Това би трябвало да е Дики, помисли си, като погледна часовника си.

В далечината се появи сиянието на самотен фар, а малко по-късно моторът спря на напукания цимент пред сградата. Водачът имаше широки рамене и едра фигура. Приличаше на Дики.

Трясъкът от изстрела го накара да подскочи и да потърси някакво укритие. Въпреки това видя всичко с безпощадна яснота. Куршумът проби шлема на моториста и излезе от другата страна сред пръски кръв и мозък. Харлито кривна надясно, а водачът изпусна дръжките, залитна наляво и се строполи на земята. Тялото му потръпна и застина. Моторът се блъсна в близката стена. Двигателят му продължаваше да работи.

Без да губи нито секунда, Пулър се стрелна към аварийния лост и се спусна на долния етаж.

Изстрелът на далекобойната пушка беше дошъл отляво. Там нямаше възвишения, а само къщи, което означаваше, че снайперистът бе заел позиция на приземно ниво — най-вероятно в някоя от тях. Къщите бяха много, всичките празни. Е, може би не съвсем.

Пулър се измъкна навън, пристъпи към боботещия мотоциклет и изключи двигателя. Пистолетът му описваше бързи полукръгове в мрака. Измъкна джиесема и натисна бутона за бързо набиране.

Коул вдигна на второто позвъняване.

Три лаконични изречения му бяха достатъчни, за да й обясни възникналата ситуация.

Налагаше се Коул отново да събере кавалерията. За втори път през това денонощие.

Той преброи до три и хукна на зигзаг към колата, стараейки се каросерията й да остане между него и мястото, откъдето беше долетял изстрелът. Добра се успешно до нея, отвори багажника и измъкна екипировката, която му трябваше.

Прибор за нощно виждане и бронежилетка от олекотен вид. Беше в състояние да спре 9-милиметров куршум, което едва ли щеше да бъде достатъчно. Той си позволи да изгуби няколко секунди, за да попълни допълнителните джобове на бронежилетката с кевларени плочки, повишаващи надеждността й. После включи оптиката и светът се оцвети в яркозелено. Насочи прибора към проснатото на цимента тяло. Шлемът беше останал на главата, лицето не се виждаше. Отново се наведе над багажника и извади най-важната част от екипировката си.

МП5, „Хеклер и Кох“ — предпочитаното от специалните части оръжие за близък бой. Далекобойността му не надвишаваше двеста метра, а това означаваше, че може да го използва успешно само ако се добере близо до мишената.

Разбира се, предимството беше на страната на снайпера. Освен това Пулър беше сигурен, че противникът му също използва прибор за нощно виждане и едва ли нещо щеше да му попречи да произведе още един прецизен изстрел. Би предпочел да разполага със същото оръжие, но в момента хеклерът беше единственият му избор.

Нагласи го на автоматичен режим и затръшна багажника на колата си. Оставаше му да изпълни още една, последна операция. Седна зад волана, запали двигателя и се приближи на заден ход към трупа. Направи го така, че купето се превърна в щит срещу евентуален изстрел.

Той огледа двете дупки на каската — входната и изходната. После вдигна визьора и срещна изцъкления поглед на Дики Строс.

Извърна глава и видя куршума на цимента вляво от себе си. Наведе се, но без да го докосва.

Беше „Лапуа магнум“, калибър .338, от който бронежилетката му нямаше как да го спаси. Достигаше до 1500 метра, което означаваше, че при идеални условия и с малко късмет един добър снайперист би могъл да улучи целта си дори от такова разстояние.

Нарушавайки всички правила за обработка на местопрестъплението, той обискира набързо Дики Строс и прибра онова, което му трябваше — мобилния телефон и портфейла.

После подкара към гаража. Спря близо до стената, излезе от дясната врата и преметна през рамо ремъка на автомата си.

Ловът започваше.

Фаровете на патрулката пронизваха нощния мрак, сирената виеше пронизително. Саманта Коул познаваше черните пътища в околността по-добре от всеки друг, но въпреки това за малко не се преобърна на два от по-острите завои.

Не след дълго излезе на последната права и натисна газта до дупка. Броени секунди по-късно беше пред старата пожарна. Спирачките изскърцаха, мощните фарове на покрива на колата осветиха мъртвото тяло на цимента. Тя измъкна пистолета си и предпазливо отвори страничната врата. Натисна копчето за бързо набиране на номера на Пулър, но той не вдигна.

Слезе от колата, използвайки прикритието на отворената врата. За миг огледа падналия до стената мотоциклет, а после спря поглед на колата на Пулър.

В далечината се чу вой на сирени. Минута по-късно до нея заковаха две патрулни коли.

— Има снайперист! — извика тя.

Полицаите заеха позиция зад отворените врати на автомобилите си.

— Прикривайте ме!

Надяваше се, че стандартната бронежилетка ще свърши работа. Притича до трупа и вдигна визьора.

Дики Строс не приличаше на заспал, а по-скоро на ударен от снаряд.

— Смъртен случай — подвикна към помощниците си тя, огледа дупките на каската и добави: — Пряко попадение на едрокалибрен куршум.

— По-добре се скрий някъде, сержант — отвърна един от полицаите.

Коул се върна при колата си и зае позиция зад отворената врата.

— Повикайте подкрепления! — заповяда тя. — Искам блокада на всички пътища в околността! Извършителят не бива да се измъкне!

— А къде е твоят униформен приятел? — подхвърли полицаят.

Коул мълчаливо извърна глава към мрака.

„Не умирай, Пулър! Моля те, не умирай!“

Пулър организира наблюдателния си пункт до една изоставена къща на петстотин метра от пожарната. Беше стигнал до нея, следвайки мислено траекторията на куршума, долетял от тази посока. Всеки средно надарен снайперист би улучил мишената си от разстояние шестстотин до хиляда метра, стига да разполагаше с добро снаряжение. А куршумът „Лапуа“ несъмнено доказваше, че убиецът на Дики разполага с такова.

Фактът, че Пулър бе чул изстрела, подсказваше, че убиецът е стрелял от максимум километър. Пушките на военните снайперисти бяха по-дълги от тези на полицаите и позволяваха пълното изгаряне на заряда в патрона. Това не само редуцираше отблясъка на изстрела, но и увеличаваше скоростта на куршума. Ето защо позицията на снайпериста се откриваше по-трудно, а шансовете за смъртоносно попадение нарастваха значително.

Пулър не изключваше възможността за присъствието на съгледвач, който да засича мишената. В такъв случай трябваше да издирва двама души. В далечината се чу вой на сирени. Коул пристигаше с подкрепленията. Това беше и хубаво, и лошо. Хубаво, защото в такъв момент подкрепленията бяха нещо изключително важно, и лошо, защото стрелецът вече имаше всички основания да си плюе на петите.

Той огледа околността през окуляра на прибора, търсейки червената точка на лазерен мерник. Това устройство бе изключително добро за засичане на мишената, но имаше един много голям недостатък — позволяваше на противника да открие позицията на стрелеца. Самият той винаги беше разчитал на обикновен оптически мерник и указанията на съгледвач.

При втори изстрел Пулър със сигурност щеше да локализира снайпериста. Но не и ако този втори изстрел бе насочен срещу него и го улучеше.

Прецени това, което виждаше — изоставени къщи, безлюдни улици. Но не всички къщи бяха пустеещи. Пред някои имаше коли, а в прозорците им мъждукаше светлина. Дали хората там имаха представа, че близо до тях дебне снайперист? Не бяха ли чули изстрела?

Той се обърна към пожарната и фокусира поглед в мястото, където лежеше Дики Строс. Куршумът беше попаднал в целта, но мотоциклетът продължи напред. Дики беше паднал от него три секунди по-късно. Това означаваше внимателно преизчисление на траекторията. Пулър погледна в обратната посока и за пореден път направи опит да си представи позицията на стрелеца. Правата линия опираше до една къща в края на задънена улица. Тъмна, без коли отпред. Зад нея се виждаха и други къщи, но всички гледаха в противоположната посока.