ви покажа своите. Работя като следовател в ОКР.

— Знам това.

— Знам, че знаете.

— Налага се да дойдете с нас.

— Къде и защо?

— Други хора ще ви обяснят защо. А къде — съвсем наблизо.

— Имам ли избор?

— Боя се, че не.

— Ами тогава да вървим — сви рамене Пулър.

Пътуването продължи десет минути. Влязоха в друг покрит паркинг, спуснаха се две нива под земята, слязоха от джиповете и взеха асансьора за петия етаж. Поведоха го по коридор със затворени врати. Нищо не сочеше, че се намират в държавно учреждение, но това беше нормално. На пръв поглед офисите на МВС в цялата страна бяха съвсем обикновени, но това не можеше да заблуди човек, който знае къде да гледа. Пътеките по коридорите и стените бяха боядисани в бежово, а вратите бяха метални. Пулър знаеше, че държавата харчи купища пари за своите специализирани учреждения, но нищожна част от тях отиваха за доброто им обзавеждане.

Въведоха го в стая с малка маса, затвориха вратата и я заключиха отвън. Вътрешният му часовник отброи пет минути, но нищо не се случи. Вратата се отвори в момента, в който започна да се пита дали не са го забравили.

Мъжът беше надхвърлил петдесет. Поведението му издаваше дълъг опит в работа, която едва ли беше свързана с подреждане на бумаги и броене на кламери. Той седна на масата и разтвори папката, която държеше в ръце. Изминаха няколко дълги минути, преди да вдигне глава, за да регистрира присъствието на Пулър.