Електронната врата изщрака и ги пропусна в приемната — едно стандартно за Пентагона помещение, подобно на коридор. Влизането и излизането ставаха само през него, освен ако нямаше и авариен изход някъде в дъното. Зад приемната се виждаше зала, разделена на остъклени кабинки, в които работеха експертите. Крайният продукт от тяхната дейност щеше да бъде представен на генерал Карсън в 5:00 ч. на следващата сутрин. Осветлението в кабинките беше по-силно от това в приемната, но Пулър беше убеден, че най-много след година работа повечето хора тук слагат очила, тъй като настолната им борба с тероризма се водеше само на изкуствено осветление.

След като показаха личните си документи, Пулър и Болинг получиха достъп до колегите на Рейнолдс, най-старшият от които имаше чин подполковник. Разговорите с тях бяха проведени по класическия начин — разпитваха ги поотделно в малка заседателна зала. Когато свидетелите се разпитват заедно, те обикновено се придържат към една обща хипотеза — дори и да разполагат с различна първоначална информация. Болинг официално потвърди, че Пулър има всички „правомощия за достъп до поверителна информация“ — фраза, която отваряше много заключени врати и усти.

Подчинените на Матю Рейнолдс бяха доста по-шокирани и опечалени от прекия му началник. Но и те нямаха отговор на въпроса защо е бил убит. Всички бяха категорични, че макар и засекретена, неговата работа не би могла да е причина за смъртта му. Безрезултатно се оказа и претърсването на кабинета на Рейнолдс — заключен и запечатан веднага след новината за убийството му. Надеждата на Пулър, че там ще има сейф, се оказа напразна. Той не откри абсолютно нищо, което би могло да помогне на разследването. Беше чисто, със спартанско обзавеждане, а прегледът на компютърните файлове (в присъствието на Болинг) се оказа безрезултатен.

Пулър напусна Отдел 23, прибра телефона си от шкафчето и тръгна към изхода в компанията на агента. Сбогуваха се на паркинга, но вместо да потегли веднага, Пулър се облегна на капака на зеления армейски форд и се загледа в петоъгълната сграда с най-голямата офис площ в света.

Направи му впечатление, че няма никакви следи от болезнения удар, понесен на 11 септември 2001 г.

Мащабната реновация на Пентагона беше започнала още в края на миналия век. По ирония на съдбата самолетът на „Америкън Еърлайнс“ се беше забил в първото напълно обновено крило. Днес, повече от десет години след нападението, ремонтът на цялата сграда бе почти завършен и тя изглеждаше по-солидна от всякога.

Пулър се загледа в децата, които играеха на площадката. Тя беше част от специалния Детски център, създаден за удобство на хилядите служители в Пентагона — много от тях млади семейни хора. Стана му някак по-леко от гледката на момченцата и момиченцата, които се спускаха по пързалките или яздеха кончета на пружини. Но притеснението му оставаше. Все още нищо не го беше приближило до залавянето на убиеца или убийците.

Джиесемът завибрира в джоба на панталона му и той го извади. Съобщението беше кратко, но интригуващо: „19:00 ДОВЕЧЕРА ВЪВ ВОЕННОМОРСКИЯ КЛУБ. АЗ ЩЕ ВИ НАМЕРЯ“.

Нямаше представа кой е авторът, но явно знаеше как да се свърже с него. Прибра телефона и погледна часовника си. Имаше достатъчно време. И бездруго беше решил да отскочи до клуба, преди да потегли обратно на изток. Стъпи на газта и не след дълго Пентагонът изчезна от огледалото за обратно виждане.

— Какво правиш тук, командире?

Пулър тракна с токове и застана мирно.

— Явявам се по ваша заповед, сър.

Баща му седеше на стола до леглото. Беше облечен с долнище на пижама, бяла тениска и пристегнат в кръста бледосин памучен халат. Дългите му кльощави крака бяха обути в чорапи и чехли. Преди време беше висок метър и деветдесет, но годините му бяха отнели поне пет сантиметра от тях. Вече не стърчеше над всички, но и бездруго му се случваше все по-рядко да стои изправен сред хора. На практика баща му почти не напускаше болничната си стая. Остатъците от косата му бяха снежнобели и образуваха полукръг около голото теме.

— Свободно — заповяда Пулър-старши.

Пулър се отпусна, но остана прав.

— Как мина пътуването до Хонконг, сър? — попита той.

Мразеше тази игра, но докторите твърдяха, че така е по-добре. По принцип нямаше вяра на психиатрите, а и търпението му започваше да се изчерпва.

— Самолетът спука гума, докато рулираше. За малко да се забием в блатото.

— Съжалявам, сър.

— Аз още повече, командире. Имах нужда от малко разнообразие.

— Да, сър.

Най-силно впечатление му направиха очите на стареца. Преди години в армията се говореше, че Пулър-старши може да те убие с поглед, в случай че не си изпълнил заповедите му. Сега обаче очите му бяха различни. Не безжизнени, но различни. Все така сини, но някак равнодушни и блуждаещи. Пулър огледа малката стаичка, която по нищо не се различаваше от стотици други като нея. Заключението му беше, че в много отношения баща му вече е мъртъв.

— Някакви заповеди, сър? — попита той.

По принцип Пулър рядко получаваше отговор на този въпрос, но въпреки това го задаваше при всяко посещение. Този път обаче отговорът прозвуча изненадващо.

— Всичко свърши, командире.

— Сър?

— Свърши. Точка. Край.

— Не ви разбирам, сър. — Пулър направи крачка напред.

Баща му седеше с клюмнала глава. Обърна се да го погледне и очите му проблеснаха като бучки синкав лед, изложени на слънчева светлина.

— Мълвата — прошепна той.

— Мълвата?

— Човек трябва да внимава с нея. Тя е пълна глупост, но в крайна сметка те настига.

Май към списъка със заболяванията му трябваше да се прибави и параноята. А кой знае, може би тя открай време го мъчеше.

— Кой ще ви настигне, сър?

Баща му махна нехайно, сякаш враговете вече бяха тук.

— Важните хора. Мръсниците, които командват армията.

— Не мисля, че някой ви преследва, сър — поклати глава Пулър.

— Напротив, командире.

— Но защо, сър? Вие имате три звезди на пагона!

Осъзна се, но вече беше късно. Баща му се беше пенсионирал като генерал-лейтенант — едно отлично постижение за всеки офицер. Но Пулър-старши беше един от малцината, които трябваше да стигнат до самия връх благодарение на своите забележителни постижения.

В цялата армия бяха наясно, че този човек е трябвало да получи и четвърта звезда, но най-вече онова, за което мечтае всеки истински воин — медала на честта. Никой не се съмняваше, че го беше заслужил по бойните полета на Виетнам. За съжаление в армията държаха сметка не само за победите в боя, но и в политиката. Пулър-старши обаче беше имал конфликти с всички хора, от които зависеше кариерата му. По тази причина четвъртата звезда и медалът на честта бяха останали само мечта.

— Той е виновен! — отсече Пулър-старши.

— Кой?

— Той!

— Не знам за кого говорите.

— Говоря за майор Робърт Пулър от ВВС. Онзи, който беше осъден за държавна измяна и е във военен затвор. Обвиняват мен за всичките му прегрешения! — Баща му млъкна да си поеме дъх и мрачно добави: — Ей тази мълва имам предвид. Нея разпространяват мръсниците!

Върху лицето на Пулър се изписа разочарование. Брат му беше осъден доста време след пенсионирането на баща им, но това явно не му пречеше да го обвинява за несбъднатата си мечта. На бойното поле Пулър-старши никога не беше бягал от отговорност, но извън него се преобразяваше — ставаше дребнав и отмъстителен, несправедлив и жесток дори към синовете си.

При нормални обстоятелства Пулър не пропускаше да му каже няколко успокоителни думи на тръгване. Най-вече свързани с измислената игра, препоръчана от психиатрите.

— Къде отиваш, командире? — подвикна след него баща му.

Той не отговори.

— Командире! — изрева гневно Пулър-старши. — Никой не те е освободил!

Пулър продължи да крачи към вратата. Излезе в коридора и се насочи към изхода. Зад затворените врати лежаха възрастни, болни и умиращи бойци, които бяха дали всичко от себе си за просперитета и сигурността на страната си. Измина стотина метра, но крясъците на баща му още се чуваха. Очевидно нямаше никакви проблеми с белите си дробове.