— Вече имах възможност да се уверя в това.

— По всяка вероятност мисис Рейнолдс е била временно тук, за да посещава баща си, да подготви къщата за продажба и да премести майка си в същия старчески дом, тъй като тя вече не е в състояние да живее сама. Сега е лятна ваканция и затова е взела децата със себе си. Предполагам, че мистър Рейнолдс е отскачал до тук само през уикендите.

— Откъде намери тази информация?

— От местни източници. Старческият дом и болницата, плюс разговори със съседите.

— Добра работа — похвали я Пулър.

— Не съм тук, за да работя зле.

— А аз съм тук, единствено защото една от жертвите носи униформа. Според шефа ми вие тук нямате нищо против съвместната ни работа.

— Нашият шериф не възразява.

— А ти?

— Да речем, че не съм решила още.

— Струва ми се справедливо — кимна Пулър.

— Значи Рейнолдс е работил в АВР?

— Не ти ли го казаха, когато им изпрати отпечатъците му?

— Не. Само потвърдиха самоличността му. Военното разузнаване, а? Може би е бил нещо като шпионин и затова са му видели сметката?

— Не знам. Готвел се е да излезе в пенсия. Може би е бил чиновник с висш чин, решил да поспечели от частния сектор. В Пентагона работят много такива хора.

Пулър реши да не споделя с какво всъщност се е занимавал Рейнолдс в Агенцията за военно разузнаване. Жената насреща му нямаше право на достъп до подобен род информация, а той съвсем не беше готов за служебно наказание и евентуално понижение.

— На практика това не ни помага кой знае колко — каза Коул.

— Е, може би не е бил чиновник — подхвърли той.

— Но нали току-що каза, че…

— Казах може би. Но не е сигурно. И аз току-що навлизам в разследването, също като теб. Много неща не знам.

— Добре.

— Открила си ги така, както ги виждаме, нали? — попита Пулър, приближавайки се към жертвите. — Подредени един до друг…

— Да.

— Причината за смъртта на възрастните е напълно очевидна, но какво ще кажеш за децата?

Коул не отговори и той се обърна да я погледне.

Дулото на револвера й беше насочено в главата му.

— Нещо лошо ли казах? — спокойно попита Пулър.

Гледаше я в очите, сякаш не забелязваше насоченото оръжие. Когато някой те вземе на мушка, винаги трябва да го гледаш в очите. Няма друг начин да разбереш намеренията му. А намеренията на жената насреща му явно бяха да го гръмне в мига, в който той направи погрешно движение.

— Изобщо нямам представа дали си този, за когото се представяш. Твърдиш, че си от ОКР, но това са само голи думи. Не трябваше да те допускам на местопрестъплението. Може би ти си убил Лари Уелман, а после ме успиваш с истории за някакъв проблясък в гората. Може би си шпионин, дошъл да отмъкне куфарчето и лаптопа на жертвата.

— Колата ми отвън има армейски номер.

— Може да не е твоя, а просто да си я откраднал.

— Имам документи.

— Това исках да чуя — каза тя и дулото на револвера помръдна леко. — Покажи ги, но бавно, много бавно!

Коул отстъпи крачка назад. Беше заела класическата поза за стрелба тип „Уивър“, наречена така на един калифорнийски полицай, който благодарение на нея беше обрал всички награди на състезанията по точна стрелба в края на петдесетте години на миналия век. Правилата бяха прости и ясни: разкрачени крака на ширината на раменете, леко сгънати колене, кракът откъм страната на оръжието малко по-назад от другия. Така най-добре се контролираше откатът в момента на изстрела. Пулър забеляза, че Коул е подпряла ръката, стискаща оръжието, с пръстите на другата, но не при китката, а доста по-високо — при лакътя. Това неминуемо щеше да доведе до потрепване в момента на изстрела. От друга страна, тя държеше оръжието уверено, което означаваше, че ще го повали с първия изстрел, независимо от леките несъвършенства на стойката й.

Той бръкна с три пръста в горното джобче на ризата си, където държеше документите си.

— Първо значката, а после и служебната карта — заповяда Коул.

Той се подчини. Тя внимателно огледа снимката, кимна и наведе оръжието.

— Извинявай.

— На твое място щях да постъпя по същия начин — увери я той.

— Но изобщо не поиска аз да се легитимирам — отбеляза тя, докато прибираше кобрата в кобура си.

— Нали те потърсих, преди да тръгна насам? В досието по случая фигурират името и служебният ти номер. В това отношение армията не допуска грешки. Пък и видях значката на колана ти в момента, в който слизаше от колата. А когато те сграбчих и ти извика, моментално разпознах гласа от телефона.

— Но ето че те изненадах.

— Не съвсем — поклати глава Пулър и й показа черния нож „Ка-бар“ от вътрешната страна на китката си. — Вероятно щеше да стреляш, подчинявайки се на рефлекса си, но в такъв случай може би и двамата щяхме да сме мъртви. — Той пъхна ножа в калъфа на колана си и добави: — За щастие това не се случи…

— Изобщо не видях кога си го измъкнал.

— Още преди да насочиш оръжието си в мен.

— Защо?

— Видях как поглеждаш към мен, после към револвера, после към труповете. Не беше трудно да отгатна какво ти минава през ума.

— Но защо не извади пистолета си?

— Когато го извадя, обикновено го използвам. Не ми се щеше да утежнявам ситуацията. Знаех, че рано или късно ще поискаш да се легитимирам. Държах ножа за всеки случай, ако ти хрумне нещо. — Той отново погледна труповете. — Попитах те за децата.

Коул пристъпи към канапето, измъкна чифт латексови ръкавици от джоба на якето си и ловко ги надяна. После хвана момчето за раменете и го наведе под ъгъл от десетина градуса. Показа една точка в основата на тила му.

Пулър насочи фенерчето си и веднага видя голямото червено петно.

— Прекършили са му врата.

— Така изглежда — кимна Коул и облегна трупа назад.

— И на момичето ли?

— Да.

— От състоянието на телата можем да заключим, че смъртта е настъпила преди повече от двайсет и четири, но по-малко от трийсет и шест часа. Вашите изчисления трябва да са по-точни.

— Преди около двайсет и девет.

— Значи са били убити в неделя вечер, някъде около полунощ? — погледна часовника си Пулър.

— Именно.

— А пощальонът ги открива в понеделник следобед. По това време вече трябва да са били вкочанени.

— Да.

— Пощальонът забелязал ли е нещо подозрително?

— Имаш предвид, докато си е изповръщал червата? Не. Убийците отдавна ги е нямало.

— Но тази нощ се връщат обратно и убиват полицай. Други рани или белези по децата има ли?

— Сам виждаш, че не сме ги събличали. Но нещата са ясни. Когато прекършиш врата на някого, смъртта е неизбежна, нали?

— Тук си права — кимна Пулър. — Но трябва да знаеш какво правиш. За да бъде смъртоносен, ударът трябва да бъде нанесен изключително точно.

— Искаш да кажеш, че това е работа на професионалист.

Или на военен. Дали пък не става въпрос за разчистване на сметки между колеги?

— Може би — рече на глас той. — Полковникът и съпругата му обаче не са били убити тук.

Коул се отдалечи от канапето и сведе очи към килима.

— Прав си. Тук липсва кръв, за разлика от мазето.

— Забелязах я.

— Което ми напомня, че е време да видя Лари.

Гласът й потрепна издайнически.

— Преди това ще те помоля за една услуга — каза той.

— Каква?

— Обади се в участъка и им нареди да запечатат куфарчето и лаптопа на полковника.

Тя се подчини. Пулър я изчака да приключи разговора и каза:

— Последвай ме.

Поеха надолу по стълбите и влязоха в мазето. Тялото се беше смъкнало още по-надолу и подметките почти докосваха бетонния под.

Пулър внимателно наблюдаваше реакцията на Коул, която не откъсваше очи от трупа. Този път не се разплака, а само поклати глава. Очевидно се бореше с емоциите си, а може би се срамуваше от него. Самият той беше виждал как умират приятели. Много приятели. Но всеки следващ път приемаше смъртта по-трудно. Илюзия беше, че свикваш с нея и закоравяваш.